Иля Илф, Евгений Петров
Едноетажна Америка (43)

Четиридесет и трета глава
Влизаме в южните щати

Сутринта след бурното посрещане на Новата година се събудихме в хотел „Робърт И. Ли“ с едничкото горещо желание — да си вървим! Да си вървим колкото може по-скоро, още тази минута, още тази секунда! Напразно мистър Адамс ни уверяваше, че Сан Антонио е прекрасен град, че би било непростима глупост да не го разгледаме („Не, сериозно, сърове!“), че нищо не разбираме и не искаме да разберем — ние повтаряхме тъжно едно и също:

— Да. Нищо не разбираме, не искаме да разберем и навярно никога вече няма да разберем. На драго сърце признаваме всичко това. Сан Антонио е чудесен град, но ние искаме да си вървим. Освен туй не забравяйте, мистър Адамс, че вас ви чака беби.

При споменаването на беби съпрузите Адамс също забързаха и след половин час ние вече се носехме с колата по същата онази широка и дълга улица, по която вчера търсехме под проливния дъжд ресторантчето без име.

Преди да напуснем Сан Антонио, обиколихме Брекънридж парк. За това настоя мистър Адамс.

— Вие не трябва да мислите, сърове — заяви той, — че Сан Антонио е лош град. Той е добър, благоустроен град и вие трябва да видите Брекънридж.

Големият прекрасен парк беше пуст. В него стърчаха само няколко оголени дървета. Всички останали също като през лятото шумяха с гъстия си зелен листак. По всички посоки пресичаха парка оросителни канали, облицовани с камък. Водата с тих плясък се преливаше от един канал в друг, разположен няколко сантиметра по-ниско. Ние позяпахме камилата и морските лъвове, полюбувахме се на момчетата, които играеха футбол на почти съвсем зелена поляна, на масите и пейките, поставени за пикници, и като получихме солидна информация поне за десет газолинови станции, потеглихме по-нататък в Тексас на юг, към границите на Луизиана.

Всеки път напускахме точно така един град, за да стигнем привечер в друг град, като минавахме през деня през десетки големи и малки Мейн стрийти — съпрузите Адамс отпред, ние отзад, а между нас поредният хич хайкър с куфарче на колене. Но никога досега не бяхме бързали така. Като че безукорният мотор на нашия кар се храни не само с газолин, но и с клокочещото в нас нетърпение — по-скоро в Ню Йорк, по-скоро на парахода, по-скоро в Европа! Наближаваше краят на втория месец на нашето автомобилно пътуване. Това е много къс срок за такава голяма, интересна страна. Но ние бяхме препълнени догоре с Америка.

Наближаваше негърският Юг. Последните мили, които ни деляха от Луизиана, пътувахме през гори. Надникна слънцето. Беше топло и радостно като пролетно време в Украйна. Започнаха често да се срещат градчета, селища, газолинови станции и волно препускащи по полето кончета с развени гриви.

Най-после минахме стълба с надпис „Щат Луизиана“ и се понесохме покрай рижите ниви с прибрания памук.

Монументалните църкви на Изтока и Запада се смениха с дървени белосани църквички на стълбове вместо върху основи, испанските и индиански названия се сменяха с френски, а на газолиновите станции, дето мисис Адамс „вземаше информация“, ѝ отговаряха не „Йес, мем“, а „Йес, мам“.

Когато минавахме през градчето Лафайет, видяхме голям, опънат напреко на улицата плакат с изобразена неприятна и самодоволна физиономия и надпис с едри букви: „Изберете мен за шериф. Аз съм приятел на народа!“

Този вопъл на полицейския приятел на народа от щат Луизиана напомняше маниера на неотдавна убития луизиански сенатор Хю Лонг, който също се смяташе „приятел на народа“, на целия народ с изключение на негрите, мексиканците, интелигенцията и работниците, и искаше разделяне на богатствата, на всички богатства, с изключение на петте милиона, които според Хю Лонг било необходимо да се оставят на всеки милионер.

Тук, на Юг, ние видяхме онова, което нито веднъж досега не бяхме виждали в Америка — пешеходци, които кретаха покрай шосето. Между тях нямаше нито един бял.

Мина стара прегърбена негърка с дебели жълти чорапи, подпетени кални обувки, престилка и старомодна шапка с кордела.

Ние предложихме на мистър Адамс да вземем старицата.

— Не, не, не! — възкликна той. — Какво говорите! Не, сериозно! Вие не разбирате какво нещо са Южните щати. Да вземем в колата негърка! Да, да, сърове. Тя просто няма да повярва, че бели искат да я вземат в колата. Ще си помисли, че се подигравате с нея.

