Иля Илф, Евгений Петров
Едноетажна Америка (41)

Четиридесет и първа глава
Един ден в Мексико

Ел Пасо, град в най-южната част на Тексас, се възприема също като някакъв трик. След невероятната по големина пустиня, след безкрайните и безлюдни пътища, след мълчанието, нарушавано само от шума на нашия мотор, изведнъж — голям град, веднага сто хиляди души, няколкостотин електрически фирми, мъже, облечени също както се обличат в Ню Йорк или Чикаго, и момичета, начервени така, сякаш до тях няма никаква пустиня, а целият материк е изпълнен с кина, маникюрни заведения, закусвални и танцови школи.

Но нали ние току-що минахме през тази пустиня! Движехме се през нея със скорост петдесет мили в час и все пак ни бяха необходими няколко дни, за да я пресечем, толкова голяма е тя. Бяхме се поддали на нейното очарование и понякога си мърморехме под нос нещо като „пустыня внемлет богу“. Но в Ел Пасо дори не мислеха за величието на пустинята. Тук бяха заети с работа. Скърцаха автоматичните каси и сметачни машини, мигаха рекламните светлини и радиото гукаше неприятно като гълъб, на който са запалили опашката.

Като се подкрепихме в първия ресторант с тлъстички парчета месо, което се нарича „беби биф“, тръгнахме пеша за Мексико. То се намираше съвсем близо, в покрайнината на Ел Пасо. Трябваше да минем само по моста над полупресъхналата поради зимата Рио Гранде, и там вече беше Мексико — град Хуарец.

Да отидем в Мексико, беше страшно. И то ето защо. На нашите паспорти имаше виза за една година пребиваване в Съединените щати, издадена ни от мистър Елис А. Джонсън, американския вицеконсул в Москва. Но всяка виза автоматически свършва, щом напуснете страната. Какво ще стане, ако след връщането ни от Мексико в Съединените щати ни кажат, че правителството на Съединените американски щати счита своя дълг на гостоприемство за изпълнен и повече не настоява да му бъдем гости? Ужас ни обземаше при мисълта, че ще трябва да прекараме оставащите ни дни в град Хуарец, намиращ се в окръга Чи хуа хуа. А, от друга страна, много ни се искаше да посетим Мексико. С такива силни душевни вълнения пристигнахме до моста, който свързва Ел Пасо с Хуарец, и влязохме в помещението на граничния пункт.

Близостта на Мексико се усещаше в тежката евакуационна миризма — на карбол ли, на формалин ли, — с която беше просмукано всичко в малкото помещение на граничарите. Имиграционният чиновник местеше пурата си от единия ъгъл на устата в другия и дълго с интерес разглеждаше нашите паспорти. Сигурно съветски граждани се появяват твърде рядко на граничния пункт Ел Пасо.

Чиновникът неочаквано излезе доброжелателен. Също така неочаквано такъв чиновник може да излезе придирчив. Тях никога не можеш ги разбра! Тази професия, както изглежда, изцяло е изградена на емоции, настроения и тям подобни неуловими отсенки. Нашият чиновник се впусна в гръмка реч, от която беше явно, че двамата руски джентълмени могат абсолютно без никакъв страх да отидат в Мексико. Техните визи ще запазят своята сила. Двамата руски джентълмени никак не трябва да се безпокоят за това. След това той излезе заедно с нас на моста и каза на човека, който стоеше в контролната будка:

— Това са двама руски джентълмени. Те отиват в Мексико. Пуснете ги.

Предвидливият мистър Адамс попита ще бъде ли нашият шумен покровител тук, когато ще се върнем в Съединените щати.

— Да, да — отвърна чиновникът, — ще бъда тук целия ден. Нека руските джентълмени не се тревожат за нищо. Аз ще бъда тук и ще ги пусна обратно в Съединените щати.

Платихме по два цента някаква такса и след една минута се оказахме на мексиканска земя.

На мексиканската страна на моста също се намираше граничен пункт, но там не питаха никого за нищо. До будката наистина стоеше шафрановолик мъж с възмръсна шия, облечен в ослепителен мундир с цвят на тъмно хаки, със златни кантчета. Но върху лицето на мексиканския граничар беше изписано пълно презрение към възложените му задължения. Върху лицето му беше написано следното: „Да, горчива участ ме е принудила да нося този красив мундир, но аз няма да седна да цапам своите изящни ръце, да контролирам някакви си мръсни хартийки. Не, такова нещо няма да видите от благородния Хуан-Фердинанд-Христофор Колбахос!“

Незапасени с мексикански визи поради липса на дипломатически отношения между Москва и Мексико, ние бяхме много доволни, че се сблъскахме с толкова благороден хидалго и бързо закрачихме по главната улица на Хуарец.

