Васил Райков, Георги Данаилов
Заключената планета (6)

5

14 септември.

Изминаха още няколко дни. Нищо. Никаква жива душа. Никакъв знак за присъствието й. Мисълта, че сме единствените обитатели на планетата надвисна тягостно над екипажа…

Вчера при мен дойде Поли и пожела да поговорим.

— Анри — започна той, — никога не ще успеем да поправим тази купчина метал.

— Мислех, че ще ми съобщиш някоя новина.

— А пък планетата ми се струва доста глуповата — продължи той.

Вдигнах рамене.

— Не бързам да изкажа мнението си.

— За колко време имаме храна? — осведоми се той.

— За няколко години.

— Жалко!… Много жалко!…

Погледнах го изненадан.

— Ще ми се да беше по-малко — поясни мрачно Поли.

— Ти не си слаб човек, Роберт, защо така бързо губиш вярата си? — казах аз. — Нали някога мечтаехме…

Той ме прекъсна. Никога не бил мечтал да се разхожда години наред из тази идиотска планета с единствената надежда, когато ни се свърши храната, да започнем дружно да пасем мъхове и трева. Предпочитал да се бори с ихтиозаври и мамути, но да върши нещо.

Хуморът му беше горчив и страшен. Никакви патетични слова не можеха да помогнат. Епсилон залязваше във виолетови мъгли. Скоро щяха да се появят звездите, а заедно с тях и пронизващото като полярния студ чувство за безпределна самота…

На Земята съществува една дума, която е вдъхвала смисъл и на най-безнадеждните постъпки — дълг. Но тук, на чуждата планета, тази дума като че ли не съществуваше. Сякаш я бяхме изтървали в неизбродимите пространства на вселената. Това земно понятие бе ни станало ненужно, защото нямаше къде да го приложим…

— А чувството за дълг? — подхвърлих неубедително аз.

— Слушай, Анри — каза Поли, — там долу обичах да чета стария Джек Лондон. Той някъде беше казал, че човекът е играч и би се съгласил да играе дори и тогава, когато вероятността да спечели е едно на хиляда. Но когато липсва и тази единица?…

— Тогава какво? — попитах по-остро, отколкото бе нужно, защото и сам не можех да си отговоря на този въпрос.

Поли изведнъж се усмихна широко и ведро.

— Когато я няма, на човек не му остава нищо, освен да легне и да се наспи. Не споделяш ли моето мнение?

Отдъхнах си. Гласът му беше отново равен и спокоен. Той се запъти към кораба, а пред стълбата се спря и се обърна към мен.

— Лека нощ, Анри!

— Лека нощ, Поли! — отвърнах аз и усетих, че неговото странно спокойствие влива някаква неясна, но голяма сила в сърцето ми.

Най-важното нещо за мен в тия дни беше духът на екипажа. Не можех (смятах го за недостойно) да им вдъхвам никакви надежди. Склонният към философски обобщения Ян твърде бързо схвана поведението ми.

— Добре правиш, че не ни успокояваш, Анри — каза той. — И не ти ли се струва, че човек е най-спокоен, когато е в пълна безизходица? Тогава именно той е в състояние да оцени своето значение и място във вселената.

А при един друг разговор Александър простичко заяви:

— Можем ли да живеем, ще го правим. Това е всичко.

Заварих го снощи да съгражда малки къщички от пясък. Погледна ме засрамен, но продължи заниманието си.

— Още не мога да си представя, че синът ми е пораснал, докато сме пътували. Мисля си винаги за него като за дете — каза, сякаш се оправдаваше, той. — Какъв ли ще бъде, когато се завърнем?

Когато се завърнем!…

Горд съм с тези хора. Всеки от нас съзнава, че няма изход от положението, в което се намираме. И въпреки очевидността, въпреки строгата логика на фактите, надеждата живее дълбоко в душите ни. Какво я поддържа?… Никой не би могъл да отговори. И все пак не преставаме да се надяваме…

Нямаме още представа за онова, което ни очаква на планетата. Денем правим дълги и безцелни походи. Изминаваме десетки километри и все не можем да открием живо същество. Истинска пустиня се простира навсякъде около нас. Но нали и на Земята има пустини!… Нали в тях се въдят толкова много животни!… Невъзможно е да не съществуват и тук някакви живи твари… Поне животни…

 

 

17 септември.

Най-сетне следа. На около три километра от звездолета сред една скалиста местност открихме малки купчинки мъх, служили навярно за леговища на някакви животинки. Решихме, че това са гнезда на птици, които, кой знае защо, Александър веднага нарече „пъдпъдъци“.

„Пъдпъдъците“ бяха напуснали гнездата си доста отдавна. Когато ровехме мъха, открихме и няколко съвсем дребни насекоми. Поли улови едно от тях, постави го на дланта си и изпадна в умиление.

