Иля Илф, Евгений Петров
Едноетажна Америка (45)

Четиридесет и пета глава
Американска демокрация

Една американка имала седемнадесетгодишна дъщеря и голям син. Веднъж девойката не се върнала вкъщи. Нямало я цяла нощ. На другия ден тя също не си дошла. Девойката изчезнала. Полицията я търсила и не я намерила. Майката смятала дъщеря си за загинала. Минала една година. И ето че веднъж приятел на сина ѝ му съобщил страшна новина. Той видял девойката, която смятали за загинала, в един таен публичен дом. (Официално се смята, че в Америка няма проституция. Всъщност там има много тайни публични домове). Под формата на клиент братът веднага се отправил за свърталището. Там той наистина видял сестра си. Едва я познал, така ужасно се била променила младата девойка. Това, което му разказала, било още по-ужасно. Нея я откраднали и продали.

— Аз пропаднах — рекла девойката — и не се опитвайте да ме спасите. Хората, които ме похитиха, са толкова силни, че с тях никой не може да се бори. Те няма да се посвенят да убият теб или мен.

Въпреки това борбата започнала. Майката се обърнала към полицията — от това нищо не излязло. Зад гърба на бандитите стояли някакви неизвестни, но необикновено силни хора. Майката се обърнала към съда. Адвокатът на бандитите доказал, че девойката е стара проститутка и че угроза за обществото представлява именно тя, а не похитилата я шайка. Върховният съд на щата също решил делото в полза на бандитите. Не помогнало на майката и отиването във Вашингтон. Вашингтон просто няма власт над съда в щата. Това е всичко. Девойката останала в публичния дом.

Това станало в страната, дето е декларирана свобода на словото. На майката на девойката била предоставена свобода не само да говори, но и да вика. Тя викала, но никой не я чул.

Това станало в страната, дето е декларирана свобода на печата. Но нито един вестник не написал нищо за това дело. Къде са били тези ловки, неуморни, бързоноги репортьори, от чийто проницателен взор не се изплъзва нито един грабеж, нито една богата сватба, нито една крачка на кинозвезда дори от четвърта класа?

Това станало в страната, дето е декларирана неприкосновеност на личността. Но бедната личност седяла в публичния дом и никакви сили не могли да я освободят. Струва ни се, че и самият Ейбръхъм Линкън да стане от гроба — и той не би могъл нищо да стори. Надали биха му помогнали дори топовете на генерал Грант!

Кой знае защо, всеки път, когато започваш да прехвърляш през паметта си елементите, от които се оформя американският живот, спомняш си именно бандити, а ако не бандити, то ракетири, а ако не ракетири, то банкери, което изобщо е едно и също. Спомняш си целия този човешки измет, който замърсява свободолюбивата и работлива страна.

Какво по-радостно може да има от свободни избори в една демократична страна, чиито граждани според конституцията са гарантирани с всички права на „свобода и стремеж към щастие“? Пременените избиратели отиват към урните и нежно пускат в тях бюлетините на любимите кандидати.

А в действителност става онова, което ни разказа чикагският доктор: пристига ракетир политишън и с шантаж или заплахи принуждава добрия човек да гласува за някакъв мошеник.

И така, право на свобода и на стремеж към щастие несъмнено съществува, но възможността за осъществяването на това право е извънредно съмнителна. В твърде опасно съседство с паричните подземия на Уол стрийт се намира това право.

Затова пък външните форми на демокрация се съблюдават от американците с необикновена педантичност. И това, трябва да кажем истината, прави впечатление.

По своето положение в американското общество Хенри Форд е почти недосегаема фигура. Веднъж той влязъл в едно от помещенията на своя завод, където се намирали няколко инженери, стиснал на всички ръце и започнал да говори по работата, заради която дошъл. През време на разговора старият Хенри имал много неспокоен вид. Мъчила го някаква мисъл. Няколко пъти млъквал, без да се доизкаже, и явно се опитвал да си спомни нещо. Най-после той се извинил пред събеседниците си, прекъснал разговора и се приближил до един младичък инженер, който седял, сврян в един далечен ъгъл на стаята.

