Иля Илф, Евгений Петров
Едноетажна Америка (3)

Трета глава
Какво може да се види от прозореца на хотела

Първите часове в Ню Йорк — разходката из нощния град, а след това връщането в хотела — завинаги ще останат в паметта ни като някакво събитие.

А пък всъщност нищо особено не бе се случило.

Влязохме в доста простия мраморен вестибюл на хотела. Надясно, зад гладка дървена бариера, работеха двама млади чиновници. И двамата имаха бледи, отлично избръснати бузи и тънки черни мустачки. По-нататък седеше касиерката до автоматичната сметачна машина. Вляво имаше будка за тютюн. Под стъклото на тезгяха бяха наредени една до друга разтворени дървени кутии с пури. Всяка пура беше завита в прозрачна лъскава хартия, а червените със злато пръстенчета на пурите бяха нанизани върху хартията. На бялата блестяща повърхност на отворените капачета бяха изобразени старомодни красавци с дебели мустаци и розови бузи, златни и сребърни медали, ордени, зелени палми и негърки, които берат тютюн. В ъглите на капачетата стоеше цената: пет, десет или петнадесет цента парчето. Или петнадесет цента за две или десет за три. Още по-нагъсто от пурите бяха наредени малки плътни пачки цигари в меки пакетчета, също обвити с прозрачна хартия. Американците пушат най-много „Лъки страйк“, в тъмнозелена обвивка с червен кръг по средата, „Честърфийлд“, в бяла обвивка със златен надпис, и „Кемъл“ — жълто пакетче с нарисувана кафява камила.

Цялата стена срещу входа на вестибюла беше заета от просторните асансьори с позлатени вратички. Вратичките се разтваряха ту вдясно, ту вляво, ту по средата, а от асансьора, хванал се за железния лост, който отваря вратата, се измъкваше негър в светъл панталон със златни лампази и в зелена куртка с усукани пагончета. Също както на Северната гара в Москва високоговорителят съобщава на летовниците, че най-близкият влак отива, без да спира, до Митишчи, а по-нататък спира навсякъде — тук негрите съобщаваха, че асансьорът отива само до шестнадесети етаж или чак до тридесет и втори, с първа спирка все пак на шестнадесети етаж. По-късно ние разбрахме тази малка хитрост на администрацията — на шестнадесетия етаж се намираха ресторантът и кафетерията.

Влязохме в асансьора и той потегли нагоре. Асансьорът спираше, негърът отваряше вратичката и викаше „Ап!“ („Нагоре!“). Пътниците казваха номера на своя етаж. Влезе една жена. Тогава всички мъже свалиха шапки и по-нататък пътуваха без шапки. Същото сторихме и ние. Това беше първият американски обичай, с който се запознахме. Но запознаването с обичаите на една чужда страна не се удава така лесно и почти винаги е съпроводено с конфузии. Веднъж, няколко дни след това, се изкачвахме с асансьора при нашия издател. Влезе жена и ние с бързината на стари и опитни нюйоркчани свалихме шапки. Обаче останалите мъже не последваха нашия рицарски пример и дори ни изгледаха с любопитство. Оказа се, че шапки трябва да се свалят само в частните и хотелски асансьори. В онези сгради, дето хората правят бизнес, можете да стоите с шапки на главите си.

На двадесет и седмия етаж излязохме от асансьора и по тесния коридор се запътихме към нашата стая. Огромните второкласни нюйоркски хотели в центъра на града се строят извънредно икономично — коридори тесни, стаи макар и скъпи, но малки, тавани със стандартна височина, тоест невисоки. Собственикът поставя пред строителя задача — да натъпче в небостъргача колкото може повече стаи. Обаче тези мънички стаи са много чисти и комфортни. Там винаги има топла и студена вода, душ, хартия за писма, бланки за телеграми, отворени картички със снимка на хотела, книжни торби за нечистото бельо и печатни бланки, дето остава само да напишеш цифрите, показващи количеството на бельото, което даваш за пране. В Америка перат бързо и необикновено добре. Изгладените ризи изглеждат по-хубави от новите във витрината на магазина. Всяка от тях се слага в хартиен плик, превързва се с книжна лента с марката на пералното заведение и ръкавите акуратно се забождат с карфици. Освен това бельото пристига от пералнята закърпено, чорапите репризирани. Комфортът в Америка съвсем не е признак на разкош. Той е стандартен и достъпен.

