Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Одноэтажная Америка, 1936 (Пълни авторски права)
- Превод отруски
- Пелин Велков, 1968 (Пълни авторски права)
- Форма
- Пътепис
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 4,5 (× 4гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране, разпознаване и корекция
- raglub(2022)
Издание:
Автор: Иля Илф; Евгений Петров
Заглавие: Едноетажна Америка
Преводач: Пелин Велков
Език, от който е преведено: руски
Издател: Народна култура
Град на издателя: София
Година на издаване: 1969
Тип: пътепис
Печатница: Държ. полиграфически комбинат „Димитър Благоев“
Редактор: Донка Стайкова
Художествен редактор: Васил Йончев
Технически редактор: Радка Пеловска
Художник: Александър Денков
Коректор: Мария Ждракова; Евдокия Попова
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/6695
История
- —Добавяне
Четиридесет и четвърта глава
Негри
Колкото по-нататък се придвижвахме по Южните щати, толкова по-често се сблъсквахме с всякакъв вид ограничения, създадени за негрите. Това бяха ту отделни тоалетни „за цветни“, ту специална пейка на автобусната спирка или специално отделение в трамвая. Тук даже църквите бяха специални — например за бели баптисти и за черни баптисти. Когато баптисткият бог след няколко години се яви на земята, за да унищожи помагащите си съветски атеисти, той ще бъде във възторг от своите учреждения в американския Юг.
На излизане от Ню Орлеан видяхме група негри, които работеха над пресушаването на блатата. Работата се извършваше по най-примитивен начин. Негрите нямаха нищо друго освен лопати.
— Сърове! — каза мистър Адамс, — Това трябва да бъде за вас особено интересно. Обикновени лопати в страната на най-голямата механизация! Не, не, сърове, би било глупаво да се мисли, че в Съединените щати няма машини за пресушаване на блата. Но трудът на тези хора е почти на безценица. Това са безработни, които получават малка помощ. Заради тази помощ трябва да им дадат някаква работа, да им запълнят някак времето. И ето, дали им лопати — нека копаят. Производителността на труда тук е равна на нула.
По-нататъшният наш маршрут минаваше по брега на Мексиканския залив през щатите Луизиана, Мисисипи и Алабама. Тези щати преминахме за един ден и се спряхме във Флорида. След това от Флорида — към брега на Атлантическия океан — в Джорджия, после през Южна Каролина, Северна Каролина и Вирджиния — във Вашингтон.
Първата част от пътя покрай Мексиканския залив минахме с голяма бързина. Американската техника нанесе нов удар на нашето въображение. Трудно е да учудиш хората след Фордовите заводи, Боулдър дем, санфранциските мостове и нюорлеанския мост. Но в Америка всичко се оказа възможно. Борба с водата — ето с какво се бе заела тук техниката. На десетки мили се простираха, като се сменяваха един с друг, мостове и диги. Понякога ни се струваше, че нашият автомобил е моторна лодка, защото наоколо, додето стигаше око, имаше само вода, а по нея като по някакво чудо минаваше широка бетонна автострада. После се появяваше мост, след това пак дига и отново мост. Какви усилия, какви пари са били потребни, за да се построи това! Най-чудното беше, че на двадесет мили оттук минаваше превъзходен успореден път и от нашия път, чието построяване е световно техническо постижение и който е излязъл стотици милиони долара, не е имало никаква насъщна необходимост. Излиза, че този път е бил построен във времената на „процъфтяването“ за привличане на туристи по тези места. Самият бряг на Мексиканския залив беше покрит с кей на няколкостотин мили. За съжаление ние не записахме точната цифра, но ясно си спомняме — на няколкостотин мили. Трудно е да се повярва на това, но ние пътувахме цял ден покрай морето, отделено от нас със здрав и красив кей.
Пренощувахме в малкото курортно и пристанищно градче Пенсакола, във Флорида. Цяла нощ валя дъжд. Нашият автомобил стоеше под открито небе и сутринта моторът просто не можеше да се запали. Мистър Адамс ходеше около колата, пляскаше ръце и говореше:
— Акумулаторчето ни е отишло по дяволите! Акумулаторчето ни е отишло по дяволите!
Дъждът смути много мистър Адамс и той удвои своята автомобилна предпазливост.