— Добър ден, о жителю на тази милостива планета, на която даже не знам името. Прости ми ужасния вид, в който ме заварваш, но първата ни среща стана толкова ненадейно, че просто нямам време да изтичам до замъка и да облека фрака си. Пък съм и тъй развълнуван в този исторически космически миг, тъй трогнат, че цялата реч, която ден след ден учих наизуст по пътя, изфиряса току-що из ума ми. Тази реч, сътворена от специална комисия на международната конференция на мухите и стършелите от Земята, на пчелите и осите, на бръмбарите и мравките, на бълхите и…

В този миг насекомото разпери твърдите си крила и литна от ръката на физика.

— Невъзпитана твар! — изръмжа Поли, а ние за първи път, откакто стъпихме на планетата, се запревивахме от смях.

Настроението ни остана повишено и през целия следобед, а вечерта заспахме дълбоко и непробудно. Като казвам „следобед и вечер“, имам предвид тукашните части на деня, защото скоро се убедихме, че не можем да изследваме непознатата планета, ако живеем по земното денонощие. Отново превърнахме деня в ден и нощта в нощ. Разбира се, следобед — така наричаме третото поред хранене, тъй като тук ядем пет пъти — си поспиваме по три-четири часа.

Сутринта ме събудиха гласовете на другарите ми, които разговаряха високо край звездолета. Не разбирайки за какво става дума, подадох глава през вратата. Тримата бяха наклякали на пясъка.

— Анри — извика Александър, като ме видя, — ти ли начерта това? — Той сочеше два триъгълника, изобразени върху пясъка: равнобедрен и разностранен.

— Не — още сънен отвърнах аз и се заспусках по стълбата.

Тогава Александър се обърна към Поли.

— Опитваш се да ни заблуждаваш ли?

— Кълна се в Епсилон — каза Поли и побутна с лакът поляка. — Ян, защо не си признаеш? Тук сме само свои…

— Ненавиждам тази наука — заяви категорично филологът.

Поли изглеждаше най-развълнуван от тримата.

— Закълнете се в Земята! — каза той.

— Я стига с тия глупости! — Александър протегна крак към фигурите.

Поли побесня.

— Стой! Вкаменете се всички! Ядрен взрив ще ви порази! Загубени електрони такива!

Изведнъж разбрах причината за неговото вълнение.

— Искаш да кажеш, че щом не сме ние, това… това е сторил някой друг…

Ян избухна в нервен смях.

— Подозрението пада еднакво върху всеки от нас — каза той. — Просто несъзнателно, без да се замисля какво прави, си е драскал по пясъка и после е забравил.

Възражението му не можеше да се пренебрегне.

Поли ни изгледа свирепо и изръмжа:

— Не знаех, че съм тръгнал на експедиция с психопати. Добре! — Той клекна и внимателно заличи фигурите. — Ако е някой друг, ще дойде пак.

Действително, ако фигурите не бяха начертани от някой член на екипажа, те трябваше да бъдат дело на тукашно същество. Но същество, което чертае различни триъгълници, можеше да бъде само разумно!… Тази мисъл хипнотизира всички ни. Поглеждахме се изпитателно и не знаехме какво да кажем. Не ни се и работеше. А пред нас лежеше дългият двайсетчасов ден…

През нощта никой не мигна. Едва се бе развиделило, когато изскочихме навън. Пясъкът беше непобутнат. Спогледахме се унило. Поли започна да ругае, Александър се запъти нанякъде, а Ян се вмъкна обратно в кораба. Денят мина скучно. Ние мълчахме, изпълнени с недоверие един към друг.

Измина и втора нощ в напрегнато очакване. Единствен Александър успя да заспи. На утрото — пак нищо. Настроението падна съвсем. И когато Поли и астронавтът отказаха да обядват, Ян неочаквано заяви:

— Излишно се тревожим. Сигурно съм ги начертал аз. Имам този навик — драскам разни фигури, когато си мисля нещо.

Физикът избухна:

— Какво ли не може да се очаква от един поляк, при това филолог! Филолог в космически кораб е все едно — мишка в телевизор!

Ян прие упрека с ледено спокойствие. Александър го улови под ръка и двамата се отдалечиха.

Тъй като целият екипаж бе изтощен и нервната възбуда спаднала, вечерта заспахме всички. Но още не бе разсъмнало, когато Александър разтърси Ян.

— Ако кажеш, че и това си направил ти…

Изскочихме навън. В полумрака на предутринния час прожекторът на Ян блесна ослепително. Светлинният кръг запълзя по земята и след миг се спря неподвижно. Върху пясъка беше начертан голям триъгълник. Стояхме като вкаменени. Едва ли някъде и някога една тъй проста геометрична фигура е могла да развълнува толкова силно четирима души!

Все пак Поли реши да се застрахова:

— Този път не си ти, нали, Ян?

