Иля Илф, Евгений Петров
Едноетажна Америка (27)

Двадесет и седма глава
Човекът с червената риза

Из Гранд кенйън водеше нов, още неутъпкан от туристите път. Високите и гъсти гори на националния парк постепенно оредяваха и най-накрая съвсем изчезнаха. Смениха ги жълти скали, които свършиха с надолнище към нова пустиня. Пътят се спускаше с остри завои. Той спадаше към най-забележителния вид американски автомобилни пътища: „scenic road“, което значи — живописен път. Строителите са го направили не само здрав, широк, удобен и безопасен при дъжд, но са постигнали и това, че всеки завой караше пътешественика да се любува на все нови и нови изгледи, на десетки различни ракурси на един и същ пейзаж.

— Не, сериозно, сърове — говореше мистър Адамс, като всяка минута надничаше от колата, — вие не искате да разберете какво е американският сървис. Това е във висша степен умение да обслужваш. Не ви трябва да се катерите по скалите и да търсите удобна точка за наблюдение. Можете да видите всичко, седнали в колата. И затова — купувайте автомобили, купувайте газолин, купувайте масло!

Ние свикнахме с пустините, обикнахме ги и новата пустиня, която се разкриваше пред нас от доста голяма височина, посрещнахме като стар приятел. Тук започваше резервацията (резерватът) на чергарското индианско племе навахо̀ или както го наричат още, навайо. Това е едно от най-големите индиански племена. То наброява шестдесет хиляди души. До преди пет години този край е бил съвсем недостъпен и едва наскоро, с появяването на новия път, тук започнали да проникват по малко туристи.

Навахо̀ мразят и презират „бледоликите братя“, които са ги унищожавали няколко столетия, изпъждали ги във все по-лоши и по-лоши места и в края на краищата ги натикали в безплодната пустиня. Тази омраза прозира във всеки поглед на индианеца. Индианецът ще превързва новороденото дете към малка дъска и ще го слага направо на мръсния пръстен под на вигвамата, но няма да приеме от белия човек неговата култура.

Индианците почти не се смесват с белите. Тази многовековна упорита съпротива на индианците е навярно едно от най-забележителните явления в историята на човечеството.

Правителствата, които са унищожавали индианците, сега се опитват да запазят тяхното неголямо потомство. Начело на индианския департамент във Вашингтон е поставен либерален джентълмен. Уредени са така наречените индиански резервати, дето на белите се разрешава да търгуват с индианците само под контрола на правителството. Изгонили предварително индианците от плодородните земи, сега са им дали няколко жалки късчета пустиня и това се счита за голямо благодеяние. Открити са музеи на индианското изкуство. Купуват от индианците на безценица техните рисунки, килими, писани глинени паници и сребърни гривни. Построили са няколко прекрасно обзаведени училища за индиански деца. Американците дори малко се гордеят със своите индианци. Така се гордее директорът на една зоологическа градина с рядък екземпляр стар лъв. Гордият звяр е много стар и вече не е опасен, ноктите му са се притъпили, зъбите му са паднали. Но кожата му е прекрасна.

Уреждайки резервати, училища и музеи, забравят, че в основата на развитието на един народ лежи родният език. В индианските училища преподават само бели и само на английски език. А индианска писменост изобщо не съществува.

Наистина всяко индианско племе говори на свой особен език, но това не е пречка. Стига да има желание. И много американски учени, познавачи на индианската култура, за кратък срок биха създали писменост, макар и на няколко най-важни племена.

Към пладне пристигнахме в селището Камерон. Тук имаше няколко къщурки — поща, търговски пункт, дето на индианците продават стоки, малък, но прекрасно обзаведен хотел с ресторантче, кемп и две глинени индиански вигвами.

Влязохме в една от тях. Бащата на семейството го нямаше вкъщи. На пода седеше една хубавица-индианка, която приличаше на циганка (обикновено индианците мъже са по-красиви от жените). Заобикаляха я цял орляк дечурлига. Най-малкото, кърмачето, беше привързано за дъсчица, оставена на земята. Най-голямото беше на около седем години. Децата бяха мръсни, но много красиви като майка си.

