Васил Райков, Георги Данаилов
Заключената планета (4)

3

Когато на другата сутрин Юли се събуди, чичо му седеше в същото кресло, дори в същата поза, сякаш не беше мърдал оттам цяла нощ. Само видът му беше особен, като да очакваше нетърпеливо нещо. Той потропваше с пръсти по масичката и гледаше някъде в пространството.

— Добро утро — каза Юли.

— Събуди ли се вече? — отвърна вместо поздрав биологът, а следващите му думи накараха момчето да подскочи. — Ти излезе прав!

— Касата! — сети се изведнъж Юли. — Отворил си дядовата каса!

Чичо Андри кимна. Въпреки гордия му израз по страните му плъзна руменина. Той добре знаеше, че да се отварят чужди каси не е нито прилично, нито възпитателно. Но Юли не забеляза нищо.

— И какво имаше вътре? — попита момчето. — Казвай бързо!

— По-кротко! — рече чичото. — Преди да се разкрие една загадка, трябва да се изучат подробностите около нея. Ще постъпваме като едновремешните разузнавачи.

Идеята съвсем не очарова Юли, но за да не разваля удоволствието на чичо си, той събра вежди и с престорена важност попита:

— Е, мистър Андри, как успяхте да отворите касата?

— Трудно, шефе.

— Толкова ли е сложна ключалката?

— Напротив, нейният секрет е твърде прост. Но онзи хитрец, дядо ти, не случайно си я обича толкова много. Зеленото око е обикновена фотоклетка. Падне ли върху нея светлина, тя произвежда електрически ток, който задействува механизма.

— Познато, наистина — съгласи се Юли. — И доста старо.

— Но умно — отбеляза чичо Андри. — А хитростта се състои в това, че е необходима строго определена сила на тока, за да се задействува електронният механизъм. Ясно е, че такава сила на тока може да даде само един-единствен, предварително избран за целта източник на светлина. Този източник е лампата върху бюрото на дядо ти. И за да не се отвори касата случайно, той държи на нея обикновена крушка. Истинският ключ, специална зелена крушка, е скрит в едно чекмедже.

— Браво, инспектор Андри. Получавате похвала. Я да видим сега какво намерихте в касата!

— Ето това — посочи масичката чичо Андри. Едва сега Юли забеляза, че върху нея лежеше плоска металическа кутия. Момчето занемя в очакване. — Нещо да ти прави впечатление? — продължи спокойно биологът.

Юли вдигна рамене. Що за глупави въпроси! Той изгаряше от нетърпение и никак не можеше да разбере защо чичо Андри се бави с излишни неща.

— Да я отворим, а! — предложи с подкупващ глас момчето.

— Пак бързаш — каза чичото, недоволен, че способностите му да открива секрети не се оценяват заслужено. — Да започнем поред. Първо, кутията е изработена от много твърдия и устойчив метал тантал. Второ, тя е херметически затворена, което, от своя страна…

— И трето, веднага я отвори! — извика Юли, забравил отведнъж цялата игра. — Хайде!

Чичо Андри дръпна встрани две болтчета и капакът на кутията отскочи. Юли я грабна от ръцете му и завря нос в нея, но веднага изправи глава. Погледът му издаваше безкрайно разочарование. В кутията имаше една обикновена тетрадка с корици от изкуствена материя. И нищо друго…

— Глупости! — въздъхна момчето и остави кутията на масата. — Кой знае какво си е драскал дядо?…

Но чичо Андри сякаш не беше на същото мнение. Той извади тетрадката и каза замислено:

— Преди много години корабокрушенците, попаднали на някой пуст остров, хвърляли в океана запечатани бутилки с координатите на мястото и молба за помощ.

— Е? — в гласа на Юли прозвуча слаба надежда.

— Тази тетрадка е била намерена в един безкраен океан, който ние наричаме кос…

— В космоса? Ами!

— Прочети и ще видиш!

