Иля Илф, Евгений Петров
Едноетажна Америка (7)

Седма глава
Електрическият стол

Американският писател Ърнест Хемингуей, автор на неотдавна излязлата в СССР „Фиеста“, която предизвика много разговори сред съветските литературни кръгове, се оказа в Ню Йорк по същото време, когато бяхме и ние.

Хемингуей беше пристигнал в Ню Йорк за една седмица. Той живееше постоянно в Кий Уест, малко селище на най-южния край на Флорида. Оказа се едър човек с мустаци и олющен от слънцето нос. Беше с кадифени панталони, вълнена жилетка, която не се събираше на могъщите му гърди, и по домашни чехли на бос крак.

Всички стояхме прави сред хотелската стая, в която живееше Хемингуей, и бяхме заети с обикновеното американско занимание — държахме в ръце високи и широки чаши с „хай бол“ — уиски, смесено с лед. Според нашите наблюдения с това започва в Америка всяка работа. Даже когато отивахме по своя литературна работа в издателство „Ферър енд Райнхарт“, с което бяхме свързани, веселият риж мистър Ферър, издател и поет, тутакси ни помъкваше в библиотеката на издателството. Там имаше много книги, но освен това имаше и голям хладилник. От този хладилник издателят изваждаше различни бутилки и лед на кубчета, после питаше какъв коктейл предпочитаме — „Манхатън“, „Бакарди“, „Мартини“? — и начаса се залавяше да го разбива с такава ловкост, сякаш никога в живота си не бе издавал книги, не бе писал стихове, а винаги е работил като барман. Американците обичат да разбиват коктейли.

Заговорихме за Флорида и Хемингуей веднага мина, както личеше, на любима тема:

— Когато започнете вашето автомобилно пътешествие, непременно се отбийте при мен в Кий Уест, ще ловим там риба.

И той показа с ръце какъв размер риби се ловят в Кий Уест, тоест като всеки рибар разпери колкото можеше широко ръце. Рибите излизаха мъничко по-малки от кашалот, но все пак значително по-големи от акула.

Тревожно се спогледахме и обещахме на всяка цена да се отбием в Кий Уест да ловим риба и сериозно, не на крак, да поговорим за литературата. В това отношение бяхме напълно безразсъдни оптимисти. Ако се наложеше да изпълним всичко, което бяхме обещали по отношение на срещи, щяхме да успеем да се върнем в Москва не по-рано от хиляда деветстотин и четиридесета година. Много ни се искаше да половим риба заедно с Хемингуей, не ни смущаваше даже въпросът как ще се справяме със спининга и разните там измудрени прибори.

Стана дума за това, какво сме видели в Ню Йорк и какво още бихме искали да разгледаме преди тръгването ни на Запад. Случайно заговорихме за „Синг-Синг“. „Синг-Синг“ е затворът на щат Ню Йорк. Знаехме за него от детинство, едва ли не по „изданията“, в които се описваха похожденията на прочутите детективи Нат Пинкертън и Ник Картър.

Изведнъж Хемингуей каза:

— Знаете ли, тъкмо сега при мен е моят тъст. Той се познава с началника на „Синг-Синг“. Може би ще ви уреди да посетите този затвор.

Той доведе от съседната стая едно спретнато старче, чиято тънка шия беше обхваната от много висока старомодна колосана яка. Изложихме на стареца нашето желание, в отговор на което той бавно млясна с устни, а после рече неопределено, че ще се постарае да уреди това. И ние се върнахме към предишния разговор за риболова, за пътуванията и други прекрасни неща. Стана ясно, че Хемингуей иска да отиде в Съветския съюз, на Алтай. Докато изяснявахме защо е избрал именно Алтай и хвалехме и други места в Съюза, съвсем забравихме обещанието за „Синг-Синг“. Какво ли няма да изтърси човек при един весел разговор, когато хората стоят с хай бол в ръце!

Обаче само след един ден стана ясно, че американците никак не са дърдорковци. Получихме две писма. Едното беше адресирано до нас. Тъстът на Хемингуей учтиво ни съобщаваше с него, че той вече е говорил с началника на затвора мистър Люис Люис и че ние можем да разгледаме, когато поискаме, „Синг-Синг“. Във второто писмо старецът ни препоръчваше на мистър Люис Люис.