— Беки! Беки! — развълнувано извика мистър Адамс. — Бързо ела тука! Има малки деца!

Адамсови се бяха затъжили за своята беби и никога не пропускаха да вземат на ръце нито едно малко дете, да го помилват, да му подарят бонбонче. Децата бяха твърде благоразположени към мистър Адамс, с радост отиваха на ръцете му, ломотеха нещо за овчици и кончета; майките, поласкани от вниманието, гледаха мистър Адамс с благодарен поглед и му пускаха на довиждане такова нежно „гуд бай“, сякаш той не беше случайно срещнат пътешественик, а добър дядо, пристигнал от Канзас, за да навести своите горещо обичани внучета. Изобщо съпрузите Адамс получаваха от такива срещи голямо удоволствие.

— Къде са, къде са децата? — възкликна мисис Адамс, бързо извади от чантата си шоколадче и се наведе, за да влезе през ниската врата на вигвамата.

— Хайде, млади джентълмени — бодро каза мистър Адамс, — кой от вас пръв иска да получи шоколадче?

Децата зареваха изплашени. Красавицата майка смутено се опитваше да ги успокои. Само най-голямото, седемгодишното, на което, изглежда, също се искаше да зареве, надви себе си, стисна мръсни юмручета и ни изгледа с такава ярост, че ние веднага си излязохме.

— Ето, ето, сърове — рече сконфузено мистър Адамс, — индианците от най-ранни години насаждат у децата омраза към белите. О, но! Да, да, да. Индианците навахо са умни хора. Всъщност защо да обичат белите?

Когато излизахме, до вигвамата спря старинен ръждясал автомобил (такъв древен екземпляр ние не видяхме дори в Тексас) и от него слезе бащата на семейството.

— How do you do, sir — рече мистър Адамс, за да започне разговор.

Индианецът не отвърна. Той ни посочи устните си и направи отрицателен знак с ръка. Не искаше да разговаря с бели хора. Като отиваше към своята вигвама с наръч сух буренак, той дори не погледна към нас. Ние го интересувахме не повече от праха на пустинята. На величествената му походка и на непроницаемостта на лицето му би могъл да завиди и стар английски дипломат.

Как ясно си представихме в тази минута лицемерието на всички тези индиански департаменти, училища, музеи, резервати, цялата тази суетлива благотворителност на стар грешник, който неумело замазва греховете от миналото.

Когато излизахме от Камерон, ни предупредиха, че сега дълго няма да видим жилище.

Прекрасният път ни даваше възможност да развием много голяма скорост. Ние се носихме по пустинята около пет часа, без да срещнем жива душа. Само веднъж се появи бял кон. Той уверено отиваше някъде сам, без придружител. Малко по-нататък имаше детур към десетина мили. Тук няколко шосейни работници завършваха с машини последния участък от пътя.

От двете страни на пътя се простираше оцветената пустиня. Ние гонехме слънцето, което бавно се спускаше в Тихия океан, някъде в Япония, която от американска гледна точка е страна на залязващото слънце. Пресичахме територията на навахо. Но къде бяха тези шестдесет хиляди бедни и горди хора — това не знаехме. Те бяха някъде наоколо със своите стада, огньове и вигвами. Няколко пъти през деня на хоризонта се очертаваше фигура на конник, появяваше се кълбо прах и бързо изчезваше.