— Аз не бях начертал и онези. Казах ви така, за да се успокоите. И без туй хабим достатъчно нерви.

Поли протегна ръка.

— Прощавай за мишката.

— А, защо? Беше добре казано. Даже си го записах.

Смутен и едновременно тържествен, Роберт Поли се обърна към мен:

— На тази планета съществуват личности, които знаят какво е геометрия, доктор Нордстен. Как ви се струва тази работа?

Аз мълчах. Ян също.

— И по всичко изглежда, искат да ни го покажат — обади се Александър.

— Точно така, злополучни астронавте. Твоят ум работи по-добре от електронния ориентир на кораба ни.

— Ориентирът е дело на физиците — не му остана длъжен Александър. — Да не се забравя това!

Поли преглътна мълчаливо забележката. Надвеси се над триъгълника върху пясъка и внимателно издигна височината от основата към единия връх с пръст. Ние го погледнахме озадачени.

— Имам намерение да си поговоря с тази особа — рече той.

Не ни беше много ясно какво възнамерява физикът, а той отказа да ни дава по-нататъшни обяснения.

Аз предложих да предприемем поход за откриване на странните обитатели. Щом бяха дошли до кораба, сигурно не живееха далеч. Идеята се възприе веднага и скоро тръгнахме. Всеки в различна посока. Няколко часа обикаляхме, спирахме се на хълмовете, оглеждахме внимателно, за да открием каквато и да е следа. Усилията ни бяха безуспешни. Събрахме се пак заедно и се запътихме към кораба. Поли бързаше напред и ни изпревари с около петдесетина метра. Изведнъж забелязахме, че ни прави знаци да побързаме. Дотърчахме до него и зяпнахме от учудване. Върху пясъка, точно до загадъчния триъгълник, се мъдреше нова фигура — грижливо начертан четириъгълник.

— Що за дивотия — измърмори Ян. — Не виждам особен смисъл.

— Моля, той не виждал смисъл! — възмути се Поли и като го гледаше унищожително, попита: — На колко е равно лицето на триъгълника?

— Основата по половината височина — каза зачервен полякът.

— Отлично, драги мой. А какво трябва да направи човек, ако пожелае да изрази лицето на даден триъгълник чрез правоъгълник? Да начертае четириъгълник с основата на триъгълника и с височина — половината от височината на триъгълника. Това е било известно още на старите финикийци.

Едва сега всичко ни стана ясно. Правоъгълникът, който неизвестният посетител бе начертал, отговаряше на тези условия. За да ги убеди докрай, физикът извърши измерванията и пред нас. С други думи, съществото, което е идвало до кораба, е искало не само да ни покаже своята разумност, но и това, че е в състояние да ни разбира… Съществото!… Разумното същество от планетата!…

Не мога да опиша общата ни радост. Превърнахме се в деца. Поли започна да вика във всички посоки. Ян го попита защо мисли, че непознатото същество знае родния му език, на което Поли отговори, че ако някой има ум в главата си, не може да не знае английски… Той наричаше неизвестния посетител братовчед на Евклид, лорд, папа… По едно време се втурна към Александър и го задърпа.

— Дава̀й казачок, Саша!

Александър го загледа смаян. По-късно разбрахме, че той просто не знае да играе националния си танц и въобще не обича танците. Но преди да чуе някакви обяснения, физикът го сграбчи в прегръдките си и двамата се завъртяха в кръг.

За нищо на света не бих заменил тази гледка. В едно незнайно кътче на вселената двама опиянени от радост земни жители играеха казачок. Те подскачаха извън всякакъв ритъм, приклякваха с буйни викове, вдигаха облаци прах. Във въздуха кръжеха малките песъчинки на тази далечна планета, изтръгнати из несмущавания им покой от танца на двама земни човеци…

Когато се поуспокоихме, Ян, най-трезвия от всички ни, каза:

— А сега трябва да ги открием.

— Съвсем ненужно — възрази Александър, все още задъхан и плувнал в пот. — Те сами ще дойдат при нас.

— Разбира се, ще дежурим поред всяка нощ…

 

 

24 септември

Дежурихме няколко нощи. От един илюминатор наблюдавахме пясъчната ивица край звездолета. Напразно. Никой не се появи. Тогава Поли се изхитри и постави в съседство една инфрафотокамера. Тя можеше да заснема нощем във всички посоки. Необходимо бе пред панорамния обектив да се появи каквото и да е живо същество и камерата се задействуваше. Две секунди след това снимката ставаше готова.

Проверявахме филма всяка сутрин. Нищо!

— Защо ли не идват? — чудеше се Александър.

— Не е учтиво от тяхна страна — мърмореше Поли. — Каним ги така любезно, а те…

Физикът имаше предвид стрелките, които беше начертал наоколо с посока към звездолета.

