Иля Илф, Евгений Петров
Едноетажна Америка (13)

Тринадесета глава
Електрическата къщичка на мистър Рипли

Мистър Рипли ни доведе до стълбището на своята къщичка и ни помоли да натиснем копчето на електрическия звънец.

Вместо обикновеното звънене чуха се мелодични звуци, които като че излизаха от музикална кутия. Вратата сама се отвори и ние се озовахме в антрето.

Мистър Рипли се приближи до едно висящо на стената сандъче, с привично движение отвори малка вратичка и ни показа някаква електрическа машинка.

— Пет вида електрически звънци — каза той с усмивка. — Когато на входната врата звъни гост, изпълнява се ето тази мелодия, която вече чухте. Когато натиснете копчето, за да извикате прислугата от стаята, чува се арията на Кармен.

Мистър Рипли натисна копчето и апаратът наистина засвири „Любовта е като птичка, но не земна …“.

— Звънецът за закуска — маршът на Йелския университет, а звънецът за обед — коледна английска песничка. Има и тревожен сигнал. Общо — пет вида електрически звънци. За съжаление нашата фирма още не е изобретила сигнал, който би определял какъв гост звъни: приятен на домакина или неприятен.

Като каза тази шега, мистър Рипли се засмя.

— Но всичко това е само електрически куриоз. А сега ще ви помоля да влезем в моя кабинет.

Мистър Рипли представляваше извънредно разпространеният в Америка тип на румен и белокос делови човек. Такъв тип се създава от преуспяващите американци на възраст към четиридесет или петдесет години въз основа на прилични доходи, добър апетит и грамаден запас от оптимизъм. Станал на четиридесет години румен и белокос, джентълменът си остава такъв до края на своя живот и вече просто е невъзможно да определиш на колко години е: на петдесет или шестдесет и осем.

Като се намери в кабинета, мистър Рипли тутакси седна в мекото кресло между писмената маса и поличката с книги, сложи крака на един стол и запали цигара.

— Така си почивам след работа — забеляза той, като пускаше дим от устата си.

Той пушеше бързо, без да гълта, и искаше само да пусне колкото може повече пушек.

— Да пуши човек, не е толкова вредно — съобщи той, — колкото да диша дима, който се е събрал в стаята. Нали е така? Най-вредното е разваленият въздух.

Тогава ние забелязахме, че димът не само не се издига нагоре, не се разстила из стаята и изобщо не се кълби, както обикновено става, а пред очите на всички ни се устремява към книжната полица и изчезва сред книгите. Като забеляза ефекта, произведен от неговите действия, мистър Рипли започна да дими още повече. По най-вълшебен начин димът запълзя към полицата, за миг обви кориците на книгите и на часа изчезна. В стаята не остана даже мирис на тютюн.

— Зад книгите е скрита електрическа система за вентилация — обясни мистър Рипли.

Той се приближи до един кръгъл стъклен уред с няколко стрелки и рече:

— Електрически уред за регулиране на стайната температура. Вие обичате нощем да ви бъде прохладно, да речем, дванадесет градуса, а от седем часа сутринта искате да бъде осемнадесет градуса. Или както ви бъде удобно. Завъртате стрелката ето така, а тази стрелка така — и можете спокойно да си легнете. Апаратът ще изпълни всичките ви желания. При вас ще бъде топло, ако на улицата е студено, и прохладно, ако вън е горещина. Това ще бъде направено автоматически. Но тук в кабинета всичко останало са дреболии. Ето този абажур хвърля удобна светлина върху писмената маса. Ако го завъртите, лампата ще почне да осветлява тавана, който ще отрази светлината и ще я пръсне в цялата стая. Сега стаята е осветена меко, а източникът на светлина е скрит и не дразни очите.

След това мистър Рипли премина в столовата. Тук имаше най-различни електрически уреди, които, макар и да не поразяваха със своята новост, бяха направени отлично: кафеник, машинка за препичане на хляб, чайник със свирка и тиганче за приготвяне на националното американско блюдо — яйца с бекон или шунка. Всичко това беше най-нови модели. Върху бюфета, както изглежда за контраст, стоеше едновремешен спиртник. Американците обичат да демонстрират нагледно историята на техниката. До съвременния завод на Форд има музей, дето са изложени всички старомодни автомобили и локомотиви. В двора на завода „Дженеръл илектрик“ стои като паметник една от първите електрически машини, а в кабелния цех, наред с машината, от която непрекъснато пълзи автоматически покриваният със сребриста оловна обвивка съвременен кабел, е изложен и първият кабел на Едисон, поставен в груба чугунена тръба.