Когато влязохме в стаята, заловихме се да търсим електрическия ключ и дълго време просто не можехме да разберем как се пали тук електричеството. Въртяхме се из стаите отначало на тъмно, след това палехме клечки кибрит, опипвахме всички стени, изследвахме вратите и прозорците, но ключове никъде нямаше. Няколко пъти изпадахме в отчаяние и сядахме да си починем в тъмнината. Най-после открихме. До всяка лампа висеше къса тънка верижка с малко топче на края. Дръпнеш тази верижка — електричеството светне. Пак дръпнеш — угасне. Леглата не бяха приготвени за спане и ние започнахме да търсим бутончето на звънеца, за да повикаме камериерката. Бутон нямаше. Търсихме го навсякъде, дърпахме всички подозрителни шнурчета, но това не помогна. Тогава разбрахме, че служащите трябва да се викат по телефона. Позвънихме на портиера и извикахме камериерката. Дойде една негърка. Тя имаше доста изплашен вид, а когато я помолихме да приготви леглата, нейната уплаха само се увеличи. Все пак тя приготви леглата, но изразът на лицето ѝ беше такъв, като че се занимаваше с явно незаконна работа. И през цялото време повтаряше „йес, сър“. За краткия си престой в стаята тя произнесе „йес, сър“ около двеста пъти. Сетне научихме, че в хотелите леглата си оправят самите посетители и нашият нощен сигнал беше безпрецедентно събитие в историята на хотела.

В стаите имаше мебели, които по-късно ние виждахме без изключение във всички хотели на Америка — на Изтока, Запада или Юга. В Севера не ходихме. Но има всички основания да предполагаме, че и там бихме намерили абсолютно същите мебели като нюйоркските: кафяво скринче с огледало, металически, умело боядисани като дърво кревати, няколко меки стола, кресло-люлка и подвижни щепселни лампи на много високи тънки крачета с големи картонени абажури.

На скрина намерихме въздебела книга с черна подвързия. На книгата стоеше златната марка на хотела. Книгата се оказа библия. Този старинен труд беше приспособен за деловите хора, чието време е извънредно ограничено. На първата страница имаше съдържание, специално съставено от грижливата администрация на хотела:

„За успокоение на душевни съмнения — страница еди-коя си, текст еди-кой си.

При семейни неприятности — страница еди-коя си, текст еди-кой си.

При парични затруднения — страница, текст.

За успех в работата — страница, текст.“

Тази страница беше не много изцапана.

Отворихме прозорците. И те се отварят също по американски начин, съвсем не така, както в Европа. Трябва да ги повдигаш като прозорец на железопътен вагон.

Прозорците на нашите стаички гледаха на три страни. Долу лежеше нощният Ню Йорк.

Какво по-примамливо може да има от светлините на един чужд град, гъсто изпълнили целия този обширен чужд свят, който е легнал да спи на брега на Атлантическия океан! Оттам, откъм океана, духаше топъл вятър. Съвсем наблизо се възвишаваха няколко небостъргача. Струваше ти се, че не е трудно да ги стигнеш с ръка. Осветените им прозорци можеха да се преброят. По-нататък светлините ставаха все по-гъсти. Между тях имаше особено ярки, проточили се в прави, понякога леко извити верижки (вероятно улични лампи). Още по-нататък блестеше гъст златен прашец от ситни светлинки, а след това се простираше тъмна, неосветена ивица (Хъдзън? Или може би Източна река?). И отново — златни мъглявини на райони, съзвездия на незнайни улици и площади. В този свят на светлини, който отначало изглеждаше неподвижен, можеше да се забележи известно движение. Ето по реката бавно минава червена светлина на катер. По улицата премина съвсем мъничък автомобил. Понякога внезапно на другия бряг на реката мигваше и угасваше мъничка като прашинка светлинна. Сигурно един от седемте милиона нюйоркски жители си е легнал да спи и е угасил светлината. Кой е той? Клерк? Или служащ от надземната железница? А може би си е легнала да спи самотна девойка-продавачка (те са толкова много в Ню Йорк). И сега, легнала под две тънки одеяла, развълнувана от параходните свирки откъм Хъдзън, тя вижда в своите мечти един милион долари (1 000 000!).

