Иля Илф, Евгений Петров
Едноетажна Америка (31)

Тридесет и първа глава
Сан Франциско

Около петдесет мили преди Сан Франциско пътешествениците стават свидетели на борбата между две конкуриращи се организации — собствениците на моста Сан Матео и собствениците на ферибота. Работата е там, че в Сан Франциско, ако отиваш в него откъм Оукленд, можеш да проникнеш само през залива. Отначало покрай пътя се срещат скромни малки плакати. На едни се рекламира мостът, на други — фериботът. Пътешественикът още нищо не може да разбере. Плакатите стават все по-широки и по-високи, все по-убедително звучат гласовете на собствениците на моста и на собствениците на ферибота.

„Най-краткият и евтин път за Сан Франциско е през моста Сан Матео!“ — крещят собствениците на моста.

„Най-бързото и приятно пътуване за Сан Франциско е с ферибота! Първокласен ресторант. Очарователен изглед към Златните врата!“ — реват собствениците на ферибота.

На мястото, където пътищата се разделят, плакатите достигат идиотски размери. Те затулят небето и слънцето. Тук пътешественикът окончателно трябва да избере посоката.

Ние избрахме ферибота. Очевидно от чувство на противоречие със собствениците на моста Сан Матео. Видяхме как няколко коли решително се насочиха към моста. Навярно от чувство на отвращение към собствениците на ферибота.

Като минахме Оукленд, чийто бензиново-асфалтов вид за лишен път потвърди, че се намираме в Америка, спряхме до пристана на ферибота. Там вече чакаше малка опашка от автомобили. Не стана нужда да чакаме много, десетина минути. Звънна камбанка и до пристана акостира широконос ферибот с два тънки и високи комина, поставени един до друг. Матросите хвърлиха мостика и от ферибота един след друг излязоха на свобода няколко десетки автомобили. Не видяхме нито един пеши пътник. Колите минаха покрай нашата моторизирана редица и се насочиха към Оукленд. Тутакси отново звънна камбанката и към още топличките, дъхтящи на бензин и масло места на върволица потегли и нашата опашка. Цялата операция на товаренето и разтоварването зае не повече от две минути. Автомобилите се разположиха на долната палуба от двете страни на машинното отделение, в по две редици от всяка страна. И фериботът отплува.

— Мисля, че можем да не заключваме колата — забеляза мисис Адамс, като гледаше пътниците, които лекомислено оставиха отворени вратичките на своите карове и се устремиха на горната палуба.

— Но ключа от мотора за всеки случай аз ще взема със себе си — рече мистър Адамс. — Ти трябва да помниш, Беки, че предпазливостта е най-добрият приятел на пътешественика.

Качихме се горе. Над машинното отделение имаше покрито помещение с дървени пейчици, два механични билярда, автомат, който изхвърля чуингъм, и малко ресторантче. На носа и на кърмата се намираха палубите за разходка, а от двете страни, над автомобилите, се подаваха мостиците с две спасителни лодки на краищата. На кърмата плющеше звездният флаг.

Тук цареше старинен параходен свят с мирис на водорасли и горещо машинно масло, с вкус на сол по устните, с олющен емайл на ръкохватките, със свирки и пара, със свеж новоросийски вятър и севастополски чайки, които с крясък се носеха зад кърмата. Заливът беше толкова широк, че отначало не можехме да различим хоризонта на другия бряг. На това място широчината на залива е над пет мили. Имахме чувството, че излизаме в открито море.

— Аз мисля, сърове — каза мистър Адамс, — че вие не се готвите да се любувате на Златните врата?

Ние казахме, че тъкмо се готвим за това.

— Напразно, сърове. Златните врата много напомнят вашите московски Мясницки врата в този смисъл, че тях изобщо ги няма. А има просто изход от залива към океана, който тъкмо от ферибота не се вижда.

— Но фериботът през целия път рекламираше изгледа към Златните врата.

— Не, сериозно, сърове — каза мистър Адамс, — вие прекалено много искате от акционерното дружество на санфранциските фериботи. Не, наистина вие получавате право да пътувате през залива, получавате приют за вашия кар, можете да получите от автомата чуингъм. А отгоре на това искате да видите и Златните врата! Трябва, мистъри, да се смилите над собствениците на ферибота. Ако сега те още едва кретат поради конкуренцията на моста Сан Матео, то какво ще стане с тях след две години, когато бъде завършено ей туй нещо, само за борба с което те са изхарчили един милион долара!