Свикнали от толкова време е миризмата на бензина, която преобладава в Съединените щати, бяхме много смутени от хуарецките миризми. Тук миришеше на пържено, на прегоряло масло, чесън, червен пипер, миришеше остро и тежко.

Множество хора изпълваха улицата. Бавно се движеха безделни, небързащи минувачи. Вървяха млади хора с китари. Въпреки лъскавите оранжеви обувки и новичките шапки те изглеждаха мърляви. Сакати високо просеха милостиня. Прелестни чернооки и сополиви дечурлига тичаха подир чужденците и крънкаха пени. Стотици малки момчета тичаха с четки и сандъчета за почистване на обувки. Изглежда, че беше станало правило, колкото по-беден е един южен град, толкова по-голямо значение да придават там на огледално чистите обувки. Мина отряд войници, мутрести, излъскани, скърцащи с бойните си ремъци, отряд от възмутително самодоволни юначаги.

Щом се появихме по улиците на Хуарец, до нас се приближи невесел млад човек с бакенбарди на слабото си лице. Той беше със зелени панталони и риза с разкопчана яка. Предлагаше ни да купим от него цигари, билети за днешния бой с бикове, контрабанден тютюн и още хиляди неща. Предлагаше всичко, което един продавач може да предложи на купувач. Като забеляза, че се поддаваме на натиска, той се засуети още повече и ни помъкна към оградата на цирка, където щеше да стане боят.

Външните стени на цирка бяха облепени с големи обявления за американски уискита. Не можахме да влезем вътре в цирка. Там сега се провеждаше митинг на работническо-селския съюз, насочен против президента Кайес, който отново се опитваше да заграби властта. Целият площад около цирка беше запълнен от хора с червено-зелени лентички в петелките (емблемата на съюза). Вътре в цирка свиреше оркестър, пресипнало говореха ораторите, а пред входа стоеше военният отряд, който ние вече видяхме днес. Виковете, които долитаха от цирка, тълпата, която се вслушваше в тях, застанала на непавирания площад, вятърът, който носеше топъл, бодлив прах и сламки, строгите и тъпи лица на войниците — всичко това създаваше тревожно, миришещо на барут настроение.

Отидохме на пазара, където пържеха, печаха и варяха ядене, видът на което само предизвикваше неутолима жажда. Пред сергиите седяха хора. Те вземаха храната от чиниите направо с ръце.

После посетихме църквата. Пред нейния вход се тълпяха нахални просяци с мръсни вдъхновени лица на пророци. В църквата се служеше величаво богослужение и жени в черно плачеха над своя горчив, нещастен, неуреден мексикански живот. Църквата беше тясна и дълга. Няколкото запалени свещи едва разпъждаха мрака. Жените седяха на дървени пейки с високи облегала. Бръмчеше малък орган.

През време на сухия закон Хуарец е служил като спиртен оазис за намъчилите се американци. Даже и сега в градчето има няколко големи ресторанта, предназначени изключително за чужденци. Всички те са разположени до самия мост на Рио Гранде.

Боят с бикове беше определен за три часа, но започна със закъснение от четиридесет минути. През това време ние успяхме да огледаме многократно и арената, и публиката, която не беше многобройна. Между зрителите имаше няколко американци, съдейки по оглушителното „шуърли“, което от време на време се чуваше недалече от нас.

Арената беше заобиколена от амфитеатър без покрив, доста красив и грубо построен. Сградата имаше народен характер, проста, напълно лишена от украшения. На зрителите, които се страхуваха да не се простудят на циментовите седалки, даваха под наем плоски сламени възглавнички в раирани калъфки. Голям оркестър от момчета, наконтени с тъмни сака, зелени връзки, фуражки с големи козирки и сиви панталони с бели лампази, тръбеше гръмко и фалшиво испанизирани маршове. Кръглата арена беше посипана с чист пясък.