Забелязахме тази американска черта и след това неведнъж се убеждавахме, че американците никога не говорят на вятъра. Нито веднъж не ни се случи да се сблъскаме с онова, което у нас носи името „изтърсил“ нещо или още по-грубо — „надрънкал“.

Един наш нов нюйоркски приятел ни предложи веднъж да отидем с параход на компанията за плодове до Куба, Ямайка и Колумбия. Той каза, че можем да пътуваме безплатно, при това ще седим на една маса с капитана. По-големи почести в морето не се дават. Естествено ние се съгласихме.

— Много добре — рече нашият приятел. — Заминавайте на вашето автомобилно пътешествие, а като се върнете, обадете ми се по телефона. Всичко ще се уреди.

На връщане от Калифорния в Ню Йорк почти всеки ден си спомняхме за това обещание. В края на крайна нали и то беше дадено при коктейл. Този път това беше някаква сложна смес с големи зелени листа, захар и вишничка на дъното на чашата. Най-после от град Сан Антонио, Тексас, ние пратихме телеграма, за да напомним. И бързо получихме отговор. Той беше дори малко обиден:

ВАШИЯТ ТРОПИЧЕСКИ РЕЙС ОТДАВНА УРЕДЕН

Не можахме да направим този тропически рейс — нямаше време. Но споменът за американската точност и за умението на американците да държат на думата си и досега ни утешава, когато започва да ни терзае мисълта, че изпуснахме случая да посетим Южна Америка.

Помолихме мистър Адамс да дойде с нас в „Синг-Синг“ и той, след като многократно ни нарече „сърове“ и „мистъри“, се съгласи. На следния ден сутринта се настанихме в Адамсовия „Крайслер“ и след едночасово висене пред нюйоркските светофари най-сетне се измъкнахме от града. Изобщо онова, което се нарича улично движение, в Ню Йорк свободно може да бъде наречено улично стоене. Във всеки случай стоенето е повече от движението.

След тридесет мили път стана ясно, че мистър Адамс е забравил името на градчето, дето се намира „Синг-Синг“. Наложи се да спрем. Край пътя един работник стоварваше от автомобил някакви хубави сандъци. Попитахме го за пътя за „Синг-Синг“.

Той незабавно остави работата си и дойде при нас. Ето още една прекрасна черта. И най-заетият американец винаги ще намери време, за да обясни кратко, смислено и търпеливо на пътника по кой път трябва да върви. При това няма да сгреши и няма да излъже. Щом казва, значи, знае.

Като завърши своите обяснения, работникът се усмихна и рече:

— Бързате за електрическия стол ли? Желая ви успех!

После още два пъти, повечето за да ни е чиста съвестта, ние проверявахме пътя и в двата случая мистър Адамс не забравяше да добави, че бързаме да седнем на електрическия стол. В отговор се чуваше смях.

Затворът се намираше на края на едно малко градче — Осенинг. Пред вратите на затвора в две редици стояха автомобили. Сърцата ни веднага се свиха, когато видяхме, че от колата, която пристигна едновременно с нас, слезе попрегърбено мило старче с две големи книжни кесии в ръце. В кесиите имаше пакети с храна и портокали. Старецът закрета към главния вход, понесе „колета“. Кой негов близък можеше да лежи в затвора? Навярно син му. И навярно старецът си мисли, че неговият син е кротко, чудесно момче, а то се оказва бандит, може би дори и убиец. Трудно е на старците.

Тържествено-грамадният, затворен с решетка вход беше висок като клетка на лъв. От двете му страни в стената бяха вградени фенери от ковано желязо. На вратите стояха трима полицаи. Всеки от тях тежеше най-малко по двеста английски фунта. И това бяха фунтове не мас, а мускули, фунтове, които служат за смазване, за усмиряване.

Мистър Люис Люис не беше в затвора. Тъкмо този ден се провеждали избори за депутати в конгреса от щат Ню Йорк и началникът заминал. Но ни казаха, че това нищо не значи. Знаят къде се намира началникът и ей сега ще му позвънят в Ню Йорк.

Само след пет минути вече беше получен отговор от мистър Люис. Мистър Люис много съжалявал, че обстоятелствата го лишават от възможността лично да ни покаже затвора „Синг-Синг“, но той е дал нареждане на своя помощник да направи за нас всичко, което е възможно.

След това ни пуснаха в приемната — бяла стая с излъскани до блясък на самовари плювалници — и затвориха решетката зад нас. Никога не сме лежали в затвори и даже тук, сред банковата чистота и блясък, грохотът на решетката, която затвориха, ни накара да трепнем.

