Иля Илф, Евгений Петров
Едноетажна Америка (33)

Тридесет и трета глава
„Руското хълмче“

Върнахме се от футбола с прекрасно настроение и в надпревара започнахме да разказваме на Адамсови за нашите футболни впечатления. Адамсови не дойдоха с нас на мач, понеже решиха да използуват това време, за да отидат на пощата.

— Не ми говорете за футбол — каза ни мистър Адамс. — Това е ужасна, варварска игра. Не, сериозно, мъчно ми става, когато ви слушам да говорите за футбол. Вместо да учат, младежите се занимават дявол знае с какво. Не, сериозно, няма да говорим за тези глупости.

Мистър Адамс беше разстроен от нещо. Пред него имаше лист хартия, целият надраскан с цифри и някакви завъртулки, и малко колетче.

— Значи, така, Беки — рече той, — шапката още не е пристигнала в Сан Франциско. А нали ние изпратихме в Санта Фе нареждане да препратят шапката именно в Сан Франциско!

— Добре ли си спомняш, че в Сан Франциско? — попита мисис Адамс. — Кой знае защо, ми се струва, че последният път ти помоли да препратят шапката в Лос Анжелос.

— Не, не, Беки, не говори така. Всичко съм записвал.

Мистър Адамс свали очилата си, приближи хартията до очи и се залови да разчита своите бележки.

— Да, да, да — мърмореше той, — ето. Според последните сведения шапката е била препратена от Детройт в Чикаго. После в Сан Луи. Но понеже не отидохме в Сан Луи, писмено наредих да изпратят шапката в Канзас. Когато бяхме в Канзас, шапката още не беше успяла да пристигне там.

— Добре — рече мисис Адамс, — това помня. В Санта Фе забравихме да отидем на пощата и ти им писа от Лас Вегас! Помниш ли, че едновременно ти изпрати ключа в Гранд кенйън. Да не си объркал адресите?

— Ах, Беки, как можеш да помислиш такова нещо! — изпъшка мистър Адамс.

— Тогава какво е това колетче? — възкликна Беки. — То е толкова малко, че в него не може да бъде шапката!

Съпрузите Адамс току-що се бяха върнали от пощата и още не бяха успели да отворят колетчето. Отваряха сандъчето дълго и грижливо, като горещо обсъждаха какво може да има в него.

— Ами ако излезе, че това е часовникът ми от Гранд кенйън! — забеляза мистър Адамс.

— Как може да бъде часовникът ти от Гранд кенйън, когато колетчето е изпратено от Санта Фе!

Най-сетне колетчето беше отворено. В него имаше ключ с кръгла медна плочка, на която беше щампована цифрата „82“.

— Точно така е! — възкликна мисис Адамс.

— Какво „точно така е“, Беки? — попита мазно мистър Адамс.

— Точно така е! Това е ключът от стаята в Гранд кенйън, който ти по погрешка си изпратил в Санта Фе на пощата. А нареждането за препращане на шапката ти очевидно си изпратил в Гранд кенйън в кемпа. Смятам, че молбата да ти върнат часовника, който ти подарих, също така вместо в Гранд кенйън се е озовал в Санта Фе.

— Но, Беки, не говори така прибързано — промърмори мистър Адамс. — Защо непременно аз да съм виновен за всичко? Не, сериозно, Беки, моля те да бъдеш справедлива. Още повече, че всичко това лесно може да се поправи. Ще пишем… Да… Къде ще пишем?

— Преди всичко трябва да изпратим ключа и този проклет шал, който ти задигна от Фрезно.

— Но, Беки, нали оставих във Фрезно бинокъла, а той, мисля, струва повече от шала.

— Добре. Значи, ключа — в Гранд кенйън, шала — във Фрезно, а в Санта Фе — за часовника… Тоест не, за часовника — в Гранд кенйън, а в Санта Фе трябва преди всичко да се прати извинение. След това…

— А шапката, Беки? — ласкаво запита мистър Адамс.

— Почакай де! Да, шапката. С шапката ще направим така…

В това време се чу чукане на вратата и в стаята влезе човек с огромен ръст, с широки кръгли рамене и голяма валчеста глава, на която беше сложен малък каскет с копче. Този човек, чувствувайки очевидно големината на своето тяло, се стараеше да прави съвсем малки крачки и да стъпва колкото може по-тихо. При все това паркетът под него запука, като че в стаята бяха вкарали роял. Като се спря, непознатият каза с тънък напевен глас на превъзходен руски език:

— Здравейте. Идвам при вас от името на нашата молоканска^[1] община. Непременно заповядайте. Така е прието у нас, щом някой пристигне от Русия… Молим да заповядате на нашия молокански чай. Имам и автомобил, така че не се безпокойте.