Сред автомобилите на шосето внезапно се появи сив кон, който теглеше двуколка с яхнал го ездач (такива експонати бяхме видели в музея на Форд). В двуколката седеше земевладелка с дъщеря си.

Старинният екипаж сви по един междуселски път, обикновен, представете си, междуселски път с ивица пожълтяла трева по средата. От всички минаващи по шосето автомобили подаваха глави хора и гледаха двуколката, която се отдалечаваше и важно се люшкаше на своите ресори, високи и тънки като крачка на паяк. Със същото любопитство фермерите са гледали преди тридесетина години димящия и пукащ автомобил с груба каросерия, в който са седели на високо пътниците във вълчи шуби с козината навън и с грамадни предпазни очила.

Стигнахме до една голяма река. В здрача тя блестеше като металическа.

— Мисисипи! — възкликна мистър Адамс.

— Това не е Мисисипи — рече спокойно Беки.

— Мисисипи е!

— Не е Мисисипи!

— Беки! Не говори така. Мъчно ми става, като слушам, когато ти говориш, че това не е Мисисипи.

— Все пак не е Мисисипи.

Мистър Адамс запъшка. Минахме мост и се озовахме в градчето Морган сити. Преди да отидем да търсим нощувка, спряхме пред ресторантчето „Синята гъска“, за да обядваме.

— Сър — попита мистър Адамс собственика, като смигаше, — как се казва тази река? Аз зная, но е интересно за жена ми.

— Това е Ачафалайя — отговори собственикът.

— Как? Как?

— Ачафалайя.

— Тенк ю вери, вери — измърмори мистър Адамс и се заизмъква заднишком, — вери, вери, вери…

Това беше първият случай през цялото ни пътешествие, когато мистър Адамс допусна фактическа грешка.

През време на вечерята мистър Адамс се въртеше на стола и тъгуваше. Накрая извади картата и пътеводителя, рови се известно време в тях и най-сетне, без да гледа жена си, рече плахо:

— Мога да ви съобщя, сърове, интересна подробност. Тази проклета Ачафалайя е най-дълбоката река в света. Запишете си във вашите бележничета.

За да запълним някак скучната вечер в скучния Морган сити, направихме така, както винаги в такива случаи — отидохме на кино. Обикновено, като гледаше екрана, мистър Адамс не толкова се сърдеше, колкото иронизираше по повод на сюжета и действуващите лица на даденото холивудско произведение. Но сега той изведнъж направи цяла демонстрация. Десет минути след започването на филма вече забелязахме, че мистър Адамс не се чувствува добре. Той подрипваше на мястото си, пъшкаше и доста силно произнасяше:

— Дявол, дявол, дявол да го вземе!

Неочаквано той извика своето „дявол да го вземе“, та се чу в целия салон, скочи от мястото си и ломотейки проклятия и плюейки, избяга навън. Мисис Адамс изтича подире му. Ние останахме да догледаме филма и чувствувахме, че в това време на улицата става голяма семейна кавга.

Когато филмът свърши, не намерихме пред входа на киното нито един от съпрузите. С голяма мъка ги открихме в различни краища на града. За щастие тези краища не бяха чак на такова голямо разстояние един от друг.

Мистър Адамс без шапка (шапката все още пътуваше от град на град), с вдигната яка на палтото крачеше широко по тъмното шосе по посока на Мексиканския залив и продължаваше да мърмори: „Дявол, дявол да го вземе!“

— Не, сериозно, сърове — каза ни той жаловито, — не мога да понасям повече това. Да, да, да. В края на краищата това кино ще ме побърка. В Ню Йорк никога не съм ходил на кино. И на мен много, мно-ого ми е трудно, понеже не съм свикнал. Не, наистина. Искаше ми се да стрелям с картечница в екрана.

Съпрузите бързо се помириха и вечерта завърши със сърдечен разговор пред газовата камина в турист-хауза.

До Ню Орлеан оставаха около сто мили. В слънчевото утро потеглихме на път. Беше приятно, съвсем лятно време. Пътувахме по нов, но малко тесен бетонен път покрай тиха малка рекичка. От другата страна се простираха рижи памучни ниви, по които тук-там още се виждаха пръснати парченца бял памук, и ниви със захарна тръстика, дето негри на големи групи сечаха сухите ѝ стъбла с „мачете“ — специални големи ножове.

Гърбави тесни висящи мостчета често пресичаха рекичката.