Макар пустинята и по-рано да ни се струваше разнообразна, но сега тя се променяше едва ли не всяка минута. Отпърво се редяха еднакви, като че посипани с какао хълмчета, които по форма напомняха вигвами (значи, ето откъде индианците са заимствували своята архитектура!). После започна струпване на гладки и кръгли, наглед меки като възглавници и дори като възглавници набрани в края тъмносиви възвишения. След това се оказахме на дъното на неголям каньон. Тук се зареди такава архитектура, такива мавзолеи, кули и замъци, че ние съвсем престанахме да говорим и подали глави през прозорците, следяхме прелитащото покрай нас каменно видение на хилядолетията. Слънцето залезе, пустинята стана розова. Всичко това завърши с цял храм на една скала, заобиколена от равни тераси. Пътят зави към този храм. Под него течеше река Литл Колорадо. През нея беше прехвърлен нов висящ мост. Тук свършваше резерватът на навахо. Веднага стана тъмно и студено. Свърши се бензинът. Огладняхме. Но мистър Адамс не бе успял да изкаже мисълта, че сега всичко е загубено и ще бъдем принудени да нощуваме в пустинята, когато тутакси зад моста блесна светлинна и ние пристигнахме до една къщурка. До къщурката с въздишка на облекчение забелязахме газолинова станция. Освен тези две съоръжения, които се издигаха направо в пустинята, даже незаградени със стобори, нямаше нищо. Къщурката представляваше това, което на руски и на испански се нарича „ранчо“, а на английски „ренч“. И ето тук, в пустинята, дето на двеста мили наоколо няма нито едно постоянно жилище, ние намерихме: прекрасни легла, електрическо осветление, парно отопление, топла и студена вода — намерихме същата обстановка, каквато може да се намери във всяка къщурка в Ню Йорк, Чикаго или Гелъп. В столовата пред нас сложиха доматен сок в чашки и дадоха „стейк“ с кост във вид на буквата Т, също такъв красив и невкусен както в Чикаго, Ню Йорк или Гелъп и ни взеха за всичко това почти толкова, колкото струва то в Гелъп, Чикаго или Ню Йорк, макар че използувайки безизходното положение на пътниците, можеха да вземат колкото си искат.

Този изглед на американския standard of life (жизнено равнище) беше не по-малко величествен от оцветената пустиня. Ако попитате кое можем да наречем главна особеност на Съединените американски щати, можем да отговорим: ето тази къщурка в пустинята. В тази къщурка е представен целият американски живот: пълен комфорт в пустинята наред е бедните колиби на индианците. Напълно както в Чикаго, дето наред с Мичигън авеню се намира сметище. Където и да отидете, пътешественико, на Север, на Юг или на Запад, в Ню Йорк, Ню Орлеан или Ню Джърси — навсякъде ще видите комфорт и бедност, мизерия и богатство, които като две неразделни сестри стоят, уловени за ръка, край всички пътища и край всички мостове на великата страна.

На парапета на външната стълба стоеше пионерски ярем, встрани от него бяха наредени няколко пънчета окаменяло дърво. На стълбището ни посрещна каубой с прошарена коса, стопанинът на къщурката и газолиновата станция. Той дошъл в пустинята от Тексас преди двадесет години. В онези времена всеки гражданин на Съединените щати могъл да получи безплатно в пустинята шестстотин акра земя и да се заеме с животновъдство. Трябвало само да се вложат в тази земя двеста долара. Каубоят тогава бил още млад човек. Той си завъдил животни, построил къщурка, оженил се. До преди пет години от неговата къщурка до най-близкия път имало двеста мили и можело да се пътува само на кон. Но ето че неотдавна прокарали път, започнали да се появяват туристи, каубоят построил газолиновата станция, а от къщурката си направил хотел. В неговия гредореден хол гори голяма камина, по етажите висят еленови глави, индиански килими и кожа от леопард, има няколко кресла-люлки и подвижни лампи с картонени абажури (точно такива имаше в стаята ни в нюйоркския хотел). Има пиано и радио, което непрекъснато свири или съобщава новини. Жена му и дъщеря му готвят и прислужват. Самият каубой, типичен американски мъж и баща, с добродушна, малко замислена усмивка им помага в домашната работа, слага в камината дърва и търгува с газолин. Но вече се виждат елементите на бъдещия голям хотел. Вече има масичка със специално отделение за пликове и хартия. Засега там има само обикновени пликове, но сигурно наскоро върху тях ще се появи винетка с фасадата на хотела, индиански профил и красиво написано наименование: „Хотел Пустиня“ или „Хотел Навахо бридж“, вече са изложени за продан индиански килими и украшения. Между тези килими има два, които домакинът не иска да продава, макар вече веднъж да му давали по двеста и петдесет долара за единия.

— Но, сър — рече мистър Адамс, като нетърпеливо тъпчеше на едно място, — вие трябва да ни разкажете с какво са забележителни тези килими.