Но мистър Рипли нанасяше главния удар на своите посетители в кухнята. Тук имаше електрическа печка с чудно ясна, млечна белота.

— В долната част на печката е направен шкаф за съдините — каза мистър Рипли. — Тук чиниите винаги са топли и преди обяда не е необходимо специално да се затоплят. Искате да си сготвите обед. Супа и печено. Приготвяте месото и зеленчука, слагате ги в тенджерата, доливате вода и я поставяте на печката. След това приготвяте месото за печене и го поставяте във фурната. После отивате до специалната апаратура от дясната страна на печката и завъртате едната стрелка на „супа“, другата — на „печено“. След туй можете спокойно да отидете на работа. Яденето няма да се развали, ако се върнете дори вечерта. Щом то бъде готово, нагряването автоматически ще се намали. Ще се поддържа само слаба температура, за да заварите яденето топло… В моята кухня никога няма миризми, понеже над печката е поставен електрически смукател.

Мистър Рипли извади бързо от джоба си парче хартия и го запали. Димът и саждите тутакси изчезнаха.

— Но ето беда! След готвенето остават много кокали, картофени обелки и други боклуци.

Лицето на мистър Рипли изрази страдание. Но само след една секунда на него отново грейна оптимистична усмивка. Мистър Рипли се приближи към монтирана до печката квадратна металическа кофа и вдигна капака.

— Тук можете да хвърлите всякакви отпадъци, какъвто и да е боклук, и като затворите капака, да включите тока. След няколко минути кофата ще бъде празна и чиста. Отпадъците се смилат и отиват в канализацията.

Мистър Рипли грабна бързо неделния брой на вестника, който тежеше пет-шест фунта, едва го смачка и го хвърли в кофата. Чу се кратко тракане и руменият джентълмен победно вдигна капака. Кофата беше празна.

В продължение на десет минути мистър Рипли разреши със сръчността на фокусник и с помощта на електричеството още две много големи кухненски проблеми — запазване на провизиите и миене на нечистите съдини.

Той показа електрически хладилник, който не само не искаше лед, но, напротив, го приготовляваше във вид на идеални прозрачни кубчета в специална бяла ваничка, която приличаше на фотографска. В хладилника имаше отделения за месо, мляко, риба, яйца и плодове.

След това беше свален капакът на още една кофа. В нея имаше много различни полички, пръчици и куки.

— Тук поставяте нечистите съдини: лъжици, чинии, тенджери. После затваряте капака и включвате тока. От всички страни в съдините бият струи гореща вода и след няколко минути те са чисти. Сега трябва да ги избършете. Ах, колко трудно и неприятно е това — да избръсваш съдини! Нали? Но не! След измиването притокът на вода автоматически спира и вместо нея през особени отвори тече сух топъл въздух. Още няколко минути и вашите съдини, джентълмени, са чисти и сухи.

Мистър Рипли само бегло ни показа електрическа машинка за разбиване на яйца и ни покани да се качим горе, в спалнята. Там той бързо свали сакото си и легна в кревата.

— Представете си, че спя.

Ние без труд нарисувахме в своето въображение мирна картина под название: „Татко спи“.

— Но ето че е настъпило утрото. Трябва да се става. Ох-ох-ох!

Мистър Рипли се надигна и доста естествено се прозя.

— Обърнете внимание на тази лампа. Включвам тока и докато се протягам и прозявам, свалям пижамата си, лампата огрява моето тяло. И това не е проста лампа. Това е изкуствено слънце, от което човек получава нормален загар. Имам на разположение десет минути. Ставам от леглото и се приближавам ей до този гимнастически апарат. Тук включвам друга кварцова лампа и като продължавам да загарям и да се приличам на слънчице, пристъпвам към гимнастика. Хората не обичат да се занимават с гимнастика сутрин. Нашата фирма е взела това под внимание. Затова няма нужда да правите никакви движения. Вие само се препасвате с ремъците и включвате тока. Апаратът ви прави масаж най-добросъвестно. Обаче по мнението на лекарите да се занимаваш с тази работа повече от пет минути, е вредно. Но човек, джентълмени, е не много съвършен инструмент. Той може да забрави да погледне часовника и да изключи тока. Апаратът няма да допусне това. Той ще прекрати своето действие сам — и ще направи това точно след пет минути.