Най-сетне зад дървената врата започна раздвижване и се появиха хора, към осем-десет души. Отпред вървяха две момичета в костюми на тореадори. Днес щеше да има особена борба. От четирите бика, които фигурираха в програмата, два трябваше да бъдат убити от сестрите-гастрольорки от Мексико сити — Мария, по прякор „La Cordobesita“, и Тереза, по прякор „La Gitanita“. Оркестърът свиреше с все сила. Подир момичетата вървяха мъже е протрити, обшити със сърма костюми. Те имаха делови вид и на приветствията на публиката отговаряха с леки поклони. Момичетата-матадори бяха развълнувани и се покланяха ниско. Шествието завършваха чифт запрегнати коне. Конете бяха предназначени да откарват убитите бикове.

Между редиците ходеха продавачи и разнасяха в кофи бутилки с фруктова вода и мънички шишенца уиски.

Малък мършав черен бик изтича на арената. Играта започна.

Точно под нашите места стоеше в специална дървена кошарка хилав мексиканец с шпага, която изтриваше с памучен парцал. Тази шпага се предава на тореадора пред решителния удар.

Тъй като не сме познавачи и любители на бикоборството, ще се въздържим тук от употребяване на специални термини, още повече, че те не ни са известни.

Първия бик убиваха продължително и лошо.

Зрелището става мъчително още от самото начало, защото веднага се разкри желанието на бика да избяга от арената. Той явно разбираше, че тук искат да му нанесат вреди. Не искаше да се сражава, искаше да отиде в обора, на пасището, искаше да пощипва твърдата мексиканска трева, а не да се хвърля върху хората.

Напразно го дразнеха, като мушкаха в шията му шишове с цветни ленти. Трябваше дълго да мъчат бика, докато предизвикат злоба в него. Но даже и когато той изпадна в ярост, и тогава незабавно се успокояваше, щом го оставяха на мира.

Най-тежкото в цялото това зрелище беше, че бикът не искаше да умира и се боеше от своите противници. Все пак разгневиха го и той нападна момичето-тореадор. То не успяваше да се изплъзне и бикът няколко пъти го блъсна със своя силен хълбок. Момичето се мръщеше от болка, но продължаваше да размахва червения плащ пред очите на бика. Той го блъсна с рога, повали го на пясъка и мина над него. Вниманието на бика отвлякоха опитни спокойни мъже. В това време девойката стана и като търкаше ударените си места, запъти се към кошарката, дето стоеше пазителят на шпагите. Сега ние видяхме момичето отблизо, на разстояние един метър. То дишаше тежко. Кадифената му тореадорска жилетчица се беше разпрала по шева. На скулата имаше драскотина. То взе от ръцете на мексиканеца шпагата, отдалечи се малко от бариерата и като се обърна с лице към балкона, дето седеше градското началство, свали шапчица. От балкона махнаха с кърпичка и момичето въздъхна по детски дълбоко и тръгна към бика.

Настъпи решаващият момент. La Gitanita се прицели и заби шпагата в шията на бика непосредствено зад рогата. Шпага, ловко насочена и вкарана на достатъчна дълбочина, убива бика. Казват, че това е ефектно. Един удар — и бикът пада пред краката на победителя. Но девойката не можа да убие бика. Тя го мушкаше слабо и неумело. Бикът избяга, като отнесе на шията си клатещата се шпага. Девойката трябваше да преживее няколко унизителни мига, когато бандерилерите тичаха подир бика, за да измъкнат от него шпагата. Това се повтори няколко пъти. Бикът се умори, девойката също. Розова пяна се появи на муцуната на бика. Той бавно вървеше из арената. Няколко пъти отиде до затворената врата. Изведнъж чухме кротко селско мучене, далечно и чуждо на всичко това, което ставаше на арената. Откъде можеше да се вземе тук крава? Ах, да, бикът! Той направи няколко преплетени крачки и започна да се отпуска на колене. Тогава на арената се появи един як мъжага в цивилен костюм и закла бика с малък кинжал.

Девойката заплака от досада, срам и болка. Публиката бе недоволна. Едва после, когато другата сестра, La Cordobesita, убиваше следващия бик, на първата дадоха възможност да се реабилитира и тя доста ловко няколко пъти пропусна покрай себе си бика на сантиметър от бедрото, като го излъга с червения плащ. Раздадоха се аплодисменти, девойката отново цъфна и направи на публиката няколко балетни поклона.