В продължение на няколко часа срещахме само еднообразни и жалки дъсчени колиби на негри ратаи. Това беше еднообразие, предизвикано от крайна мизерия, някакъв стандарт на мизерията. Из пустите дворове, заградени с полусрутени плетища, не се виждаха не само крави, свине или кокошки, но дори и шепа слама. Това беше най-последната степен на бедността, пред която живописната мизерия на индианците можеше да се вземе за връх на благосъстояние, даже на разкош. Това беше в американския Юг, в едно от най-плодородните места на земното кълбо.

Пред нас отново се оказа голяма, гладка и съвсем пуста река, която напомняше Волга, но само че не толкова широка.

— Това е Мисисипи! — рече победно Беки.

Мистър Адамс въздъхна тежко. Той би дал мило за драго тази река да носи друго име. Но нямаше никакво съмнение. Вече се показа мост — чудесен нов сребрист мост със странични пътища за автомобили и централна част, предназначена за влакове. Отново американската природа и американската техника се бяха съревновавали помежду си в могъщество. Най-дългата река в света се пресичаше от най-дългия в света мост на опори. Той беше открит само преди пет дни, беше строен три години и струваше петнадесет милиона долара. След моста започваше много широка автострада, показаха се котеджи. Влизахме в Ню Орлеан.

Ню Орлеан би могъл да се нарече американската Венеция (защото той като Венеция е на вода), ако само многобройните му канали не бяха скрити под земята.

Градът се е разпрострял върху един нисък провлак между Мисисипи и езерото Пончъртрейн. От устието на Мисисипи в Мексиканския залив до града има деветдесет мили. Близо до залива не се намерило нито едно местенце, дето да бъде построен градът. Но и там, дето той е построен, почвата представлява наносна тинеста глина. Градът винаги е страдал от наводнения и трески. Водата, която му е донесла богатството, заедно с това го е направила нещастен. През целия си живот градът се е борил сам със себе си, борил се е с почвата, върху която е построен, и с водата, която го заобикаля от всички страни. Бори се той и сега. Но главното вече е направено. Пончъртрейн е отделен от града с бетонна стена, която се спуска към езерото на стъпала. На много мили подстъпите към града са покрити със система от баражи, по които минават превъзходни автостради. В многолетната борба на човека с природата победител излязъл човекът.

Градът е планиран необикновено просто. Улиците, които вървят успоредно на реката, повтарят извивката, която реката прави на това място, и имат форма на полумесец. Те са пресечени от съвсем прави и много дълги улици. Под една от тях, разположена приблизително в центъра на града, е скрит най-големият канал. В чест на този невидим канал е наречена и самата улица — Канал стрийт. Това е главната улица. Тя разделя града на две части: френската — неспретнатата като стария Париж, с тесни улички, мънички аркади на тънки дървени стълбове, магазинчета, невзрачни на вид ресторантчета с първокласна френска кухня, пристанищни кръчми, калдъръм и улични сергии, отрупани със зеленчуци и плодове, чиято красота особено изпъква благодарение съседството ѝ с нечистотията и плиснатите направо на улицата помии — и новата, американска част, която нищо не прибавя към вече известния на читателя облик на американските градове.

Някога Луизиана принадлежала на Франция и Ню Орлеан е бил основан от французи. Трудно е да се каже доколко се е запазил в Ню Орлеан френският дух, но на Канал стрийт излизат улиците Дофин, Тулуза, Роял и дори има Елисейски полета, а в стария град в ресторантчето „Арно“ поднасят такова кафе, каквото навярно няма да се намери в цяла Америка.

Градът лежи на метър и нещо под равнището на реката. В него няма нито едно сухо място, където би могло да се погребват умрелите. Където и да се опитат да копаят земята, обезателно попадат на вода. Затова хората тук винаги са били погребвани по начина на древните египтяни — в саркофази, над земята.

Отидохме на гробището, което е разположено във френския град, и известно време скитахме из това скучно и бяло градче на мъртвите. Четириъгълните гробници са изградени от печени тухли и са белосани. Ковчегът се вкарва през предния отвор, който след това се зазижда с тухли. Над една гробница се надстройва втора, понякога трета. По своята тухлено-двуетажна скука гробището напомня малък американски град. Има даже свой Мейн стрийт.

От гробището отидохме в един фотомагазин, за да поправим апарата. Докато мистър Адамс разговаряше със собственичката по перспективите за по-нататъшното развитие на града (перспективите бяха лоши) и за търговията (търговията също вървеше лошо), в магазина влезе много красив младеж с черни очи и гърбав френски нос.

— Мога ли да видя собственика? — попита той.

— Няма го — отговори собственичката, слаба, рижа, с очила, — но ако ви трябва нещо, можете да кажете на мен.