За щастие батерийката не смяташе да отиде по дяволите. Просто кабелите бяха овлажнели малко и щом изсъхнаха, моторът започна да работи.
— Сърове! — говореше мистър Адамс, като поглеждаше мътното небе. — Моля ви да бъдем колкото може по-внимателни. По-добре да почакаме с тръгването. Може внезапно пак да завали дъжд.
— Ами ако внезапно не завали? — рече мисис Адамс. — Няма да киснем в този Пенсакола цял живот.
— Ах, Беки, ти не знаеш какво нещо е Флорида. Тук климатът е много променлив и опасен. Всичко може да се случи.
— Но какво може да се случи?
— Не, сериозно, Беки, ти разсъждаваш като малко момиче. Всичко може да се случи.
— В краен случай, ако ни настигне дъжд, ще пътуваме в дъжда.
На всички ни така много се искаше по-скоро да тръгнем, че не послушахме мистър Адамс, избрахме минутно затишие и потеглихме на път покрай залива по нови диги и нови мостове.
Един час след напускането на Пенсакола попаднахме в тропическа буря (по-точно това не беше тропическа, а субтропическа буря, но тогава тя ни се стори толкова ужасна, че ние я смятахме за тропическа). Имаше всичко, което се полага по Жул Верн — гръмотевица, светкавица и падаща от небето Ниагара. Сега навсякъде беше само вода. Движехме се почти слепешката. Понякога водната пелена ставаше толкова гъста, че ни се струваше, сякаш вървим по дъното на Мексиканския залив. При всеки трясък на гръмотевицата мистър Адамс подскачаше и мърмореше:
— Да, да, сърове. Спокойно… Спокойно.
Несъмнено той се боеше, че мълния може да удари в автомобила.
Опитахме да спрем и да изчакаме преминаването на бурята, застанали на едно място, но се страхувахме, че водата ще залее мотора и акумулаторчето наистина „ще отиде по дяволите“. Тръпки ни побиваха, като си спомняхме вестникарските бележки за урагани във Флорида и снимките на изтръгнати от корен гигантски дървета и изхвърлени от релсите влакове.
Изобщо както и у Жул Верн всичко свърши благополучно.
Пренощувахме в град Талахаси и на сутринта вече бяхме в Джорджия. Беше януарски почти зноен ден и ние бързо забравихме вчерашните страхове.
Джорджия се оказа гориста. Кой знае защо, винаги си представяхме Южните негърски щати като непрекъснати памучни ниви и тютюневи плантации. А сега изведнъж стана ясно, че освен плантации и ниви има и гъсти южни гори. Преминавахме по алеи, над които висяха като кози бради повесмените опашки на дървото „пикон“, което никога не бяхме виждали.
Негри се срещаха все по-често, понякога по няколко часа не виждахме бели, но в градчетата господствуваше белият човек и ако някой негър се появяваше до прекрасна, увита в бръшлян видна къща в „резиденшъл парт“, то обезателно беше с четка, кофа или пакет, които показваха, че тук той може да бъде само слуга.
Високият американски стандарт още не е завоювал напълно Южните щати. Естествено той е проникнал твърде далече — южните Мейн стрийти, аптеките, квадратчетата масло на обеда и закуската, механичните билярди, чуингъмът, газолиновите станции, пътищата, „тибоун стейките“, момичетата с прически на кинозвезди и рекламните плакати по нищо не се отличават от източните, западните и северните квадратчета масло, девойки, пътища и плакати; но има в Южните щати нещо тяхно си, собствено, особено, нещо удивително мило и топло. Природата? Може би отчасти и природата. Тук няма лакирани палми и магнолии и излъскано слънце като в Калифорния. По затова пък няма и сухотата на пустинята, която все пак се чувствува там. Южните щати са страна на селските ландшафти, на горите и тъжните песни. Но, разбира се, не само в природата е работата.
Душата на Южните щати са хората. И не белите хора, а черните.
Ние спряхме в Чарлстоун, Южна Каролина. Като разгледахме града и се връщахме вечерта към квартирата по неизменната Мейн стрийт, видяхме в една възтъмна пресечка негърско момиче на около дванадесет години. Момичето не ни видя. В ръка то носеше кошница. Отначало походката на момичето ни се видя странна. Но като се взряхме по-внимателно, забелязахме, че момичето танцува. Това беше талантлива импровизация, точна, ритмична, почти завършен танц, който ни се ще да наречем: „Момичето от Южния щат“. Танцувайки, негърката се отдалечаваше все повече по тъмната пресечка, носеше се плавно, правеше извивки, малки скокове и грациозно балансираше с леката и празна кошничка. Натъргувал се през деня, градът беше заспал, наоколо цареше пълна тишина; но на нас ни се счуха звуци на банджо, толкова ритмичен и музикален беше танцът.