Хилавият мексиканец делово изтриваше с парцал окървавената шпага, която отново се бе върнала при него. Конете отвлякоха мъртвото животно и на арената пуснаха третия бик, също дребен и черен както и първият. И този бик знаеше, че искат да направят нещо лошо с него. И за него ни беше жал. La Cordobesita го кла също мъчително дълго и неумело и в края на краищата и него доубиха с кинжал. Ужасен е моментът на преминаване от живота към смъртта. Внезапно бикът пада, вътре в неговото грубо тяло е станало нещо, настъпил е краят му. Да гледаш това, е и срамно, и страшно, сякаш самият ти участвуваш в това убийство из засада.

Може би боят с участие на свирепи бикове и прочут тореро има спортна външност, може би! Но това, което ние видяхме в малкото провинциално мексиканско градче, извикваше отвращение.

Обаче най-лошото беше напред. Трима матадори с клоунски маски и костюми, защитени от удари с меки възглавнички за гърдите, хълбоците и задника, половин час се гавриха с четвъртия бик. Поначало това беше обикновена циркова интермедия, която почти винаги свършва с това, че клоуните избягват от арената, яхнали се един друг, а после отново се появяват, за да се поклонят на публиката, да свалят маските и да покажат своите истински, неначервени, умни лица.

Но тук интермедията свърши с това, че заклаха бика. Това беше така неочаквано и ужасно, че ние станахме от своите места. Не бяхме успели да стигнем до изхода, когато видяхме, че извличат бика. Благородната му черна муцуна тежко и позорно се тътреше по пясъка, а ослепелите очи внимателно и строго гледаха мучащите и цвилещи зрители. Публиката хвърляше на тореадорите шапки, а те сръчно ги хвърляха обратно. Вървяхме бавно по лошо осветените улици на град Хуарец. Звучаха китари. Млади хора подръпваха струните, облегнати на олющените стени на едноетажните къщички. От ресторант „Лоби № 2“ долиташе страстна мексиканска песен. На душата беше мрачно.

Минахме покрай Хуан-Фердинанд-Христофор Колбахос, който както и по-рано не ни обърна никакво внимание, и като хвърлихме последен поглед на Мексико, минахме моста. За наше учудване и дори уплаха чиновника, който трябваше да ни пусне обратно, го нямаше. Вместо него стоеше друг с такова сърдито лице, че ние не очаквахме нищо добро. Но щом му показахме нашите паспорти, и сърдитият чиновник завика:

— Това са двамата руски джентълмени, които тази сутрин са отишли в Мексико? Да, да, на мен вече ми говориха за тях! Всичко ми предадоха. Двамата руски джентълмени могат свободно да минат в Съединените щати. Нека не се безпокоят.

И той се обърна към чиновника в контролната будка:

— Това са онези двама руски джентълмени, които идват от Мексико в Юнайтед стейтс. Пуснете ги!

Когато минахме граничния пункт, мистър Адамс рече:

— Не, сърове, това е организирана страна. Сутрешният чиновник си е отишъл, но не е забравил да предаде на своя заместник, че вечерта ще пристигнат от Мексико двама руси. Все пак това е сървис, нали така? И знаете ли, сърове, какво искам да ви кажа още? Искам да ви кажа, че това е страна, в която винаги можете спокойно да пиете непреварена вода от крана и няма да се разболеете от коремен тиф — водата винаги ще бъде идеална. Това е страна, където не трябва да оглеждате подозрително бельото на леглото в хотела — бельото винаги ще бъде чисто. Това е страна, където не трябва да мислите как ще отидете с автомобил от един град в друг. Пътят винаги ще бъде добър. Това е страна, където и в най-евтиното ресторантче няма да ви отровят. Храната може би няма да е вкусна, но винаги доброкачествена. Това е страна с високо жизнено равнище. И това става особено очевидно, сърове, когато човек попадне, както ние попаднахме днес, в друга американска страна. Но, но, сърове, не искам да кажа, че Съединените щати са изцяло забележителна страна, но тя си има свои достойнства и това трябва да помним винаги.

Преди да стигнем в Ел Пасо, ние прекарахме доста дълго време в Съединените щати и доста попътувахме из страната. Така свикнахме с хубавите пътища, доброто обслужване, с чистотата и комфорта, че престанахме да забелязваме всичко това. Но достатъчно беше да прекараме само един ден в Мексико, и ние отново оценихме по достойнство всички материални достижения на Съединените щати.

Понякога, за да се запознаеш по-добре с една страна, е полезно да я напуснеш за един ден.