Много бяхме чували за руските молокани в Сан Франциско, откъснати от родината, но запазили като индианците своя език, своите нрави и обичаи.

След пет минути мистър Адамс и пратеникът на молоканската община бяха приятели. Мистър Адамс показа добро познаване на въпроса и нито веднъж не сбърка молоканите с духоборците или съботяните.

На път за Руското хълмче, където живеят санфранциските молокани, нашият съпровождач разказваше историята на тяхното преселение.

Едно време, много отдавна, молоканите живели на Волга. Царското правителство ги притеснявало, изпращало тайно при тях попове и мисионери. Молоканите не се огъвали. Тогава ги преселили в Кавказ, някъде в района на Карс. И там, на новите си места, те се заловили да правят това, което правили векове — да сеят жито. Но ставало все по-трудно да се живее, преследванията ставали все по-ожесточени и молоканите решили да напуснат родната страна, която станала за тях мащеха. Накъде да вървят? Хората отиват в Америка. Отишли в Америка и те — петстотин семейства. Това станало в хиляда деветстотин и втора година. Как попаднали в Сан Франциско ли? Ами че случайно. Хората отивали в Сан Франциско. Отишли в Сан Франциско и те. Нашият гигант-съпровождач имаше на вид около четиридесет години. Значи, той е дошъл в Америка като шестгодишно момче. Но това беше до такава степен руски човек, че даже не ти се вярваше, че може да говори английски. В Америка молоканите искали да се заемат както по-рано със земеделие, но нямало пари за купуване на земя. И те отишли да работят на пристанището. Оттогава санфранциските молокани са хамали. В града молоканите се заселили отделно на едно хълмче, постепенно си построили къщички, издигнали неголям молитвен дом, който тържествено наричат „Молокан чърч“, уредили руско училище и хълмчето започнало да се нарича Руското хълмче. Октомврийската революция молоканите посрещнали не по молокански, а по пролетарски. Преди всичко в тях заговорили хамалите, а след това молоканите. За пръв път в живота си хората почувствували, че те имат родина, че тя е престанала да бъде за тях мащеха. По време на колективизацията един от уважаваните молокански старци получил от свои племенници в СССР писмо, с което те искали от него съвет — да влязат ли в колхоза, или да не влязат. Те писали, че друг молокански старец в СССР ги предумва да не влизат в колхоза. И старият човек, не толкова стар молокански проповедник, колкото стар санфранциски хамалин, им отговорил — да влизат. Този старец с гордост ни разказваше, че сега често получава от племенниците си благодарствени писма. Когато в Сан Франциско идвал Трояновски, а после Шмид, молоканите ги посрещнали с цветя.

Дълго пътувахме из града, като се изкачвахме от хълм на хълм. Май че минахме китайския квартал.

— А ето ви Руското хълмче — рече нашият могъщ драйвър и превключи лоста на втора скорост.

Колата забръмча и започна да пълзи по калдъръмената улица нагоре.

Не, тук нищо не напомняше Сан Франциско! Тази уличка приличаше по-скоро на покрайнина на стара Тула или Калуга. Спряхме пред неголяма къща с външно стълбище и влязохме вътре. В първата стая, дето на стената висяха старинни фотографии и изрязани от списания картинки, беше пълно с народ. Имаше брадати, възрастни хора с очила. Имаше и по-млади хора със сака, под които се виждаха руски рубашки. Точно такива дрехи обличаха руските дореволюционни работници в празничен ден. Но най-силно впечатление ни направиха жените. Искаше ни се дори да прекараме ръце по очите си, за да се убедим, че такива жени може да има в хиляда деветстотин тридесет и шеста година и не някъде в староруско затънтено място, а в бензиново-електрическия Сан Франциско, на другия край на света. Сред тях ние видяхме руски селянки, белолики и румени, с хубави празнични блузи с буфнати ръкави и широки фусти, чиято кройка е била донесена някога от Русия, но тъй се запазила в Сан Франциско, без никакви промени; видяхме едри бабички с пророчески очи. Бабичките бяха с платнени кърпи. Това как да е. Но откъде се беше взела тази басма с истински цинделевски капчици! Жените говореха меко и ясно с напевни окащи гласове и, както е прието, ръкуваха се с цяла длан. Много от тях не знаеха да говорят английски, макар да бяха прекарали в Сан Франциско почти целия си живот. Събранието напомняше стара селска сватба, когато всички вече са се събрали, но веселбата още не е започнала.