Ню Йорк спеше, а милиони електрически лампи бдяха над неговия сън. Спяха преселниците от Шотландия, от Ирландия, от Хамбург и Виена, от Ковно и Белосток, от Неапол и Мадрид, от Тексас, Дакота и Аризона, спяха преселниците от Латинска Америка, от Австралия, Африка и Китай. Спяха черни, бели и жълти хора. Като гледахме леко трепкащите светлини, искаше ни се по-скоро да научим: как работят тези хора, как се развличат, за какво мечтаят, на какво се надяват, какво ядат?

Най-после съвсем капнали, легнахме и ние. Като за първи ден впечатленията се оказаха прекалено много. Невъзможно е да се поглъща Ню Йорк в такива големи дози. Ужасно нещо е и в същото време приятно усещането, когато тялото лежи на удобно американско легло в състояние на пълен покой, а мисълта продължава да се люшка на „Нормандия“, да пътува със сватбена карета-такси, да тича по Бродуей, продължава да пътешествува.

Сутринта, като се събудихме на нашия двадесет и седми етаж и погледнахме през прозореца, видяхме Ню Йорк в прозрачна утринна мъгла.

Това беше, както се казва, мирна селска картинка. Няколко бели струйки дим се издигаха към небето, а към шпила на една неголяма двадесететажна къщурка беше дори прикрепено идилично петле, цялото от метал. Шестдесететажните небостъргачи, които снощи ни се струваха толкова близки, бяха отделени от нас поне с десетина червени железни покриви и стотина високи комини и капандури, сред които висеше бельо и скитаха обикновени котки. По глухите огнеупорни стени се виждаха рекламни надписи. Стените на небостъргачите бяха пълни с тухлена скука. Повечето от сградите в Ню Йорк са иззидани от червени тухли.

Ню Йорк се откриваше веднага в няколко плоскости. Най-горната плоскост заемаха главите на небостъргачите, по-високи от нашия. Те бяха увенчани с шпилове, стъклени или златни куполи, пламтящи на слънцето, или с кулички с големи часовници. Куличките също бяха като четириетажни къщи. На следващата плоскост, изцяло открита за нашия взор, освен комините, капандурите и котките можеха да се видят плоски покриви, върху които се намираше някоя малка едноетажна къщица с градинка, хилави дръвчета, тухлени алейки, фонтанче и вилни сламени кресла. Тук човек можеше чудесно, почти като на Клязма да прекарва времето си, като диша бензинения мирис на цветенцата и се вслушва в мелодичния вой на надземната железница. Тя заемаше следващата плоскост на град Ню Йорк. Линиите на надземката се крият на железни стълбове и минават на равнището на вторите или третите етажи и само на някои места в града се издигат до петите и шестите етажи. Това чудновато съоръжение от време на време издава ужасен грохот, от който леденее мозъкът. От него здравите хора стават нервни, нервните се побъркват, а лудите скачат в своите коркови стаички и реват като лъвове. За да видиш последната основна плоскост — плоскостта на улиците, налагаше се да се провесиш през прозореца и да погледнеш надолу под прав ъгъл. Там като в обърнат бинокъл се виждаше кръстопът с мънички автомобили, пешеходци, хвърлени на асфалта вестници и дори две редици блестящи копчета, прикрепени на онова място, дето на минувачите се разрешава да пресичат улицата.

От другия прозорец се виждаше река Хъдзън, която отделя щата Ню Йорк от щата Ню Джърси. Къщите, които стигат до Хъдзън, принадлежат на град Ню Йорк, а къщите от другата страна на реката — на град Джърси сити. Казаха ни, че това чудновато на пръв поглед административно деление си има своите удобства. Може например да живееш в единия щат, а да работиш в другия. Можеш също така да се занимаваш със спекулация в Ню Йорк, а данъци да плащаш в Джърси. Впрочем там те не са така големи. Това донякъде поразкрасява сивия еднообразен живот на борсовия деятел. Можеш да се ожениш в Ню Йорк, а в Ню Джърси да се разведеш. Или обратно. В зависимост от това, къде законът за развода е по-мек или къде бракоразводният процес струва по-евтино. Ние например, когато купихме автомобил, за да направим с него пътуване из страната, го застраховахме в Ню Джърси, което струваше с няколко долара по-малко, отколкото в Ню Йорк.