Помощник-началникът на „Синг-Синг“ се оказа човек с възсуха и яка фигура. Незабавно почнахме разглеждането.

Днес беше ден за свиждания. При всеки затворник — разбира се, ако той не се е провинил в нещо — могат да дойдат трима посетители. Една голяма стая е разделена с полирани парапети на квадратчета. Във всеки квадрат са поставени една срещу друга две малки пейчици, да речем, каквито има в трамвая. На тези пейки седят затворниците и техните гости. Свиждането трае един час. Пред входната врата стои тъмничар. На затворника се полага сиво затворническо облекло, но той може да не носи целия костюм. Известна негова част трябва да бъде формена — или панталонът, или сивата фланела. В стаята се носеше спокоен говор като във фоайе на кино. Децата, дошли на свиждане с бащите си, тичаха при чешмите да пият вода. Познатият ни старец не сваляше очи от своя мил син. Тихо плачеше жена, а мъжът ѝ, затворник, умърлушено гледаше ръцете си.

Обстановката на свиждането е такава, че гостите безусловно могат да предадат на затворника всякакви забранени неща. Ала това е безполезно. Всеки затворник на връщане в килията му се обискира веднага зад вратата на стаята за свиждане.

По случай изборите в затвора имаше свободен ден. Като минавахме през дворовете, виждахме неголеми групи арестанти, които се печаха на есенното слънце или играеха непозната на нас игра с топка (нашият преводчик каза, че това е италианска игра и че в „Синг-Синг“ лежат много италианци). Обаче имаше малко хора. Повечето от затворниците се намираха в това време в салона на затворническото кино.

— Сега в затвора лежат две хиляди двеста деветдесет и девет души — каза заместникът на мистър Люис. — От тях осемдесет и пет са осъдени на доживотен затвор, а шестнадесет — на електрически стол. И всичките шестнадесет души непременно ще бъдат екзекутирани, макар и да се надяват на помилване.

Новите корпуси на „Синг-Синг“ са много интересни. Несъмнено на тяхното построяване се е отразило общото равнище на американската техника за строеж на жилища, а по-специално равнището на американския живот, онова, което в Америка се нарича „стендърд ъв лайф“.

Най-добра представа за американския затвор би дала една снимка, но за съжаление в „Синг-Синг“ не се разрешава снимането.

Ето какво представлява корпусът на затвора: шест етажа килии, тесни като параходни каюти, наредени една до друга и снабдени вместо с врати с лъвски решетки. По дължината на всеки етаж се простират вътрешни металически галерии, които се свързват помежду си със също такива металически стълби. Най-малко това прилича на жилище, и то затворническо. Утилитарността на постройката ѝ придава заводски вид. Приликата някакъв механизъм се подсилва и от това, че цялото туй нещо е похлупено с една тухлена кутия, чиито стени почти изцяло са заети от прозорци. През тях именно прониква в килията дневната и съвсем мъничко слънчевата светлина, тъй като килиите нямат прозорци.

Във всяка килия-каюта има легло, масичка и седалка на клозет, покрита с лакиран капак. На гвоздей висят радионаушници. На масата лежат две-три книги. На стената са заковани няколко снимки — красиви момичета или бейзболисти, или ангели господни, в зависимост от наклонностите на затворника.

В трите нови корпуса всеки затворник е настанен в отделна килия. Този затвор е усъвършенствуван, американизиран докрай, удобен, ако такава честна, добра дума може да се употреби по отношение на затвор. Тук е светло и въздухът е сравнително добър.

— В новите корпуси — каза ни нашият спътник — са настанени хиляда и осемстотин души. Останалите петстотин се намират в старата сграда, построена преди сто години. Да вървим.

Това беше истински султанско-константинополски зандан.

Да се изправи човек в тези килии прав, не бе възможно. Когато сядаш на леглото, коленете ти опират в отсрещната стена. Едно над друго са разположени две легла. Тъмно, влажно и страшно. Тук вече ги няма нито лъскавите клозетни седалки, нито умиротворяващите картинки с ангели.

Изглежда, че на нашите лица се бе отразило нещо, защото помощник-началникът побърза да ни развесели.

— Когато ви изпратят при мен — рече той, — ще ви настаня в новия корпус. Даже ще ви намеря килия с изглед към Хъдзън, имаме такива за особено заслужили затворници.