— Много съжалявам, мистър Смит — казал мистър Форд, — но аз като че забравих да се ръкувам с вас.

Едно ръкостискане повече няма да легне като тежко бреме върху баланса на Фордовите автомобилни заводи, а впечатлението е грамадно. Форд никога няма да покани този млад инженер вкъщи на гости, но на работа те са равни, заедно правят автомобили. Форд познава и се обръща по име към много стари работници от своя завод: „Хеллоу, Майк!“ или: „Хеллоу, Джон!“ А Майк или Джон също се обръщат към него — „Хеллоу, Хенри!“ Тук те като че са равни, заедно правят автомобили. Но автомобилите ще продава вече само старият Хенри. А старият Майк или старият Джон ще се изхабят и ще бъдат изхвърлени на улицата, както се изхвърля изхабен вече лагер.

И така, след като направихме десет хиляди мили, ние се намерихме в столицата на Съединените щати.

Със своите невисоки правителствени сгради, градини, паметници и широки улици Вашингтон прилича малко на Виена, малко на Берлин, малко на Варшава, на всички столици по малко. И само автомобилите напомнят, че този град се намира в Америка. Тук на двама души се пада един автомобил, а за всичките петстотин хиляди няма нито един постоянен театър. След като разгледахме къщата на Джордж Уошингтън в Маунт Върнън, посетихме заседание на конгреса и гроба на Незнайния воин, ние открихме, че всъщност няма повече нищо какво да се гледа. Оставаше само да видим президента. В Америка това не е толкова трудно.

Два пъти в седмицата, в десет и тридесет сутринта, президентът на Съединените щати приема журналистите. Ние попаднахме на такъв прием. Той става в Белия дом. Влязохме в приемната, дето имаше грамадна кръгла маса, направена от дърво на секвоя. Това беше подарък на един от предишните президенти. Гардероб нямаше и влизащите журналисти слагаха палтата си на масата, а когато вече нямаше място, започнаха да ги поставят направо на пода. Постепенно се събраха стотина души. Те пушеха, разговаряха високо и нетърпеливо поглеждаха една малка бяла врата, зад която, както изглежда, се криеше президентът на Съединените щати.

Посъветваха ни да застанем по-близо до вратата, та когато започнат да пускат при президента, да бъдем отпред — иначе може да се получи така, че да не го видим от гърбовете на журналистите. С ловкостта на опитни трамвайни бойци се промъкнахме напред. Пред нас се оказаха само трима джентълмени. Това бяха побелели и доста почтени господа.

Приемният час вече настъпи, а все още не пускаха журналистите. Тогава побелелите джентълмени — отначало тихо, а сетне по-силно — започнаха да чукат на вратата. Те чукаха на президента на Съединените щати, както чука помощник-режисьорът на артиста, за да му напомни, че трябва да излезе. Чукаха със смях, но все пак чукаха.

Най-после вратата се отвори и журналистите, блъскайки се, се устремиха напред. Ние изтичахме заедно с всички. Кавалкадата се понесе по един коридор, после мина през една голяма празна стая. На това място ние лесно заобиколихме тежко дишащите белокоси джентълмени и първи се втурнахме в следващата стая.

В дъното на кръглия кабинет, по стените на който висяха старинни литографии с мисисипски параходи, а в малки ниши стояха модели на фрегати, зад бюро средна големина, с димяща пура в ръка и с чеховско пенсне на големия си красив нос пред нас седеше Франклин Рузвелт, президентът на Съединените американски щати. Зад гърба му блестяха звездите и ивиците на две национални знамена.

Започнаха въпросите. Кореспондентите питаха, президентът отговаряше.

Естествено целият този обред е малко условен. На всички е известно, че президентът няма да разкрие пред журналистите никакви особени тайни. На някои въпроси президентът отговаряше сериозно и доста обширно, от втори се отърваваше с шеги (не е много лесно два пъти седмично да се отърваваш с шеги от стотина напиращи журналисти), на трети отговаряше, че ще поговори по това следния път.