И мистър Адамс ни посочи с ръка едно съоръжение, което отдалече представляваше опънати през залива жици.

Значи, ето го световното чудо на техниката — прочутия висящ мост! Колкото повече се приближаваше към него фериботът, толкова по-грандиозен изглеждаше мостът. По̀ надясно, почти съвсем на хоризонта, се очертаваха контурите на втория строящ се през залива мост.

„Емпайър стейт билдинг“, Ниагара, Фордовият завод, Гранд кенйън, Боулдър дем, секвоите и сега висящите санфранциски мостове — всичко това бяха явления от едно естество. Американската природа и американската техника не само се допълваха, така че, обединени, да слисат въображението на човека, но и да го потиснат — те даваха много изразителни и точни представи за размерите, размаха и богатството на страната, където всичко на всяка цена трябва да бъде най-високото, най-широкото и най-скъпото в света. Щом ще има блестящи пътища, нека са милион и половина километра! Щом ще има автомобили, нека са двадесет и пет милиона! Щом ще има сгради, нека да е на сто и два етажа! Щом ще е висящ мост, нека да е с главен отвор километър и половина дължина.

Сега мисис Адамс можеше спокойно да вика: „Гледайте! Гледайте!“ Никой не я спираше. И тя широко използуваше своето право. Фериботът минаваше покрай издигащ се от водата решетест пилон. Той беше широк и висок като „Генерал Шерман“. От неговата височина нашият ферибот изглеждаше навярно също така малък, както човек на дъното на Гранд кенйън. Пилонът беше боядисан до половината със сребриста алуминиева боя. Другата половина още беше покрита с миниум.

Оттук вече добре се виждаше Сан Франциско, който се издигаше от водата като малък Ню Йорк. Но изглеждаше по-приятен от Ню Йорк. Весел, бял град, който се спускаше амфитеатрално към залива.

— Ето, ето, сърове — говореше мистър Адамс, — вие не знаете какво представлява този залив! Сериозно. В него могат свободно да се настанят военните флоти на всички държави в света. Да, да, да. Добре би било да се съберат всички тези флоти и да се пратят на дъното.

Весело дърдорейки, ние последователно се любувахме ту на моста, ту на града.

— Откъде сте, земляци? — раздаде се внезапно явно волжки бас.

Озърнахме се. Пред нас стоеше матрос от ферибота със сукнена моряшка куртка, под която се виждаше еднаквата при всички моряци в света раирана фланелка. На черната лента на синята му фуражка беше написано името на ферибота: „Голдън гейт“ („Златни врата“). Той имаше широко червено лице, бели сколуфи и синкави очи.

— Нима от Русия?

— От Москва.

— Ах ти, боже мой! — възкликна палубният матрос от ферибота „Голдън гейт“. — Нима от Москва! Недейте да си мислите, че съм ви враг. Е, как е в Русия? Как е в Москва? А в Сибир не сте ли ходили?

И без да дочака отговор на нито един от своите въпроси, той бързо започна да разказва за себе си. Види се, отдавна го беше измъчвало желанието да говори и сега говореше, като се задъхваше от бързане и поглеждаше приближаващия се бряг.

— И в Благовещенск не сте ходили? Жалко, моето родно градче. Дявол ме знае! Избягах през деветнадесета година, през времето на Колчак. Не че избягах, а така… Впрочем по-точно — избягах… Тю, като си спомня само! На Амур трима мои братя плават. Като мен са, даже по-едри. И тримата са капитани, параходи командуват. А и аз, знаете, също щях да съм капитан. В нашето семейство всички са капитани. Капитанско семейство. А сега… Ех, дявол да го… Прост матрос. И къде? На един ферибот! Благодарим, че и тук ме взеха…

— Че защо сте направили така? Сега щяхте да бъдете капитан.

Раздаде се свирка. Фериботът бързо се приближаваше към брега.

— Затуй пък къмфърт! — Той произнесе на английски думата: „къмфърт“. — Имам къмфърт!

Тъй и не можахме да разберем — сериозно ли говореше, или горчиво иронизираше своя фериботен къмфърт.