Негрите са талантливи. Ами че белите охотно ги аплодират, като продължават да ги смятат за низша раса. На негрите милостиво разрешават да бъдат артисти. Види се, когато черният е на подиума, а белият в ложата, той може да гледа на черния отвисоко и неговото самолюбие на господар не страда.
Негрите са впечатлителни. Белите се отнасят към това иронично и смятат, че негрите са глупави. Наистина! За да търгуваш добре, не е необходима никаква впечатлителност.
Като говорим сега за бели хора, имаме предвид южните джентълмени и не само тях, но и онези джентълмени от Севера, които също са заразени от психологията на робовладелчеството. Искаме да кажем още, че не всички хора на Юга считат негрите за низши същества, но за съжаление такива са мнозинството.
Негрите имат силно въображение. Например те обичат да носят имена на прочути хора и понякога даден вратар, служител при асансьора или ратай Джим Смит произнася изцяло своето име така: Джим Джордж Уошингтън Ейбръхъм Линкън Грант Набукаднезер Смит.
— Ами разбира се — казва южният джентълмен, в чието въображение ден и нощ стои само едно прелестно видение — милион долара, — това е пълен идиот!
Във всички филми и водевили негрите се представят като комически персонажи, които изобразяват глупави, но добродушни слуги.
Негрите обичат природата. Както е присъщо на артистичните натури, те са съзерцателни. Южните джентълмени намират и на това свое обяснение. Негрите, видите ли, са лениви и не са способни за систематичен труд. И обезателно се разказва случай, когато негър, изкарал пет долара, на другия ден вече не отива на работа, а хваща под ръка своята черна „гърл“ и отива с нея на разходка в гората или към рекичката. И от това се прави дълбокомислен извод, един вид теоретична мотивировка на експлоатацията на черния човек:
— Колкото и да му платиш, той ще продължава да живее като свиня. И затова трябва да му се плаща колкото може по-малко.
Най-после негрите са експанзивни. О! От това южният джентълмен е сериозно обезпокоен. Той вече измъква колта, въжето и парче сапун. Той вече кладе огън. Той изведнъж става невероятно благороден и подозрителен. Негрите, видите ли, са сексуални престъпници. Те трябва просто да се бесят.
Негрите са любопитни. За това южният джентълмен си има хиляда обяснения. Ясна работа — това са просто нахалници и безочливи хора. Пъхат се, дето не им е работа. Навсякъде въвират черния си нос.
При все това южният джентълмен смята, че негрите много го обичат. В кинодрамите из живота на земевладелците непременно фигурира стар побелял негър, който обожава своя господар и е готов да даде живота си за него.
Ах, ако южният джентълмен, благодушният зрител или участник в съда на Линча, изведнъж разбереше, че за пълна човешка стопроцентовост на него не му достигат тъкмо тези негърски черти, които той осмива! Какво ли би казал?
На негрите почти им е отнета възможността да се развиват и растат. В градовете пред тях са открити кариерите само за вратари и служещи при асансьори, а в родината им, в Южните щати, те са безправни ратаи, доведени до състоянието на домашни животни — тук те са роби.
И въпреки всичко, ако на Америка ѝ отнемат негрите, тя макар че ще бъде малко по-бяла, затова пък навярно ще стане двадесет пъти по-скучна.
Верни на своето правило — да вземаме в автомобила хора, които чакат на пътя благоприятен случай, вече недалече от Вашингтон, в Северна Каролина, ние взехме при една забутана газолинова станция осемнадесетгодишен момък от лагер „ССС“. Тези лагери са били уредени от Рузвелт за безработни младежи отначало за шест месеца — Рузвелт се надявал в продължение на шест месеца да ликвидира безработицата, а после, когато станало ясно, че не е така лесно да се ликвидира безработицата, лагерите били оставени за неопределено време. Момчето трябвало да извърви осемдесет мили от лагера до родния си град Елизабеттаун. Валеше доста студен дъжд. Младежът съвсем се беше свил в своята лятна риза с цвят хаки и широкопола мека шапка с дупчици.