Старият каубой се оказа прекрасен събеседник.

— Уел — каза той бавно, — това са религиозни индиански килими или както индианците ги наричат, дрехи. Получих ги отдавна от един индианец. Виждате ли, джентълмени, у навахо има поверие, че ако някой заболее, трябва да завият болния в тези дрехи. Затова те винаги идват при мене за тях. Разбира се, аз никога не им отказвам. Докато болният лежи, завит с килимите, племето танцува особен танц, посветен на неговото оздравяване. Понякога танцуват няколко дни наред. Аз много обичам и уважавам навахо. Щеше да ми бъде много неприятно да продам килимите и да ги лиша от такова лечебно средство.

Домакинът стана, отиде, като потракваше с високите токове на своите каубойски ботуши, до камината и сложи голяма цепеница. После се върна и продължи:

— Навахо наистина са забележителен народ. Те са безукорно честни. При тях не стават абсолютно никакви престъпления. Струва ми се, те даже не знаят какво нещо е престъпление. През тези двадесет години аз се научих така да ги уважавам, както никога не съм уважавал нито един бял човек. И много ми е мъчно за тях. Децата им много мрат. Защото те не искат никаква помощ от белите. Не се поддават на бялото влияние, не пускат бели в своите вигвами. С навахо имаме добри отношения, но макар да живея двадесет години с тях — аз съм чужд човек за тях. А са забележителен народ, такъв честен народ, че е трудно да си представите.

Старият каубой ни разказа историята на един индианец от племето навахо, който изведнъж решил да се залови с търговия.

— Кой знае как у индианеца се оказа нечуван капитал — двеста долара. Добитък ли беше продал, малко нефт ли намерил на своя участък, но у него се бяха появили пари. И той решил да търгува. Тръгнал от пустинята за най-близкото градче, накупил за двеста долара различни стоки и ги докарал в своето номадско селище. Представете си индианец, който се занимава с търговия! Та това беше първият такъв случай в историята на племето навахо. Търговията тръгна доста оживено. Но аз забелязах, че моят приятел-индианец започна да търгува по малко чудноват начин. Това така ме порази, че отначало помислих дори дали не се е побъркал. Виждате ли, продаваше своите стоки точно на същата цена, каквато беше платил самият той за тях. Тогава се залових да разясня на моя приятел, че така не може да се търгува, че той ще се разори, че стоките трябва да се продават на по-високи цени.

— Тоест как на по-високи? — попита ме индианецът.

— Много просто — отговорих аз, — ти, да кажем, си купил това нещо за един долар, а трябва да го продадеш за долар и двадесет.

— Че как ще го продам за долар и двадесет, щом то ми струва само един долар? — пита ме този търговец.

— Тъкмо в това се състои търговията — казвам аз, — да купиш евтино, а да продадеш по-скъпо.

Тогава моят индианец страшно се разсърди.

— Това е измама — дума той, — да купиш за долар, а да продаваш за долар и двадесет. Ти ме съветваш да лъжа хората.

Тогава му казвам:

— Това съвсем не е лъжа. Ти просто трябва да спечелиш. Разбираш ли — да спечелиш.

Но с моя приятел-индианец стана нещо странно. Той изведнъж престана да разбира най-обикновени неща.

— Как така — да спечеля? — попита той.

— Ами да оправдаеш своите разноски.

— Аз нямах никакви разносни.

— Но все пак ти си ходил до града, купувал си, докарал си, работил си!

— Че каква работа е това! — каза ми индианецът. — Да купиш, да докараш. Това не е работа. Не, нещо твоят съвет не ми харесва!

Нямаше никаква възможност да го убедя. Колкото и да се мъчих — нищо не излезе. Беше упорит като бик и през цялото време повтаряше: „Ти ме съветваш за нечестна работа.“ Казвам му: „Това е търговията“, а той ми дума: „Значи, търговията е нечестна работа.“ И представете си, той продължаваше все така да търгува, както бе започнал, а скоро съвсем изостави това занимание. И се закри единственото при племето навахо търговско предприятие е индиански капитал.