Красивото едро лице на Рузвелт изглеждаше уморено. Тъкмо вчера Върховният съд бе отменил „ААА“ — Рузвелтово мероприятие, което регулираше фермерските посеви и представляваше един от основните стожери на неговата програма.

Въпросите и отговорите заеха половин час. Когато настъпи пауза, президентът изгледа въпросително събраните. Това беше разбрано като сигнал за общо отстъпление. Чу се нестройно: „Гуд бай, мистър президънт!“ — и всички си отидоха. А мистър президънт остана сам в своя кръгъл кабинет сред фрегатите и звездните знамена.

Милионите хора, стари и млади, които съставляват великия американски народ, честен, шумен, талантлив, трудолюбив и малко прекалено уважаващ парите, според конституцията могат да направят всичко — те са стопаните на страната. Могат да извикат на разпит в сенатската комисия дори самия Морган, самия Джон Пирпонт Морган-млади, и да го запитат заканително:

— Мистър Морган, не вкарахте ли вие Съединените щати в Световната война от користни интереси за свое лично забогатяване?

Народът може да попита. Но ето как мистър Морган отговаря — това ние сами чухме.

И този път всичко беше много демократично.

Входът на залата, дето заседаваше сенатската комисия, беше свободен. Пак бяхте свободни да правите с палтото си всичко, каквото пожелаете — да го сложите на пода, да го заврете под стола, на който седите.

В единия край на неголямата зала имаше столове, в другия — маса, на която ставаше разпитът. Масата не беше покрита нито с червено, нито със зелено сукно. Беше обикновена дълга полирана маса. Всичко бе много просто. До стола на милиардера лежеше на пода издутата му, вече поовехтяла ръчна чанта. Морган беше заобиколен от своите юристи и съветници. Те бяха много, десетки хора. Побелели и румени, шишкави и олисели или млади, с пронизителни погледи — те бяха въоръжени с факти, справки, документи, фолианти и папки. Цялата тази банда от Морганови юначаги се чувствуваше съвсем непринудено.

Председателствуваше сенаторът Най със слабо, вдъхновено, почти руско лице. (На него много щеше да му отива руска рубашка.) Разпитът водеше сенаторът Кларк, кръглолик и весел човек. Веднага проличаваше, че му допада да разпитва самия Джон Пирпонт Морган-млади.

„Младият“ беше на седемдесет години. Това бе грамаден и охранен старец с дългополо тясно сако. На апоплектичния тил на Морган се виждаше пилешки побелял пух. Морган беше спокоен. Той знаеше, че нищо лошо няма да му се случи. Ще го попитат, той ще погледне своите юристи, те бясно ще започнат да се ровят в книгите и ще му подскажат отговора.

Това бе удивителна картина. Няколко десетки съветници шепнеха нещо на ухото на Морган, пъхаха му книжа, подсказваха му, помагаха му. Говореше не Морган — говореха неговите милиарди. А когато в Америка говорят парите, те винаги говорят авторитетно. Нали в Америка има любима поговорка: „Той изглежда като един милион долара“.

Наистина един милион долара изглеждат много добре.

А Морган със своето дълго тъмно сако приличаше на стар дебел гарван, изглеждаше като няколко милиарда.

За призоваване в сенатската комисия на извикания се полагат дневни пари, нормални държавни дневни пари за прехрана. Джон Пирпонт Морган-млади ги взе. Той се възползува от всички права, които му беше дала демократичната конституция.

Морган бе получил всичко, което му се полагаше според конституцията, даже малко повече. А какво получи народът?

На територията на Съединените американски щати живеят сто и двадесет милиона души.

Тринадесет милиона от тях вече много години нямат работа. Заедно със семействата си те представляват четвърт от населението на цялата страна. А икономистите твърдят, че на територията на Съединените щати още сега, още днес, могат да се изхранват един милиард души.