Една вечер заваля дъжд. Обикновен земен дъжд. Прибрахме се рано в кораба. Обезсърчени от напразното очакване, легнахме, а аз включих апарата за електросън. Напоследък все по-често ни се налагаше да прибягваме до него, не само защото трябваше да свикваме с тукашния ден, но и защото дните бяха изпълнени с възбуда и тревоги. Нагласих апарата за осемчасов непробуден сън с хубави сънища. Нуждаехме се от пълна почивка и укрепване на изтощените ни нерви. Тази подробност впоследствие се оказа от значение, затова се спирам на нея.

На другата сутрин, 25 септември, в нашата фотокамера намерихме една снимка…

И сега, когато пиша тези редове, ръката ми не иска да се подчини и се отпуска безсилно. На тази историческа и знаменита за нас снимка аз видях смисъла на своя живот. Видях осъществена една мечта. Видях най-сетне доказателството на теорията, на която бях посветил цялото си съществувание. На снимката спокойно се различаваше образът на човек, напълно подобен на нас, хората от Земята. Съвсем ясно се виждаха тялото, крайниците и главата. Ръстът беше може би по-дребен от нашия, лицето, тясно в основата си, се разширяваше към черепа. Човекът, бе покрит с особена дреха, спускаща се свободно от рамената до колената.

Винаги съм вярвал, че някъде в космоса ще срещна същества, подобни на хората. Но никога не предполагах, че сходството ще бъде така поразително.

Ян, Александър и Поли ми стискаха ръцете. Скоро вълнението ни премина в пълно и смирено мълчание. Една огромна загадка се разкриваше пред нас в сияйната светлина на простотата…

Във вселената ние сме имали свои братя. От плът, кръв, стремежи и мечти. Ние не сме били единствени. И колко просто, колко обикновено и близо до разума е това. Някъде другаде живеят, умират, страдат и се радват хора, разделени от нас с пропастите на пространството. И кой знае, може би тъкмо заради това у човека още от незапомнени времена е останал този странен копнеж, това пълно с необяснима тъга чувство на стремеж към безкрая на звездното небе…

Вече съм утешен. Ние загубихме Земята и хората, но сега отново ги намираме тук, на милиарди километри от родната ни планета. Да откриеш едно ново човечество — това заслужава да жертвуваш целия си живот. Не знам дали ще ме разберете, но сега аз се чувствувам много по-близо и до вас, мои земни приятели…

 

 

2 октомври.

Не ни оставаше нищо друго, освен да се срещнем вече със самия човек, чийто образ ни развълнува тъй силно. Но всички опити…

— Добър ден, Юли!

Още преди да погледне към екрана на телевизора, Юли знаеше какво ще види там — усмихнатото лице на лекаря.

— Но защо правиш гримаси, момче? Ще помисля, че не ти е приятно да ме видиш.

Чичо Андри се усмихна.

— Нали знаете, страхът от лекаря е нещо като атавистичен остатък. Макар че вие, медиците, превърнахте цялата си наука в система от облъчвания и употреба на ароматични коктейли.

— Така е, така е, доктор Северин. И въпреки всичко болните се оплакват — каза с такова отчаяние в гласа си лекарят, че двамата се разсмяха. — А как е нашето момче?

— Вече е добре — отвърна пак чичо Андри. — Няма температура.

— Чудесно! Да изпие още една чаша от лечебното мляко на обяд и никакво ставане до утре.

— Разчитайте на нас! — каза чичото и махна с ръка за сбогом.

Доволен, че му намалиха цял ден от принудителното лежане, Юли се усмихна на лекаря.

— Приятна работа, докторе!

Екранът потъмня. Но не задълго. Един след друг се обадиха бащата и майката на Юли. Те се радваха, че чичо Андри вече е пристигнал, пожелаваха им приятно прекарване и отново се захващаха с прекъснатата си работа.

— А сега можем да четем по-нататък! — предложи младият мъж.

— Само исках да те попитам нещо преди това — каза Юли. — Не ти ли се струва малко невероятна тази история със снимката?

— Защо? Според теорията за…

— Ама ти всичко обясняваш все с твоята теория — ядоса се момчето. — Аз те питам за снимката.

— Добре, тогава ще се опитам да ти обясня по друг начин. Да започнем малко по-отдалеч… Може ли някой да обвини природата, че нещо в нея е излишно или недостатъчно? Не, нали?… Така… След като изучили много животни и растения, биолозите стигнали до извода, че всички форми на живот са във връзка с условията, при които трябва да съществуват. По какво си приличат, да речем, дълбоководните животни? По това, че са устроени да издържат високо налягане. Защо зъбите на всички тревопасни са почти еднакви? Защото храната се приема по един и същ начин. Или, с друга думи, онова, което е сходно у организмите, се дължи на сходството в начина на живот. А онова, което ги различава, е последица от разликата в условията.

— Защо е така наистина? — обади се Юли.