… Спомнихме си за този индианец един месец по-късно, когато седяхме в сената на Съединените американски щати по време на разпита на Джон Пирпонт Морган-млади от сенатската комисия. Ще се върнем към този епизод в края на книгата.

Комисията се занимаваше с ролята на Морган за въвличане на Съединените американски щати в световната война.

— Кажете — запита сенаторът Най, — нали знаехте, че като изнасяхте в Европа пари, вие поддържахте войната?

— Да. Знаех.

— А защо вършехте това?

— Как защо? — учуди се грамадният старец и се надигна от стола си. — Ами това е бизнес! Търговия! Те купуваха пари, аз им продавах.

… Жената извика нашия домакин в столовата, за да ѝ помогне да наредят масата. Скоро повикаха и нас.

Когато обядвахме, в стаята влезе висок човек с ботуши и яркочервена риза от сукно, препасана с лента револверни патрони. Той имаше възрижа, силно прошарена коса, рогови очила и ослепителна усмивка. Придружаваше го една жена. Те се здрависаха с домакините и седнаха на съседната масичка. Човекът е червената риза чу, че разговаряме помежду си на някакъв чужд език и каза гръмко на жената, която дойде заедно с него:

— Е, жено, това навярно са французи. Най-после ти се удава случай да поговориш френски.

— Аз не зная френски език — отговори жена му.

— Как не знаеш! И таз добра! Женени сме с теб от петнадесет години и през цялото това време ти всеки ден казваше, че си родена на два часа път от Париж.

— Наистина, че съм родена на два часа път от Париж.

— Е, тогава поговори с хората на френски.

— Но нали ти казвам, че не зная френски език. Родена съм в Лондон, а Лондон наистина е на два часа път от Париж, ако се пътува със самолет.

Човекът с червената риза започна да се смее високо. Личеше, че тази семейна шега се повтаряше всеки път, когато съпрузите се срещаха с чужденци.

Почвата за намесата на мистър Адамс беше подготвена и той не закъсня да се намеси.

— Виждам, сър, че вие сте весел човек — каза мистър Адамс, като направи вежлива крачка напред.

— Шуърли! — възкликна човекът с червената риза.

И той от своя страна направи крачка към мистър Адамс.

В очите и на двамата гореше такова неутолимо, лудо желание да си поговорят, че на нас ни стана ясно — трябвало е те да се срещнат днес в пустинята, не е могло да не се срещнат. С такава неестествена бързина пламва само любов от пръв поглед.

— How do you do, sir! — каза мистър Адамс, като направи още една крачка напред.

— How do you do! — каза човекът с червената риза и също направи крачка. — Вие от Ню Йорк ли сте? — попита той.

— Шуърли! — изпищя мистър Адамс. — А вие тук ли живеете?

— Шуърли! — изрева непознатият.

След секунда те вече със страшна сила се тупаха по гърбовете, при което нисичкият Адамс тупаше своя нов приятел почти по талията, а високият приятел тупаше мистър Адамс почти по врата.

Мистър Адамс имаше необикновен нюх за нови запознанства. Човекът с червената риза се оказа един от най-интересните хора, които срещнахме в Съединените американски щати.

— Това е единственият бял човек — каза за него нашият хазаин каубоят, — когото индианците приеха като свой. Той живее с индианците и понякога идва при мен на гости.

Биографията на този човек е необикновена.

След завършване на колежа той станал мисионер, оженил се и заминал за мястото на своята нова служба — в пустинята, при индианците навахо, за да ги направи християни. Обаче новият мисионер скоро разбрал, че индианците не искат християнството. Всичките му опити се разбивали в упоритата съпротива на индианците, които не само не искали да приемат новата вяра, но изобщо не желаели да имат никаква работа с белите хора. Било му много трудно, но индианците му се понравили. След една година той отишъл при своето началство и заявил, че се отказва да прави индианците християни.

— Аз виждам своя християнски дълг в това, да помагам на хората — казал той — независимо каква религия изповядват. Обмислих всичко добре. Ако искате, ще остана да живея в пустинята с индианците, но предупреждавам — няма да се опитвам ни най-малко да ги правя християни. Иначе никога няма да стана свой човек при индианците. Просто ще им помагам с каквото мога, ще викам за тях лекари, ще им обяснявам как трябва да се грижат за децата, ще им давам житейски съвети. Досега не е имало случай навахо да приемат бял човек. Но ако успея, тогава можем да помислим и да ги направим християни.