Почти всички мъже бяха високи и плещести, както онзи първият, който дойде да ни вземе. Те имаха грамадни ръце — ръце на хамали.

Поканиха ни долу. Долу имаше доста просторно сутеренно помещение. Там беше сложена тясна дълга маса, отрупана с пирожки, солени краставички, сладък хляб, ябълки. На стената висяха портретите на Сталин, Калинин и Ворошилов. Всички насядаха до масата и разговорът започна. Разпитваха ни за колхозите, за заводите, за Москва. Поднесоха чай в чаши и изведнъж най-едрият от молоканите, доста възрастен човек, с металически рамки на очилата и прошарена брадичка, пое дълбоко въздух и запя с необикновено силен глас, отначало дори ни се стори, че не запя, а закрещя:

Извела меня кручина,

Подколодная змея.

Догорай, моя лучина,

Догорю с тобой и я.

Подеха песента всички мъже и жени. Те пееха, както и солистът — с пълен глас. В това пеене нямаше никакви нюанси. Пееха фортисимо, само фортисимо, с всички сили, като се мъчеха да се надвикват един друг. Странно, малко неприятно отначало, пеенето ставаше все по-съгласувано. Ухото бързо свикна с него. Въпреки гръмкостта в него имаше нещо тъжно. Особено добри бяха женските гласове, които екзалтирано вземаха високите ноти. Ей такива пронизителни и печални гласове са се носили нейде над полята по здрач, след сенокос, звънели са постоянно, бавно са притихвали и са се смесвали накрая с песента на щурците. Хората са пели тази песен на Волга, после сред кюрдите и арменците, при Карс. Сега я пеят в Сан Франциско, щат Калифорния. Ако ги натирят в Австралия, в Патагония, на остров Фиджи, те и там ще пеят тази песен.

Песента — само това им беше останало от Русия.

После човекът с очилата ни смигна и запя:

Вышли мы все из народа,

Дети семьи трудовой,

Братский союз и свобода —

Вот наш девиз боевой.

Мистър Адамс, който вече няколко пъти изтриваше очите си и беше трогнат още повече, отколкото при разговора с бившия мисионер за мъжествените индианци навахо, не издържа и запя заедно с молоканите.

Но тук ни очакваше сюрприз. В думите: „Черные дни миновали, час искупленья настал“ — молоканите бяха внесли своя идеологическа поправка. Те изпяха така: „Черные дни миновали, путь нам Христос указал“. Мистър Адамс, стар безбожник и материалист, не разбра думите и бодро продължаваше да пее, отворил широко уста.

Когато песента свърши, ние попитахме какво означава тази промяна в текста.

Солистът отново многозначително ни смигна и рече:

— Ние си имаме песнопойка. Пеем по песнопойката. Само че това е баптистка песен. Ние специално за вас я изпяхме.

Той ни показа една доста изпокъсана книжка. В предговора се съобщаваше:

„Песните биват тържествени, жални и средни.“

„Путь нам Христос указал“ очевидно се смята за средна.

За да ни доставят удоволствие, молоканите с голямо въодушевление ни изпяха песента „Как родная меня мать провожала“, изпяха я изцяло, ред по ред, а след това дълго още пяха руски песни.

После пак се поведе разговор. Разговаряха помежду си за най-различни неща. Разпитваха ни не може ли да се уреди връщането на молоканите в родината.

До нас започнаха да спорят двама старци.

— Цялото робство на земята е произлязло от поповете — рече единият старец.

Другият старец се съгласи с това, но се съгласи в тона на спора.

— Ние двеста години не сме плащали на поповете! — извика първият.

Вторият и с това се съгласи и пак в тона на спора. В тази двувековна разпра ние не се намесихме.

Време беше да си вървим. Сбогувахме се с нашите радушни домакини. Накрая, вече на крака, молоканите повториха „Как родная меня мать провожала“ — и ние излязохме на улицата.

От Руското хълмче се виждаше добре светналият град. Той се простираше далече на всички страни. Долу кипяха американски, италиански, китайски и просто морски страсти, строяха се чудни мостове, на острова във федералния затвор лежеше Ал Капоне, а тук в някакъв доброволен затвор лежаха хора със своите руски песни и руски чай, лежаха със своята тъга грамадни хора, почти великани, загубили родината си, но спомнящи си за нея ежеминутно…