— Защото, моето момче, природата е ненадминат майстор. Всеки нов вид, който е създала, е, така да се каже, последна дума на техниката за съответния стадий. Основните белези на всеки нов вид са именно тези, които правят животното по-съвършено, по-пригодено за живот. Еволюцията минава през все по-съвършени форми на живата материя, защото живата материя притежава особеното свойство да се самоусъвършенствува непрекъснато. Би трябвало да се смята, че при еднакви условия усъвършенствуването на живата материя ще се извършва по един и същ начин… И ето — в планетната система на звездата Епсилон от съзвездието Еридан експедицията на доктор Нордстен открила планета с почти еднакви условия като земните. Защо да не очакваме, че нейните обитатели ще бъдат също подобни на земните? Човекът е най-висшето създание на нашата природа. Тогава не може да се мисли, че другаде също такава природа при същите условия ще създаде друго, най-висше същество, а не човек. И това е в общи линии цялата теория на сходството, от която толкова много се плашеше.

— Значи ти все пак успя…

— Нищо не съм успял, Юли. Ако науката можеше да се разбира само от един разговор, нямаше да се изучава с години. Казах ти това, което е най-съществено от теорията. Дано си го разбрал.

— Бъди спокоен! — заяви самонадеяно момчето. — А представяш ли си колко щастлив е бил доктор Нордстен, когато е видял снимката.

Чичо Андри премрежи мечтателно очи.

— Представям си, Юли. Толкова ясно си го представям, сякаш… Но хайде да четем, че времето минава. Докъде бяхме стигнали?

— До втори октомври.

Чичо Андри взе дневника.

— Да, ето го… Слушай сега!

2 октомври.

Не ни оставаше нищо друго, освен да се срещнем вече със самия човек, чийто образ ни развълнува тъй силно. Но всички опити да го видим останаха напразни. Дни наред ние му устройвахме истински засади, които винаги завършваха без успех.

— Сякаш предугажда намеренията ни — реши накрая Александър.

— Нищо не мога да разбера — мърмореше Поли.

А Ян изказа едно мнение, което ни обърка съвсем.

— Забелязвате ли, че той е идвал досега или когато спим, или когато ни няма.

— Не ставай смешен — рече Александър. — Как ще разбере кога спим?

— Не знам нито какво разбира той, нито какво не разбира — невъзмутено заключи филологът. — Казах само това, което съм забелязал.

— В такъв случай се досещам какво трябва да се направи — неочаквано се оживи Поли и забърза към звездолета. Скоро той се върна с връзка проводници в ръце. Свърза инфрафотокамерата с едно алармено устройство, което набързо импровизира, включи успоредно с него и прожекторите. Така обективът на камерата щеше да задействува едновременно устройството за тревога и прожекторите.

Оставаше нерешен само един въпрос — как да постъпим, та да не приеме нашият посетител действията ни за враждебни. Не искахме да му внушим страх и желание да се отбранява. Ако изскочехме от кораба отведнъж, можеше да помисли, че го нападаме. А опитът да го преследваме щеше да го убеди във враждебните ни намерения.

— Да издигнем бяло знаме над звездолета — каза накрая Ян.

Поли обаче ненапразно беше един от най-добрите английски физици. След като дълго пресмята и черта нещо, той домъкна едната кинокамера и каза:

— Отдалечете се малко и идвайте бавно към мен с вдигнати нагоре ръце. Не забравяйте при това да се усмихвате миролюбиво.

— Що за представление готвиш пък сега? — неодобрително каза Ян.

— Именно представление, драги филоложе. Ще прожектираме на нашия човек високоетичния филм „Приятелю любезни, ела да те прегърна!“.

— Ти си пощурял — заключи полякът.

Без да му обръща повече внимание, Поли ни посвети в плана си.

— Представете си, че уважаемият непознат дойде пак тайно до кораба. В момента, когато рече да си тръгне или ни усети, изведнъж ще види, че към него от всички посоки идват хора. Какво ще направи той: или ще изчака спокойно, или ще ги нападне. Ако е джентълмен и няма лоши намерения — всичко е наред. Но ако е войнствено настроен, ще има дълго да се сражава с нашите сенки, докато ние си седим кротко в звездолета, откъдето ще наблюдаваме всичко.

Ян се обърна към мен.

— Ето резултатите от безделието, шефе — той се почука красноречиво с пръст по челото. — Трябва да се измисли нещо, докато не е станало късно.

— Има една наука, драги ми граматикофиле, която се нарича оптика. Съжалявам, че толкова малко я познаваш.

След тези думи физикът се зае със своите апарати, без да ни обръща никакво внимание.

Всъщност идеята на Поли беше проста: използувайки няколко прожектора, той смяташе да създаде около кораба светлинна завеса или, както каза той, обикновен светлинен екран. Върху него с помощта на един от нашите телескопи, който успя набързо да разглоби, смяташе да прожектира нашите образи, след като ги заснеме на лентата.