— Хайде, всичко добро! — викна той. — Тичам! Служба!

Ние побързахме да слезем долу и успяхме тъкмо навреме, защото от ферибота спускаха мостика и всички автомобили освен нашия вече нетърпеливо пръхтяха.

— Давай по-скоро ключа от мотора! — извика на мъжа си мисис Адамс.

По бързината, с която мистър Адамс започна да тършува из джобовете си, разбрахме, че сега ще стане катастрофа. Като не намери ключа в жилетката си, той бързо се залови със сакото.

— Но какво правиш! — припираше го мисис Адамс.

Първите коли вече слизаха на брега.

— Ей сега, Беки, ей сега!…

Зад нас се чу нетърпелив сигнал.

— Ти си загубил ключа! — рече мисис Адамс.

— Ах, Беки, Беки — мърмореше мистър Адамс, като ровеше из джобовете си и поднасяше към очите си някакви смачкани книжки, — не говори така — „ти си загубил ключа“.

А наоколо се носеше стон от автомобилни сигнали. Бучеха колите зад нас и колите, които чакаха да излязат на брега. При нас дотича група матроси.

— По-живо, по-живо! — викаха те.

Зашеметен от виковете, вместо планомерно да търси, мистър Адамс започна да прави съвсем непонятни движения — той избърса очилата си, надникна под автомобила, после погледна на пода, вдигна поред двата си крака, след това направи опит да изтича на горната палуба.

Но да се чака повече, беше просто невъзможно. Пъргавите матроси, между които забелязахме и нашия амурски капитан, на бърза ръка ни настаниха в колата и с вик, доста приличащ на „вира“, започнаха да я тикат към пристана.

— Ай’м вери, вери сори! — мърмореше мистър Адамс, като се покланяше на двете страни като президент. — Ай’м терибли сори! Ужасно съжалявам!

Под непрекъснатите звънци на ферибота, сигналите на автомобилите и обидния смях на шофьорите матросите ни изкараха на павирания пристан и като въртяха задници, хукнаха обратно на ферибота. А мистър Адамс остана лице срещу лице със своята разгневена съпруга.

— Ай’м терибли сори! — продължаваше да мърмори мистър Адамс и правеше поклони.

— Е! — викна мисис Адамс. — Дълго ли още ще стоим тук на пристана?

— Ах, Беки, не говори така — рече мистър Адамс, като се съвзе, — не, сериозно, мъчно ми става, когато говориш така.

— Хубаво де, аз само искам да знам, какво ще правим тук на пристана? Къде си дянал ключа?

В надпревара започнахме да си спомняме как мистър Адамс взе ключа и как каза дори, че предпазливостта е най-добрият приятел на пътешественика.

— Хайде, спомни си, спомни си, къде си го сложил!

— Ах, Беки! Как мога да кажа къде съм го сложил? Ти разсъждаваш като малко момиче. Не, наистина, ти не трябва така да разсъждаваш.

— Дай аз! — рече решително мисис Адамс, пъхна два пръста в джоба на жилетката на мъжа си и веднага извади оттам ключа. — Какво е това?

Мистър Адамс мълчеше.

— Питам те, какво е това?

— Не, сериозно, Беки — заломоти мистър Адамс, — не говори така — „какво е това“! Това е ключ, Беки. Ти сама прекрасно виждаш.

След минута ние вече се движехме по улиците на Сан Франциско.

Това е най-красивият град в Съединените американски щати. Сигурно защото по нищо не напомня Америка. Повечето от неговите улици пълзят от хълм на хълм. Пътуването с автомобил из Сан Франциско прилича на атракциона „американско пързаляне“ и доставя на пътешественика много силни усещания. При все това в центъра на града има един къс, който напомня най-равния в света Ленинград, с неговите площади и широки проспекти. Всички останали части на Сан Франциско — това е чудна приморска смес от Неапол и Шанхай. Сходството с Неапол можем да удостоверим лично. Сходството с Шанхай намират китайците, които са много в Сан Франциско.