Момчето грабна тетрадката и я разтвори с разтреперани ръце. Върху белоснежните синтетични листа някой беше писал на ръка с равен, спокоен и четлив почерк. На първата страница се виждаше подробна звездна карта, осеяна с някакви цифри и неразбираеми знаци. А от втората страница започваха следните редове:

Приятели,

Не знаем каква ще бъде участта на този дневник. Дали ще достигне до вас? Дали ръка на наш брат ще се докосне до него. Или ще бъде осъден вечно да блуждае из вселената? Ако щастието пожелае да го откриете, знайте, че експедицията в състав:

Доктор Анри Нордстен — биолог,

Роберт Поли — физик (На това място имаше скоби и друга ръка беше написала — „много симпатичен, неженен“.),

Александър Романович — астронавт, и

Ян Разумовски — филолог, на 3 септември 2089 година по земния календар успя да достигне планетната система на звездата Епсилон от съзвездието Еридан. При кацането звездолетът ни получи непоправима повреда в двигателите и част от горивото бе унищожено. Обратният полет стана невъзможен.

Още на следващия ден изстреляхме по посока на слънчевата система сигнална петстотинграмова ракета с радиопредавателна уредба, излъчваща в пространството молбата ни за помощ. Тя съдържаше само координатите ни и кратко описание за злополуката.

Втора ракета, вече с коригирани данни, бе изстреляна на 24 септември. Този дневник изпращаме с нашата последна сигнална ракета. В него са описани най-важните събития от живота ни на тази планета, отдалечена от нашата родна Земя на близо единадесет светлинни години.

Приятели, може би никога няма да се видим. Не ни е леко. Но какво да сторим? Задачата ни бе да служим на науката и ние все още можем да я изпълняваме. Вярваме, че така служим и на вас. Вярваме също, че и вие на наше място нямаше да се предадете. Защото вечер, когато небосводът се покрие със звезди, ние откриваме една блещукаща точка — нашето слънце. То ни напомня, че дори разделени на милиарди километри, хората са свързани помежду си със задължението да бъдат преди всичко човеци.

Знам, че ако едно от трите ни послания попадне в ръцете ви, ще ни помогнете. С тази надежда, с тази вяра живеем по-леко…

Тук следваха четири подписа.

Юли остави тетрадката и каза с разтреперан глас:

— Чичо, какво е това?

Биологът поклати замислено глава.

— Нищо не мога да разбера.

— Чувал ли си за тази експедиция?

— Не мога да си спомня подобно нещо.

— Дали са живи, как мислиш?

— Кой знае!… — каза чичо Андри и веднага се поправи: — О, сигурно са живи.

— Горките!… И чакат да бъдат спасени. Това е ужасно, нали?

Чичо Андри го изгледа продължително.

— А може би отдавна е била организирана спасителна експедиция — подхвърли той. — Иначе как дядо ти…

— Това щеше да се знае от всички — възрази убедено Юли и изведнъж се изправи в леглото. — Всъщност защо дядо крие този дневник?… И как е попаднал у него?…

— Хм… сигурно… Да речем, по време на някой космичен полет е открил блуждаещата сигнална ракета и…

— И после? — обади се нетърпеливо момчето.

Чичо Андри замълча объркан. А Юли стана от леглото и започна да се разхожда из стаята тъй, както си беше, бос. Спомни си намръщеното лице на дядо си, когато го попита какво има в касата. Нима зад свъсените вежди на прочутия професор се криеше някаква ужасна тайна?… Иначе защо никому не бе съобщил за дневника?… Защо правеше всичко, за да не попадне той в ръцете на другите? Защо? Защо?… Момчето почувствува, че умът му отказва да разнищва повече голямата загадка, до която случайно се бе докоснал.

— Не е ли по-добре да прочетем внимателно този дневник, вместо да гадаем? — обади се чичо Андри, който се досещаше какви мисли измъчват момчето. — От него ще научим повече, нали?

Юли кимна с глава и се върна в леглото. А чичо Андри се намести удобно в широкото кресло и зачете с равен глас…