Ние не възразихме повече. Ако всичко излезеше тъй, както предполагаше, това бе надеждно хрумване. За изпълнението му работихме цели два дни. Най-трудно беше с прожекторите, те трябваше значително да се променят. До вечерта на втория ден успяхме да приготвим всичко необходимо за „представлението“.

С нетърпение дочакахме нощта. Включихме цялата батарея и аз натиснах бутона за електросън. След около три часа аларменото устройство ни разбуди. Бяхме се уговорили да наблюдаваме, без да мърдаме от местата си. Но Александър не издържа и изскочи от кораба. Докато погледнем през люковете, чухме нещо, което ни изуми. Руснакът се смееше гръмогласно, както само той умееше. Излязохме бързо навън. Заварихме го да се превива, като се държеше с една ръка за стомаха, а с другата сочеше напред…

На десетина крачки пред нас се движеше някакво животно, голямо колкото куче, но повече прилично на заек. То се щураше напред-назад, ужасено от гледката, която се разкриваше пред очите му. Изобретението на Поли действуваше отлично. Ние, т.е. нашите малко разкривени, но все пак достатъчно ясни образи, се приближаваха от всички страни към нещастното животно. В старанието си да увеличи броя на хората Поли беше използувал и една двойно пречупваща леща, та сега два Яна, два Александра и два Нордстена крачеха глупаво усмихнати и с вдигнати ръце към „заека“. Изведнъж животното изръмжа и в неистов страх се втурна към единия от двамата Яновци. Не срещнало никаква преграда, то изчезна след миг, навярно доста учудено от лесното си освобождение.

Увлечени единствено от мисълта за човека, ние бяхме забравили възможността да се появи друго същество, което да обърка плановете ни. Та нали всяко тяло, излъчващо топлина, можеше да задействува инфракамерата!

Прибрахме се развеселени в кораба. Дълго си говорехме за нещастния заек и злополучното ни изобретение. Заспахме едва призори.

На следния ден обаче се случи нещо, което никой от нас няма да забрави. Станали късно сутринта, ние се бяхме събрали в трапезарията и обмисляхме поредния план за действие. Поли се беше въодушевил от някаква нова система от камери, звънци и лещи и разпалено я излагаше. Ян мълчаливо приготвяше кафето и тъкмо посегна към чашите, когато откъм входа на звездолета долетя отчаян вопъл на човек. Един безкраен миг останахме вцепенени на местата си, после се втурнахме навън…

Пред кораба видяхме проснат по очи човек. Лежеше неподвижно, сякаш останал без капчица сила. Надвесих се над него и го обърнах по гръб. Той вдигна с мъка ръка, като че искаше да ни отстрани от себе си, след това се отпусна и не помръдна повече. Беше мъртъв.

Стояхме край него неми и неподвижни. Не можехме да си обясним нищо. Този път човекът сам бе дошъл при нас, без да се страхува и без да се крие, но колко печален край имаше тази първа среща. Така ли си я представяхме ние?…

Веднага ни направи впечатление, че лицето на мъртвия е силно зачервено. Но това не бе естествена червенина; кожата му имаше кафявожълт цвят. Приличаше по-скоро на обрив като при треска. Човекът носеше същата дреха, както на снимката, а на краката си имаше своеобразни ботуши от мека кожа. Сбръчканото му лице издаваше напреднала възраст. Имаше малки очи, дребен нос и клепнали неголеми уши. Цветът на косата му беше пепелявосив, брада почти нямаше. Широките му рамене не отговаряха на късия труп и крака.

Забравил всякаква предпазливост, отметнах дрехата му. На много места по тялото се виждаше същият особен изрив, както по лицето. Сигурно е бил много болен. Това ни обясняваше и защо е дошъл при нас — да търси помощ. Ужасът от близката смърт го е накарал да преодолее страха си от нас, неизвестните за него същества…

— Вижте, вижте! — извика в това време Поли. — Какво ли е това там?

Далече в равнината се забелязваха две фигурки. Поли донесе един далекоглед.

— Има още двама — каза той, сваляйки далекогледа от очите си. — Стоят и гледат насам.

— Вероятно са били с него — казах аз.

Спогледахме се.

— Да им го занесем — предложи Ян. — Ще разберат, че не им мислим зло, щом видят, че го носим.

— Правилно — подкрепи го физикът, — но все пак да си вземем и оръжие.

Александър се възпротиви, а Поли го изгледа гневно.

— Не знам дали тия господа са запознати с десетте божи заповеди. Ще се съгласиш, драги Саша, че няма да бъде много забавно, ако изведнъж им се сторим несимпатични и решат да ни очистят.

— Не — каза твърдо Александър, — не бива да носим оръжие!

— Ти може да не взимаш, но у мен тече завоевателската кръв на моите прадеди, затова ще си мушна едно квантово пистолетче в джоба.