И той добави вече съвсем сериозно:

— У вас, чувал съм, наказателната система има за цел поправяне на престъпника и връщането му в редовете на обществото. Уви, ние се занимаваме само с наказване на престъпниците.

Заговорихме за доживотния затвор.

— Имам сега един арестант — каза нашият придружител, — който лежи вече двадесет и две години. Всяка година подава молба за помилване и всеки път, когато разглеждат делото му, молбата решително се отхвърля — такова зверско престъпление е извършил той на времето си. Аз бих го пуснал. Това е съвсем друг човек сега. Изобщо бих пуснал от затвора половината от затворниците, понеже според мен те не представляват опасност за обществото. Но аз съм само един надзирател и лично нищо не мога да направя.

Показаха ни и болницата, библиотеката, зъболечебния кабинет, изобщо всички богоугодни и културно-просветни учреждения. Изкачвахме се с асансьорите, вървяхме по прекрасните коридори. Естествено нищо от средствата за принуда — карцери и тям подобни неща — не ни показваха и ние от напълно понятна вежливост не молихме за това.

В един от дворовете се приближихме до едноетажна тухлена къща без прозорци и помощник-началникът собственоръчно отключи вратата с голям ключ. В тази къща по произнесени от щат Ню Йорк присъди се извършват екзекуциите върху електрическия стол.

Стола видяхме веднага.

Той се издигаше в просторна стая без прозорци, светлина в нея проникваше през стъклен оберлихт в тавана. Направихме две крачки по белия мраморен под и се спряхме. Зад стола на една врата, срещуположна на онази, през която влязохме, с големи черни букви беше написано: „Сайлънс!“ — „Тишина!“

През тази врата въвеждат осъдените.

Това, че молбата им за помилване е отхвърлена и че присъдата ще бъде приведена в изпълнение същия ден, съобщават на осъдения рано сутринта. Тогава именно го и приготвят за екзекуцията — избръсват на главата му малко кръгче, за да може електрическият ток безпрепятствено да свърши своята работа.

Цял ден осъденият седи в своята килия. Сега, с избръснатото на главата кръгче, той вече няма на какво да се надява.

Екзекуцията се извършва в единадесет-дванадесет часа̀ през нощта.

— Това, дето човекът цял ден изпитва предсмъртни мъчения, е много печално — каза нашият спътник, — но тук ние не можем нищо да направим. Такова е изискването на закона. Законът разглежда тази мярка като допълнително наказание.

На този стол са били екзекутирани двеста мъже и три жени, а при това столът изглеждаше съвсем като нов.

Беше дървен жълт стол с висока облегалка и с ръчки за опиране на лактите. На пръв поглед той имаше доста мирен вид и ако не бяха кожените гривни, с които се връзват ръцете и краката на осъдения, би могъл да стои в някое високонравствено семейство. На него би седял възглухият дядо и би чел вестниците си.

Но само след миг столът ни се стори много неприятен. Особено потискаха полираните ръчки. По-добре беше да не мислим за онези, които са ги полирали със своите лакти.

На няколко метра от стола се намираха четири солидни гарови пейки. Те бяха за свидетелите. Имаше и една малка масичка. В стената беше вграден умивалник. Това е всичко, цялата обстановка, в която се извършва преминаването от лошия в добрия свят. Сигурно младият Томас Алва Едисон не е мислил, че електричеството ще изпълнява и такива мрачни задължения.

Една врата в левия ъгъл водеше в помещение с размер малко по-голям от телефонна кабина. Тук на стената се намираше мраморно разпределително табло, най-обикновено табло с тежък старомоден прекъсвач, какъвто може да се види във всяка механическа работилница или в машинната кабина на провинциално кино. Включва се прекъсвачът и ток с грамадна сила удря през шлема в главата на осъдения — ето всичко, цялата техника.

— Човекът, който включва тока — каза нашият водач, — получава сто и петдесет долара за всяко включване. От желаещи отърваване няма.

Естествено всички приказки, които бяхме чували някога, че уж трима души включвали тока и че нито един от тях не знаел кой всъщност е привел в изпълнение присъдата, се оказаха измислица. Не, всичко това е много по-просто. Един го включва лично и всичко знае и само от едно се страхува — да не би конкурентите да му грабнат доходната работица.

От стаята, дето се извършва екзекуцията, една врата водеше в анатомическата морга, а още по-нататък имаше вече съвсем тиха стаица, запълнена до самия таван с прости дървени ковчези.