— Но аз бих искал да говоря със собственика — измърмори младежът, като ни изгледа умолително.

— Толкова важна работа ли е? — попита собственичката.

— Да… Тоест не толкова важна, но аз мислех… Впрочем вие, разбира се, също… Мога да ви кажа.

Той се приближи до собственичката и много тихо произнесе:

— Искам да почистя витрината на вашия магазин само срещу пет цента.

Собственичката каза, че за съжаление не ѝ е нужна такава услуга. Младежът се извини и избяга от магазина, като няколко пъти се препъна.

Мълчахме известно време, после мистър Адамс се втурна на улицата. Върна се след десетина минути.

— Не, не, сърове — каза той, като клатеше валчестата си глава, — не ми говорете нищо. Това е ужасно! Вие не можете да разберете до каква степен на мизерия е стигнало това момче. Не, сериозно. Едва го догоних, така бързо тичаше по улицата. Поговорих с него. Той е безработен художник. Поръчки вече отдавна няма и няма изгледи да има. Момчето вече не разчита на своята професия. То е съгласно на всякаква работа. Но и това е безнадеждно. Да, да, сърове, това мило момче гладува вече няколко години. И за нищо не искаше да вземе долара. Дори ми се сърди.

— Как! И вие не можахте да му го дадете…

— Не, сериозно, сърове, не говорете така — „вие не можахте да му го дадете“. Просто глупаво е така да се мисли. Не, наистина. Да не говорим за това.

Отдавна вече бяхме излезли от магазина, бяхме извървели цялата Канал стрийт и наближавахме Мисисипи, а мистър Адамс все още покашлюваше, охкаше и мърмореше:

— Не, сериозно, сърове, да не говорим за това.

Ню Орлеан е красив град. Той много ни хареса, но чувството на равнодушие и скука, което беше обхванало нашата автомобилна група през новогодишната вечер в Сан Антонио, като дълго нестихващ силен дъжд, нямаше намерение да ни остави. Бяхме обрали каймака на пътешествието. Човек не е приспособен вечно да се наслаждава. Поради това ние възприемахме цялата красота на Ню Орлеан с ума си. Душата безмълвствуваше.

Край Мисисипи на големия площад беше доста пусто. От дървения пристан отиваха към другия бряг също такива фериботи като в Сан Франциско с автомобили. На парапета, спуснал крак към реката, печално седеше негър с нахлупена над очите сламена шапка. До него стоеше побъркан старец с наметнато на раменете черно палто и дирижираше заминаващите и пристигащи фериботи. При това той викаше някакви команди. До нас се приближи един уличен фотограф и отпуснато, сякаш се бяхме виждали и вчера, и онзиден, ни запита на руски не искаме ли да се снемем. Фотографът пристигнал преди двадесетина години от Ковно, за да стане милионер. И такъв скептицизъм се чувствуваше в лицето и в цялата фигура на ковненския фотограф, че ние не го запитахме как вървят работите му и какви са по-нататъшните перспективи.

Неочаквано иззад дървения пристан излезе някакво много високо и дълго бяло съоръжение, в което не веднага човек би могъл да различи параход. Той мина покрай нас нагоре по реката. Съвсем близо до носа се издигаха два високи комина, поставени един до друг напреко на палубата, украсени с плетеници и приличащи на чугунени стълбове от някаква монументална ограда. Параходът се привеждаше в движение от едно грамадно колело, поставено зад кърмата.

— Последният мохикан — рече мистър Адамс. — Сега на такива параходи пътуват само за отдих и развлечение, и то много рядко. Не, не, свърши Мисисипи, свърши!

Ние гледахме реката, по която някога са пътували шлепове със стоки и роби. Именно на нея Бичер Стоу запозна стария Том със своите читатели. По нея се е движил салът на Хъкълбери Фин, който криел от преследвачите негъра Джим. Сега тази река е замряла. Речният транспорт се оказал прекалено бавен за Съединените щати. Влаковете и автомобилите завладели всички товари на реката. Скорост — ето лозунга, под който се е развивала икономиката на Съединените щати през последните години. Скорост на всяка цена.

И роби вече няма в Съединените щати. По закон негрите там са пълноправни и свободни хора. Но нека само някой негър се осмели да влезе в кино, трамвай или църква, дето има бели!

Вечерта, като скитахме из улиците на Ню Орлеан, ние видяхме кинотеатър „Палас“, над който светеше огнен надпис:

ПРЕКРАСЕН ЮЖЕН ТЕАТЪР. САМО ЗА ЦВЕТНИ