Поставихме мъртвеца на една носилка и тръгнахме. Напред вървяхме Александър и аз, хванали носилката, а зад нас крачеха Поли и Ян. От време на време Поли ни осведомяваше за поведението на двамата непознати. Стояли все така изправени на хълмчето с лица обърнати към нас, неподвижни като статуи.

Усещах, че с всяка стъпка пулсът ми се ускорява. Когато доближихме толкова, че да можем ясно да ги виждаме, тръгнахме още по-бавно. Бяхме обвзети от най-различни чувства в този невероятен час. Не виждах лицето на Александър, но в походката му се чувствуваше напрегнатост. Той често се поспираше, хващаше по-удобно носилката и отново тръгваше напред. Спокойствието в израза на Ян беше твърде силно, за да бъде естествено. А по лицето на Поли блестяха ситни капчици пот. Без да вади ръката си от джоба, той току мълвеше на английски:

— О, стара Англио! О, стари Поли!…

Наближавахме. Двамата не помръдваха. Не направиха и никакъв знак, сякаш гледаха някъде през нас. Епсилон бе достигнал зенита и лъчите му огряваха цялата равнина. Стъпките ни глъхнеха в меката почва, без да нарушават тишината…

На десетина метра от целта напрежението достигна своя връх. След няколко крачки Александър спря. Ние — също. Двамата отсреща не помръдваха от местата си. Така стояхме неподвижни, близо едни до други, жителите на Земята и жителите на тази чужда планета. Непознати, плахи и мълчаливи. Деляха ни само десетина метра… Не, деляха ни милиарди километри и цяла вечност. Затова сега никой не се решаваше да направи първата крачка…

Първата крачка!… Тя се падаше на нас. Но ще съумее ли човекът от Земята да се свърже с човека от Епсилоновата планета?… Ще успее ли да обясни той, че всички ние сме деца на една и съща майка, че сме братя в името на живота, че имаме обща съдба и бихме могли да си помагаме?… Че трябва да си помагаме!…

Изведнъж, без да промълви дума, Александър остави носилката и тръгна напред. Вървеше с изправена глава и пламнали очи. Блясъкът на Епсилон се отразяваше от косите му и те приличаха на разтопено злато. На половината разстояние той спря и вдигна ръка за поздрав. Тогава по-едрият от жителите на планетата тръгна също напред — бавно, стъпка по стъпка, без да сваля поглед от очите на Александър. На две крачки от него се спря и протегна ръка с дланта нагоре.

Това бе среща на два бога!

Човекът от планетата изрече нещо. Звуците, които произнесе, бяха напевни и слети.

— Преведи, ако можеш! — пошушна Поли на Ян.

Александър посочи носилката. Другият уплашено вдигна ръце и отстъпи назад.

— Струва ми се, че не го искат — обърна се Александър към нас.

При тези думи непознатият започна да прави бързо най-различни движения и гримаси. Сочеше носилката, сочеше гърдите си, хващаше се за главата и залиташе.

Досетих се какво искаше да каже. Страхуваше се да докосне дори тялото на умрелия. Сигурно болестта го ужасяваше. Докато се чудех как да намерим общ език, другият, който стоеше все още на хълмчето, издаде някакъв едносричен звук. Другарят му се втурна веднага към него, но на няколко крачки спря и простена мъчително. Обърна се към нас и посочи другаря си, като започна да прави същите бързи движения и гримаси. Изтичахме до хълмчето. Човекът, който стоеше там, беше значително по-дребен, с гладко лице и по-нежни черти — още момче. Бащата (решихме, че възрастният му е баща) непрестанно удряше главата и гърдите си и все сочеше лицето на момчето. На места то беше придобило същия червен цвят, както обрива върху тялото на мъртвия.

Една мисъл завладя цялото ми съзнание — трябва на всяка цена да помогнем.

— Бързо носилката! — извиках аз.

Когато поискахме да го хванем, момчето се опита да се противи, но бащата издаде някакъв заповеден звук и то се подчини безропотно. Тръгнахме бързо към звездолета. Бащата отначало вървеше подире ни, но после свърна и се запъти в друга посока…

На кораба нямахме универсален апарат за диагнози. Това сложно и прецизно устройство беше твърде обемисто, за да можем да го вземем. Разполагахме само с уреди за проследяване на сърдечната дейност и кръвообращението. При лекарствата, които притежавахме, това беше достатъчно за нас.

Не се и съмнявам, че момчето страда от остро инфекциозно заболяване, причинено вероятно от вирус. В нашата аптека се намираха много антивирусни средства, но срещу определени групи вируси. Можех ли да си правя експерименти, като ги изпробвам едно след друго? Един мой приятел, бактериолог от Япония, ми беше дал, преди да тръгнем, осем ампули от тяхното най-ново универсално антивирусно средство, СВ-1, което още не беше пуснато в масово производство. Тях пазех като последен резерв за по-специални случаи.