Нашият последен хич хайкър се постопли малко в затворената кола и започна да отговаря на въпросите. Той не прибави нищо ново към създадената вече у нас представа за типа на американския младеж — разговорчив, самоуверен и нелюбопитен.
Неговата история е обикновена. Баща му е фермер. Работите на стария не вървят особено добре. Момъкът завършил средно училище. За постъпване в колежа нямало пари. Тръгнал да търси работа. Не намерил. Наложило се да се запише в „ССС“. Там заедно с други момчета разчиства гората, копае противопожарни окопи. Хранят не лошо, обличат и дават тридесет долара на месец (пет — на ръка, а двадесет и пет — на родителите). Собствено казано, това е помощ. Какво ще стане занапред — неизвестно. Той знае само едно: млад е, здрав е, кожата му е бяла, играе бейсбол. Значи, всичко ще се нареди — „ол райт“ — и все някак ще се нареди. В неговото съзнание няма мъгла. Наопаки, пълна яснота. На повечето въпроси, които му задавахме, той не можеше да отговори. Тогава той с очарователна откровеност казваше: „Това не зная.“ Затова, когато въпросът му беше ясен, отговаряше тутакси, без да се замисля, с готова формула, види се, твърдо възприета в семейството на таткото фермера и в градчето Елизабеттаун.
— Но вие все пак искате да постъпите в колежа?
— Разбира се. Макар и да зная момчета, които с дипломи в джобовете скитат из страната и търсят работа, но все пак след колежа е много по-лесно да се направи кариера.
— Какви науки ви интересуват в колежа?
— Как какви? Онези, които се изучават там.
Минавахме покрай негърско селце. Това беше същият стандарт на негърската мизерия. Да се намери тук добра негърска къща, би било също така чудно, както да се види лош път.
— Къщите на негрите веднага могат да се отличат от къщите на белите хора — рече нашият спътник с усмивка.
— Нима всички негри живеят така лошо?
— Разбира се, всички.
— Ето на̀, вие сте израснали на Юг. Кажете, знаете ли поне един богат негър?
Младежът помисли известно време.
— Не, не зная нито един — отговори той най-после.
— А защо е така? Нима негрите са лоши работници?
— Не, те умеят да работят.
— Може би те са нечестни хора?
— Защо нечестни? Аз познавам добре негрите. Негрите са добри хора, между тях има добри футболисти.
— Но как така е станало, че всички негри са бедни?
— Не знам това.
— Вашият баща има ли познати негри?
— Имаме много познати негри.
— И добре ли се държите с тях?
— Разбира се.
— А бихте ли поканили такъв негър да седне на масата във вашето семейство?
Младежът се разсмя.
— Не, това е невъзможно.
— Защо?
— Ами така. Негър и бял не могат да седят на една маса.
— Но защо?
— Вие, изглежда, сте от Ню Йорк! — каза младият човек.
В представите на южняците Ню Йорк е връх на свободомислие и радикализъм.
— Сега кажете ни ето какво. Ние преминахме през няколко негърски щата и понякога виждахме доста хубавички негърки. Бихте ли могли да обикнете негърка?
— Да, може би — отговори младият човек, като помисли, — това би могло да се случи. Наистина между цветните се срещат хубавички, особено мулатки.
— А ако обикнете, бихте ли се оженили?
— Какво говорите! Това е съвсем невъзможно.
— Защо?
— Невъзможно е.
— Е, ами ако обикнете силно? Или ако едно бяло момиче обикне негър и се омъжи за него?
Младежът размаха ръце.
— Не, веднага личи, че сте от Ню Йорк.
— Какво? Такъв негър сигурно биха го обесили?
— Мисля, че би се случило нещо подобно.
Младежът дълго и весело се смя.
Този разговор е предаден с абсолютна точност.
Не само тук, но и в самия Ню Йорк, за който младежът от Юга говореше с ужас, почти е невъзможно да видиш негър в ресторант, кино или църква. Освен като келнер или вратар. Ние видяхме в голямата нюйоркска зала „Карнеги хол“ на концерт на негърската певица Мариан Андерсън стотина интелигентни негри, които седяха в галерията като напълно отделена група.