На църковната администрация такива слова се сторили прекалено радикални.

— Вие трябва да действувате като всички мисионери — казали му.

Той отказал.

Тогава го уволнили от служба. И чудакът останал със своите опасни идеи, с жена си и без пукната пара.

Той отново отишъл в пустинята. И този път с твърдото решение никога да не се връща оттам. Това било преди осемнадесет години. Заселил се в лагера на навахо и започнал да води живот на индианец. Пари нямал. Като индианците и той се занимавал с лов и животновъдство. Минали години. Индианците свикнали с чудатия весел и храбър човек с очила. Постепенно започнали да му се доверяват, той ставал свой човек. Понякога отивал в града, пускал подписка за индианските деца, уговарял индианците да се лекуват при лекари и да не привързват новородените за дъсчица. Той овладял до съвършенство езика на навахо и много обикнал индианците. И все не се решавал да започне да пропагандира християнството. „Ще успея да направя и тона“ — мислил си той. А след известно време съвсем престанал да мисли за християнството. Като се обърнал назад, разбрал, че е минала голяма и по всяка вероятност най-добрата част от живота му и че е минала добре. Той бил щастлив.

— Исках да направя индианците християни — каза ни човекът с червената риза, препасана с лента с револверни патрони, — но се получи съвсем не така, както аз очаквах: те направиха мен индианец. Да! Сега аз съм напълно истински индианец. Искате ли, ще ви скалпирам?

И като се засмя високо, той се престори, че иска да свали скалп от мистър Адамс.

После седна и като продължаваше да се усмихва, замислено добави:

— Не познавам по-честни, благородни и чисти хора от индианците. Те ме научиха да обичам слънцето, луната, пустинята, научиха ме да разбирам природата. Не мога да си представя как бих могъл да живея сега далече от индианците.

— Сър! — каза изведнъж мистър Адамс. — Вие сте добър човек!

Той извади кърпичка и избърса очите си, без да си сваля очилата.

На следния ден станахме в шест часа. Започна да се развиделява, но слънцето още не беше изгряло. Беше студено, както е по това време в Москва. Ние треперехме в нашите демисезонни палта. Пясъкът бе покрит със скреж. Пустинята изглеждаше мрачна и не така красива, както вчера. Изтичахме към моста, за да погледаме още веднъж рекичката Литл Колорадо. Над нас пак се издигаше скалата, която приличаше на храм, заобиколен от тераси. Но този път и тя не ни се стори така вълшебна, както вчера. Когато, за да се сгреем, тичахме обратно към къщичката, слънцето изгря. Пустинята веднага се освети и стана красива. След половин час свалихме вече палтата си, а още след половин час стана просто горещо.

Преди да потеглим на дълъг път (до Боулдър дем трябваше да минем триста мили), спряхме до газолиновата станция. Там видяхме мисионера с червената риза. Той заместваше каубоя, който беше зает в домакинството. Те с Адамс пак почнаха да се тупат по гърбовете.

— Ай ем болшевик! — извика бившият мисионер на раздяла, като сочеше своята червена риза и се смееше с цяло гърло. — Гуд бай!

— Гуд бай, сър! — викна мистър Адамс в отговор.

Пътят се изкачваше нагоре. Като се оглеждахме назад, към пустинята на навахо, ние още дълго виждахме малката къщурка и моста, и газолиновата станция, до която личеше червената риза на мисионера-индианец.

За последен път гледахме пустинята на навахо и се чудехме как в центъра на Съединените щати, между Ню Йорк и Лос Анжелис, между Чикаго и Ню Орлеан, заобиколени от всички страни с електростанции, нефтени кули, железопътни линии, милиони автомобили, хиляди банки, борси и църкви, зашеметявани от трясъка на джазбанди, кинофилми и гангстерски картечници — тези хора са успели да запазят в пълна неприкосновеност свой начин на живот.