Няколко часа след като стигнахме на кораба, нашият пациент получи силна треска. Направихме му инжекция за спадане на температурата. Не подействува. Опитахме и други обикновени средства, но все без резултат. През нощта момчето загуби съзнание.

Когато сърдечната дейност започна чувствително да се влошава, инжектирах СВ-1. Универсалният антивирус подействува добре. На сутринта болното дойде в съзнание. Кризата премина. В широко отворените му очи се смесваха учудване, страх и покорство. Мъничките гърди се повдигаха тежко. Въздухът излизаше през полуотворената уста с хриптене. Едно болно дете. Едно дете като всички други по света, само че с по-различен цвят на кожата и по-друга конструкция на тялото.

Не бяхме мигнали цяла нощ, не се отделяхме от него и сега. За нас неговият живот беше станал вече извънредно скъп. Беше се превърнал в наша единствена грижа.

Към десет часа сутринта момчето получи нов пристъп, по-силен от първия. Пулсът му спадна, температурата рязко се повиши. Инжектирах го отново със СВ-1. На обяд направих трета инжекция. Тогава Александър ме докосна по рамото.

— А ако се разболее някой от нас?…

Нито за миг не бях помислял за това. Сините очи на Александър не изразяваха нито страх, нито укор и тъкмо това ме накара да почувствувам тежестта на моята отговорност към екипажа. Имах ли право да решавам сам? Не вършех ли предателство срещу доверието на моите хора?… Но какво значеше това — „моите хора“? А болното същество пред нас — не беше ли човек?

Александър изглежда разбра всичко, защото тихо се отдалечи и не каза повече нищо.

Минаха още няколко напрегнати часа. Положението на момчето оставаше непроменено. Дишаше едва-едва, изгаряше от температурата. Ние седяхме край леглото и чакахме, потънали в мълчание. Само уредът за сърдечната дейност изтракваше от време на време. Изведнъж Поли запя с пресипналия си глас. Тихичко и дрезгаво физикът Роберт Поли пееше приспивна негърска песен. Спогледахме се. Ян седеше невъзмутим, само наведе глава и започва да рови нещо в дълбокия си джоб. Очите на Александър овлажняха.

По едно време Поли се обърна към мен.

— Анри, ще оживее ли?

Вдигнах рамене.

— Направи му още една инжекция! Те помагат.

Сега трябваше да им съобщя онова, което бях длъжен.

— Ако употребим още една ампула, ще остане СВ-1 само за един от нас.

Сякаш всеки звук в кораба заглъхна. Четири мозъка заработиха като форсирали двигатели. Четири съвести поведоха мъчителна борба с инстинкта… Пръв наруши мълчанието Поли. Гледайки в пода, той каза бавно и някак уморено:

— Направи още една инжекция, Анри! Те му помагат.

Погледнах към Александър; той кимна с глава и незабележимо се усмихна. На въпросителния ми поглед Ян само повдигна рамене. Помислих и за себе си — бях изключен от сметката, щом другите трима са съгласни. Извадих спринцовката от стерилизатора…

На другия ден момчето беше вън от опасност. Завършвах последния преглед. Александър ми помагаше, а Поли се суетеше край нас, без да крие радостта си.

— Ще оздравее — казах накрая аз.

— Ура! — извика Александър.

Тържествуващият му възглас бе прекъснат от звън на разбити стъкла. Обърнахме се. Ян стоеше до аптечката и гледаше към пода. В краката му се търкаляха на късчета последните ампули СВ-1. Полякът изправи глава и без да мигне, каза:

— Изтървах ги!

После с присъщата си невъзмутимост Ян Разумовски се отправи към другата част на кораба.

И тогава Поли се разсмя:

— Ех, че си хитрец, Ян!

Ние с Александър се усмихнахме само…

 

 

10 октомври.

На другия ден изписахме нашия болен. Момчето се изправи до звездолета и се огледа. После се обърна към нас, погледна ни и разпери отчаяно ръце. Сигурно искаше да ни каже нещо на раздяла. Поли се приближи до него и сложи ръка на рамото му.

— На добър час, приятелче. И се отбий пак при нас, ще пием по чаша чай. Ти може би не знаеш, но всеки сериозен човек пие следобед чай. Не забравяй! Към шест часа по Гринуич… пардон, по местно време. Хайде, бъди здрав!

Новият ни приятел ни изгледа още веднъж и мълчаливо се обърна. След това се понесе с невероятна бързина из равнината. Трябваше може би да го последваме, за да разберем къде живее. Но аз се безпокоях за здравето на екипажа. Необходимо бе веднага да се вземат предпазни мерки, затова дезинфекцирахме целия кораб, подложихме се на облъчване с ултравиолетови лъчи, а аз раздадох на всички витамини и укрепващи вещества. Така изминаха два дни, без да се случи нещо забележително…