Ние неведнъж се сблъсквахме с подобен род явление в американската техника. Нарича се то „фулпруф“ — защита от глупак. Високата техника се страхува от човека и не вярва на неговата съобразителност. Там, където това е възможно, тя се стреми да се предпази от грешките, присъщи на живото същество. Името е измислено жестоко, бичуващо — защита от глупак! На строежа на най-голямата в света хидростанция „Боулдър дем“ ние видяхме кран, който спускаше в дълбокото дефиле цели вагони с товар. Лесно е да си представим цялата сложност и опасност на тези операции. Достатъчно е да се объркат копчетата, които регулират този апарат, за да стане катастрофа. Но грешка не може да се допусне. В будката на управлението, където седи машинистът, има само едно копче. Машината прави всичко сама. Ами че тя никога няма да дойде на работа в пияно състояние, тя винаги е хладнокръвна и нейната съобразителност надминава всички похвали.

А мистър Рипли продължаваше да показва все нови и нови електрически чудеса в своята къщурка. Тук имаше и електрическа бръсначка, и прахосмукачка последна конструкция, и перална машина, и особена гладилна преса, която заменя електрическата ютия, този анахронизъм от двадесетия век. Когато от една гладко полирана маса беше извадена електрическа шевна машина, ние вече бяхме уморени. Ако в този момент мистър Рипли ни изведеше на двора и като се обърне към къщата, каже: „Застани, къщурке, с гръб към Ню Йорк, а с лице към мен“ и къщичката като в приказките изпълнеше тази молба с помощта на електричеството, ние не бихме се зачудили много.

Време е да кажем кой е този мистър Рипли. Той е завеждащ отдела за пъблисити в „Дженеръл илектрик къмпъни“. Преведено на руски език, „пъблисити“ значи „реклама“. Обаче това е много просто обяснение. Пъблисити е понятие много по-широко. Май че то играе в американския живот не по-малка роля от самата техника.

У нас се е създала представа за американското пъблисити като за силни крясъци на продавачи, на неизброими плакати, мошенически премии, бляскащи огнени фирми и така нататък. Естествено и такъв вид реклама има в Америка. Обаче този начин на непрестанно зашеметяване на потребителя прилагат само фабриките за цигари, за чуингъм, алкохол или разхладителната напитка „Кока-кола“.

Къщичката на мистър Рипли не е рекламна къщичка. Това е научна къщичка. Тук белокосият джентълмен всеки ден, всеки месец изчислява колко струва експлоатирането на един или друг електрически уред. До всеки от тях виси изчислител. Мистър Рипли провежда своето рода изпробване на новите машини за икономичност.

После той пише книга. Той е писател. И в тази книга няма патриотични крясъци, че продукцията на „Дженеръл илектрик“ е по-добра от продукцията на фирмата „Уестинхауз“. Напротив, когато ние запитахме мистър Рипли дали са добри хладилниците „Уестинхауз“, той отговори, че са много добри. В своята книга мистър Рипли обяснява колко удобно е да се използува електричеството в бита и с помощта на проверени цифри доказва, че електричеството е по-евтино от газа, нефта и въглищата. В неговата книга има точни сведения колко харчи електрическата печка за час, за ден, за седмица и за месец. В заключение той съобщава, че използуването на електрическата къщичка струва седем долара седмично. Той прекрасно знае, че това е най-добрият начин да склониш потребителя.

Съвременната американска техника стои несравнимо по-високо от американското социално устройство. И в същото време, докато техниката произвежда идеални предмети, облекчаващи живота, социалното устройство не дава на американеца да припечели пари за покупката на тези предмети.

На изплащане — това е основата на американската търговия. Всички предмети, които се намират в дома на един американец, са купени на изплащане: печката, на която той готви, мебелите, на които седи, прахосмукачката, с помощта на която почиства стаите, дори самата къща, в която живее — всичко е получено на изплащане. За всичко това трябва да се плащат пари десетки години. Всъщност нито къщата, нито мебелите, нито чудните дреболии на механизирания бит не му принадлежат. Законът е много строг. От сто вноски може да си внесъл деветдесет и девет, но ако за стотната не ти стигнат пари, тогава си вземат предмета. За по-голямата част от народа собствеността е фикция. Всичко, дори креватът, на който спи върлият оптимист и запаленият защитник на собствеността, принадлежи не на него, а на промишлената компания или на банката. Достатъчно е да остане човек без работа и на следния ден той започва ясно да разбира, че не е никакъв собственик, а най-обикновен роб като негъра, само че с бял цвят.

А пък да се въздържиш от купуване, просто не е възможно.

На вратата на къщурката се чува вежливо позвъняване и в антрето влиза съвсем непознат посетител. Без да губи напразно време за разни уводни речи, посетителят казва:

— Дойдох да монтирам във вашата кухня нова електрическа печка.

— Но аз си имам вече газова — отвръща учуденият собственик на малката къща, пералната машина и стандартните мебели, за които има да плаща още много години.