Към завоеванията на града трябва да се отнесе това, че главната му улица се нарича не Мейн стрийт, не Стейт стрийт, не и Бродуей, а просто Маркет стрийт — Търговска улица. Напразно търсехме „Ъп таун“ и „Даун таун“. Не! В Сан Франциско нямаше Горен град и Долен град. Или по-точно, те бяха прекалено много, няколкостотин горни и долни части. Сигурно жителят на Фриско, както приятелски го наричат моряците от цял свят, ще ни се обиди, ще каже, че Сан Франциско не е по-лош от Ню Йорк и Гелъп и че той, жителят на Фриско, отлично знае къде е неговият ъп таун и къде е даун таун, къде правят бизнес и къде си почиват след този бизнес в семеен кръг, че напразно искаме да хвърлим върху Сан Франциско клевета и да го изтръгнем от родното семейство на останалите американски градове. Възможно е, това да е така. За нашия чуждестранен поглед Сан Франциско прилича повече на европейски град, отколкото на американски. Тук, както и навсякъде в Съединените американски щати, неизмеримото богатство и неизмеримата мизерия стоят едно до друго, рамо до рамо, така че безукорният смокинг на богаташа докосва мръсната блуза на безработния хамалин. Но и богатството тук дори не беше така потискащо еднообразно и скучно, а мизерията дори не така живописна.

Сан Франциско е от онези градове, които започват да ти се нравят още от първата минута и с всеки нов ден ти се нравят все повече.

От високия Телеграфен хълм се разкрива прекрасен изглед към града и залива. Тук е направена широка площадка с бяла каменна балюстрада, с наредени по нея вази.

Бели фериботи пресичат по всички посоки блесналия от слънцето залив. Край пристаните стоят големи океански параходи. Те димят, готвейки се да заминат за Йокохама, Хонолулу и Шанхай. От летището на военното градче се издига самолет, блясва с крило и изчезва в светлото небе. Насред залива, на остров Алкатрас, който прилича отдалеч на старинен броненосец, може да се различи сградата на федералния затвор за особено големи престъпници. В него лежи Ал Капоне, прочутият главатар на бандитска организация, която тероризираше страната. Обикновените бандити в Америка поставят на електрическия стол. Ал Капоне е осъден на единадесет години затвор не за контрабанда и грабеж, а заради неплащане на подходящ данък от капиталите, добити с грабежи и контрабанда. В затвора Ал Капоне пописва антисъветски статийки, които вестниците на Хърст с удоволствие печатат. Прочутият бандит и убиец (нещо като файтонджията Комаров, само че много по-опасен) е загрижен за положението на страната и лежейки в затвора, съчинява планове за спасяването на своята родина от разпространяване на комунистическите идеи. И американците, големи любители на хумора, не виждат в това положение нищо смешно.

На Телеграфния хълм е издигната висока кула, от върха на която, както казахме, се разкрива още по-широк изглед към града. Обаче горе не ни пуснаха. Разбрахме, че сутринта се хвърлил от кулата и се разбил на пух и прах един безработен младеж и затова решили този ден да затворят входа на кулата.

Санфранциският залив е отделен от океана с два полуострова, които се вдават от северната и южната страна на залива и завършват с високи носове, образуващи изхода за океана. Това именно са Златните врата. Северният полуостров е скалист и покрит с диви гори. Сан Франциско е разположен на южния полуостров с лице към залива.

Отидохме към Златните врата. При изхода към океана на едно високо място е уреден прекрасен парк и е построен музей на изящните изкуства с голям брой копия от прочути европейски скулптури. Тук свършва „Линкън хай уей“: автострадата Ню Йорк — Сан Франциско. Американските техници са хора е удивителна скромност. Завършването на своя бетонен шедьовър, който съединява Атлантическия океан с Тихия, те са отбелязали с паметно стълбче, високо три фута; на него е изобразена буквата „L“, малък бронзов барелеф на Линкън и е издълбан надпис: „Западен край на пътя Линкън“. Имената на строителите на пътя са останали неизвестни. Какво пък! Хората, които след година и половина ще минават по санфранциските мостове, няма да знаят кой е проектирал и строил тези мостове.