— Ковчезите се изработват от затворниците в нашия затвор — съобщи придружителят ни.

— Е, стига, като че се нагледахме! Можем да си вървим!

Внезапно мистър Адамс помоли да седне на електрическия стол, за да изпитал чувството на осъдения на смърт.

— Но, но, сърове — измърмори той, — това няма да отнеме толкова много време.

Той се настани удобно на широката седалка и тържествено изгледа всички ни. Започнаха да правят с него обикновения обред. Стегнаха го за облегалото на стола с широк кожен колан, краката му притиснаха с гривните до дъбовите крака на стола, ръцете му завързаха за ръчките. Не надянаха шлема на мистър Адамс, но той така се примоли, че до лъщящата му глава допряха оголения край на жицата. За миг стана много страшно. Погледът на мистър Адамс святкаше с необикновено любопитство. Веднага си личеше, че той е от онези хора, на които се иска всичко сами да изпитат, до всичко да се докоснат със собствените си ръце, всичко да видят и всичко да чуят лично.

Преди да напуснем „Синг-Синг“, влязохме в помещението на църквата, дето по това време имаше прожекция. Хиляда и петстотин арестанти гледаха филма „Доктор Сократ“. Тук пролича похвалният стремеж на администрацията да дава на затворниците най-нови филми. Действително „Доктор Сократ“ се прожектираше този ден в Осенинг на свобода. Обаче будеше учудване, че филмът беше от бандитския живот. Да показваш такова нещо на един затворник, беше все едно да дразниш алкохолик с бутилка водка. Беше вече късно и ние поблагодарихме за любезния прием. Лъвската клетка се разтвори и ние си излязохме. След седенето на електрическия стол мистър Адамс внезапно изпадна в меланхолия и мълча през целия път.

На връщане видяхме един камион, изхвръкнал настрана от пътя. Задната му половина беше съвсем откъсната. Тълпа обсъждаше произшествието. На друго място още по-голяма тълпа слушаше оратор, който говореше надълго и нашироко върху днешните избори. Тук всички автомобили носеха върху задните си стъкла изборни позиви. Още по-нататък — в шубраците и горичките догаряше лудата есен.

Вечерта отидохме да погледаме щастието на средния американец — отидохме в ресторант „Холивуд“.

Беше седем часът. Голямо електрическо пано колкото половин къща светеше над входа на ресторанта. Млади хора в полувоенна униформа, приета за прислугата в хотелите, ресторантите и малките театри, ловко подбутваха влизащите. Във входа висяха снимки на голи момичета, вехнещи от любов към населението.

Както във всеки ресторант, дето се танцува, средата на „Холивуд“ беше заета от продълговата площадка. Отстрани на площадката и малко издигнати над нея, бяха наредени масички. Над всичко това се виждаше многолюден джаз.

Може да не обичате джаза, а особено лесно е да го намразите в Америка, дето е невъзможно да се скриете от него. Но изобщо казано, американските джазове свирят добре. Джазът на „Холивуд“ представляваше отлично съгласувана ексцентрична машина и беше приятно да го слуша човек.

Когато чиниите с малко интересната и никак невъодушевяваща американска супа вече стояха пред нас, иззад оркестъра неочаквано изскокнаха момичета — голи наполовина, голи три четвърти и голи девет десети. Те ревностно заскачаха по своята площадка, като понякога перата им попадаха в чиниите със супа или в бурканчетата с горчица.

Ей така навярно суровите воини на Мохамед са си представяли рая — на масата ядене, в помещението топло и хуриите вършат своето древно дело.

После момичетата още много пъти изтичваха: в паузата между първото и второто, преди кафето, през време на кафето. Собственикът на „Холивуд“ не ги оставяше да мързелуват.

Това съчетание на примитивна американска кулинария със служебно сладострастие внесе в нашите души известен смут.

Ресторантът беше пълен. Обедът тук струваше около два долара на човек. Значи, средният нюйоркски човек можеше да дойде тук веднъж в месеца, а дори и по-рядко. Затова пък се наслаждава до насита. Хем слуша джаз, хем яде котлетче, хем се любува на хуриите и самият той танцува.

Лицата на едни от танцьорките бяха тъпи, на други — жалки, на трети — жестоки, но на всички еднакво уморени.

Сбогувахме се. Беше ни тъжно от нюйоркското щастие.