— Електрическата печка е много по-добра и икономична. Впрочем няма да ви убеждавам. Ей сега ще ви я поставя и след месец пак ще дойда. Ако не ви хареса, ще си я взема, а ако ви хареса — условията са много леки: първия месец двадесет и пет долара, а след това …

Той монтира печката. През този месец стопанинът на къщата успява да забележи, че печката наистина е чудесна. Вече е свикнал с нея и не може да се раздели. Той подписва нов договор и започва да се чувствува богат като Рокфелер.

Ще се съгласите, че това действува по-силно от светлинната реклама.

На човек му се струва, че в живота на средния американец, с други думи — на онзи, който има работа, трябва да настъпи момент, когато той е изплатил всичките си дългове и наистина става собственик. Но това не е така лесно. Автомобилът му е остарял. Фирмата му предлага нов, прекрасен модел. Фирмата взема старата кола за сто долара, а за останалите петстотин долара се дават чудесни облекчителни условия: първия месец — толкова и толкова долара, а след това …

А след това щастливият собственик някак си незабелязано остава без работа (в Америка това се нарича да загубиш „джаб“) и неговият нов автомобил с два сигнала, електрическа запалка и радиоапарат се връща на истинския собственик — банката, която е давала на изплащане.

И ето ти беда! Защото продават не някакви боклуци, а действително превъзходни неща. През последните години производството на предмети за масова употреба е стигнало в Америка до съвършенство. Че как можеш да се стърпиш и да не купиш нова прахосмукачка, макар старата да е добра и да може да работи още десет години!

Неотдавна в Ню Йорк започнало практикуването на нов начин на рекламиране.

В квартирата на врял и кипял, патил и препатил нюйоркчанин пристига човек и казва:

— Здравейте! Аз съм готвач. Искам да сготвя за вас и вашите гости хубав, питателен обед с мои продукти.

Като забелязва на лицето на нюйоркчанина сатанинска усмивка, пристигналият бързо добавя:

— Това няма да ви струва нито един цент. Поставям само две условия: първо, обедът трябва да се готви в тенджерите, които аз ще донеса, и, второ, на обеда трябва да бъдат поканени не по-малко от седем дами.

В определения ден готвачът идва със своите тенджери и приготвя вкусен обед. В края на пиршеството той тържествено се появява в столовата, пита доволни ли са гостите от обеда и записва адресите на присъствуващите жени. Всички са във възторг от обеда. Готвачът съобщава скромно, че такъв обед може да си сготви всяка домакиня, ако само пожелае да си послужи със специални тенджери. Цялата компания отива в кухнята и разглежда тенджерите. Кой знае защо, всяка от тях се разглобява на три части. Те имат някакво особено дъно, което уж помага да се запазват витамините. И това е почти вярно. Тенджерите наистина са хубави. И условията за купуване са много износни. На следния ден готвачът ходи на адресите и сключва сделките. Очарованите домакини закупуват пълни комплекти тенджери. Отново в ход се пуска изплащането. Действително тенджерите са по-добри от старите, но човекът не заживява по-леко, а по-тежко, защото са се прибавили нови дългове.

Да! Светлинната реклама и вестникарските обявления — това е подготвителен клас.

Всяка година в Америка става едно много интересно събитие. Една строителна компания, която се е обединила с дружеството на архитектите и с електрическа фирма, строи къща. Това е нещо като къщичката на мистър Рипли. Само че там освен електрическите новости всичко представлява новост — и архитектурата, и строителните материали, и мебелите, и дворчето. Като построят къщата, обединилите се на почвата на търговията новатори обявяват всенароден конкурс за описание на тази къща. Авторът на най-доброто описание получава като премия същата тази къща, която е така добре описана. Това събитие винаги предизвиква огромен интерес. Последния път къщата се паднала на едно бедно шестнадесетгодишно момиче. Вестниците с удоволствие поместваха биографията и портретите му. Предложили му джаб в отдела за реклама на някакво голямо дружество. Но работата естествено не е в момичето. Работата е там, че увличайки се от нейното стихийно щастие, читателите се увличаха едновременно и от проекти за усъвършенствуване на собствения си живот. Вечер, сложили очилата, бащите на семействата пресмятаха с молив в ръка, че покупката на такава къща на доста износни условия — не е чак толкова страшно нещо: първа вноска толкова и толкова долари. А след това …

Напускайки гостоприемния мистър Рипли, ние му благодарихме и на раздяла попитахме:

— Ето вие загубихте заради нас няколко часа. А нали знаехте, че ние няма да купим нито хладилник, нито печка?

— А може би някога ще напишете нещо за моята къщичка — отговори белокосият румен джентълмен. — Доброто пъблисити никога не отива на вятъра.