Благодарение любезността на строителите на мостовете ние получихме възможност да видим работата им. Качихме се на един военен катер, който ни чакаше в пристанището, и се отправихме за островчето Йерба Буена, разположено на средата на залива. Островчето се намира под ведомството на военните и за неговото посещение трябваше да се получи специален пропуск. Мостът Сан Франциско — Оукленд, дълъг седем километра, се състои от няколко мостови отвора от различни системи. Особено интересна е неговата западна — висяща — част с дължина 3,2 километра. Тя съединява Сан Франциско с остров Йерба Буена и се състои от висящи отвори, свързани с централния устой. На острова западната част на моста се среща с източната, която свързва острова с Оукленд. Тази част се състои от конзолен отвор, прострян на четиристотин и няколко метра, както и още няколко отвора, свързани с решетести ферми.

Главната работа на острова, вече почти завършена, е един много широк и много висок тунел, пробит в скалите. Тъкмо той свързва двата участъка. Тунелът и мостът ще бъдат двуетажни. По горния етаж в шест редици ще се движат автомобили. Не са забравени и пешеходците — за тях ще бъдат направени два тротоара. По долния етаж в две редици ще минават камиони, а между тях — електрическа железопътна линия. В сравнение с този мост най-големите европейски и американски мостове ще изглеждат просто мънички.

Сега завършва изплитането на стоманеното въже, на което ще увисне мостът. Неговата дебелина е около метър в диаметър. Тъкмо то ни се стори като тънки жици, провиснали над залива, когато се приближавахме към Сан Франциско. Въжето, което пред очите ни плетяха във въздуха движещи се машини, напомняше Гъливер, всеки косъм на когото е бил завързан от лилипутите за колчета. Провисналото над залива въже е снабдено с предохранителна телена мрежа, по която ходят работниците. Ние се осмелихме да направим малко пътешествие покрай въжето. Там се чувствуваш като върху покрив на небостъргач, само с тази разлика, че под краката ти няма нищо освен тънка телена мрежа, през която се виждат вълните на залива. Духа силен вятър.

Макар пътешествието да беше съвсем безопасно, ние с отчаяние обхванахме въжето с ръце.

— Колко дебело е! — говореше мисис Адамс и се мъчеше да не гледа надолу.

— Прекрасно въже — потвърди мистър Адамс, без да изпуска от ръце стоманената опора.

— Въжето е оплетено от седемнадесет хиляди и петстотин тънки стоманени жици — поясни нашият придружител.

Ние изпаднахме във възторг от тази цифра и се вчепкахме за въжето още по-здраво.

— Сърове — рече ни мистър Адамс, като гледаше към небето и почти висеше на въжето, — никога досега не съм имал случай да видя такова въже. Това е много хубаво въже. Колко, казвате, жици?

— Седемнадесет хиляди и петстотин!

— Не, сериозно, сърове, такова въже никога не е имало в света.

И мистър Адамс нежно помилва стоманеното въже.

— А сега ще се изкачим още по-високо — предложи придружителят, — до самия връх на пилона.

Но не беше възможно да ни откъснат от въжето.

— Ай-ай-ай, какво въже! — възклицаваше мистър Адамс. — Не, не, сърове, вие само погледнете колко е дебело! Колко жици?

— Седемнадесет хиляди и петстотин — каза придружителят.

— Просто не ми се ще да се отделя от него — забеляза мистър Адамс.

— Но ние няма да се отделяме от него. Нали ще се изкачваме все покрай въжето — каза наивно придружителят.

— Не, не, сърове, на това място въжето е особено хубаво! О, но! Но, сърове, това е чудесно въже! Вие само се взрете, каква безукорно фина и в същото време здрава работа.

Мистър Адамс, без да иска, погледна надолу и зажумя.

— Прекрасно, прекрасно въже — мърмореше той, — запишете си във вашите бележници.

— Не желаете ли да видите конзолния отвор на източната част на моста? — предложи придружителят.

— Не, не, сър! Какво говорите! О, но! Не, сериозно, това е чудесно въже! На мене ужасно ми харесва. Да, да, да, отлично, превъзходно въже! Интересно би било да се знае, от какво количество жици е съставено?

— От седемнадесет хиляди и петстотин — рече придружителят печално.

Той разбра, че повече никъде няма да отидем и ни предложи да слезем. Целия обратен път ние извървяхме, без да пускаме ръце от въжето, и се възхищавахме от неговите невиждани качества.

Чак когато се намерихме на твърдата скалиста почва на остров Йерба Буена, разбрахме какво нещо е героизмът на хората, които с весело свирукане плетяха въжето над океана.