Естествено според американските закони и особено в Ню Йорк негърът има право да седне на което и да е място между бели, да отиде в „бяло“ кино или „бял“ ресторант. Ала той самият никога няма да направи това. Защото много добре знае как завършват такива експерименти. Разбира се, него няма да го пребият както на Юг, но че неговите най-близки съседи в повечето случаи незабавно демонстративно ще си излязат — това е несъмнено.
По закон негрите са свободни граждани на Съединените щати, но на Юг под различни предлози ги лишават от правото на глас, а в самия Вашингтон, и не само в самия Вашингтон, а в самата сграда, дето са се писали законите, се случило такова нещо.
От град Чикаго в конгреса бил избран негър на име Деприст. За огорчение на белите конгресмени той седял до тях на заседанията в камарата на представителите. Но това още не е всичко. Този черен човек със своя черен секретар свикнал да ходи на обед в столовата на конгреса. Не можели да го изпъдят, а на тихите демонстрации негърът не обръщал никакво внимание. В края на краищата измислили прекрасен изход от положението — затворили столовата. Затворили напълно столовата на конгреса, за да не може негърът да обядва заедно с белите хора.
— Именно, именно, сърове — каза мистър Адамс, когато младежът от „ССС“ слезе и ние продължихме пътя си, — ще ви разкажа известна история за мои приятели от остров Тринидад. Имах там познато американско семейство. То реши да се премести в Ню Йорк. Тъкмо тогава аз трябваше да отпътувам за една година от Ню Йорк и реших да им дам под наем за това време моята квартира. Представих ги на хазаина на къщата и заминах. Когато след година се върнах, хазаинът се нахвърли отгоре ми едва ли не с юмруци. „Това е безобразие! — викаше той. — Никога не съм мислил, че така подло ще ме подведете!“ Изплаших се много и започнах да мисля дали не съм сторил някоя беля. „Не разбирам, с какво съм се провинил?“ — попитах домовладелеца. „Вие настанихте в къщата ми негри“ — изпъшка хазаинът. „Но извинете — казвам аз, — настаних у вас мои приятели от остров Тринидад. Това са бели хора, такива, каквито сме ние с вас. Те са прекарали на острова тридесет години и сега са се върнали в Америка.“ — „Ах, защо веднага не ми казахте, че вашите приятели са живели на остров Тринидад! В никакъв случай не бих ги пуснал в дома си!“ — „Но какво е станало?“ — попитах аз. „Стана това, че всичките ми квартиранти в един глас говорят за вашите приятели, че в тях май има примес на негърска кръв. Имат една бабичка, много ѝ е къдрава косата. Това е установено. Един квартирант вече напусна. Останалите казват, че ако не изселя тези негри, те ще нарушат договора и ще напуснат.“ Не, сериозно, сърове, би било глупаво да се мисли, че негрите в Ню Йорк живеят добре. В нашата къща има негър при асансьора — това вече е друга работа.
В Северна Каролина стана студено, а във Вирджиния още по-студено. Ситен дъждец поливаше покрива на нашия кар през целия последен ден на пътешествието. До Вашингтон оставаха броени мили и мистър Адамс се страхуваше да не би водата да започне да замръзва. Появиха се плакати, които рекламираха вашингтонските хотели.
— Стоп! Стоп! — развика се внезапно мистър Адамс.
Колата спря.
— Сърове! — рече тържествено той. — Искате ли да знаете какво нещо е Америка?
— Искаме — отвърнахме ние.
— В такъв случай гледайте!
И мистър Адамс ни посочи с ръка един плакат, който за малко не бяхме отминали.
Видяхме голяма картина с извънредно трогателно съдържание. Беше нарисувана прелестна млада майка тип Грета Гарбо с прелестно момиченце (тип Шърли Темпъл) на ръце. Зад тях стоеше дивен ангел-хранител с лице на холивудски кинолейтенант и с големи криле.
— Не, не — викаше мистър Адамс, — надписът! Надписът! Знаете ли какво казва ангел-хранителят на тази добра мама? Той я съветва да вложи парите си в банката на името на детето. Ангелът е толкова добър, че дори обяснява в коя именно банка трябва да се внесат парите! Не, сериозно, сърове, вие не искате да разберете какво нещо е Америка.
Когато влизахме във Вашингтон, скоростомерът на нашия кар показваше точно десет хиляди мили.
За последен път извикахме „ура“.