Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Одноэтажная Америка, 1936 (Пълни авторски права)
- Превод отруски
- Пелин Велков, 1968 (Пълни авторски права)
- Форма
- Пътепис
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 4,5 (× 4гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране, разпознаване и корекция
- raglub(2022)
Издание:
Автор: Иля Илф; Евгений Петров
Заглавие: Едноетажна Америка
Преводач: Пелин Велков
Език, от който е преведено: руски
Издател: Народна култура
Град на издателя: София
Година на издаване: 1969
Тип: пътепис
Печатница: Държ. полиграфически комбинат „Димитър Благоев“
Редактор: Донка Стайкова
Художествен редактор: Васил Йончев
Технически редактор: Радка Пеловска
Художник: Александър Денков
Коректор: Мария Ждракова; Евдокия Попова
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/6695
История
- —Добавяне
Двадесет и шеста глава
Гранд кениън
Всеки ден надвечер нашият старец, когото успяхме да обикнем много, се уморяваше.
Изминатите триста мили, впечатленията, безкрайните разговори, най-сетне и възрастта надделяваха — мистър Адамс се уморяваше и някое звено в неговите действия изпадаше.
Ако надвечер мисис Адамс помолваше мъжа си да попита някого на пътя дали пътуваме в правилна посока, старецът започваше да се върти неспокойно на мястото си. По движенията му можеше да се съди, че той не знае как да подхване работата. Просто е забравил. Той трябваше да спусне стъклото, да подаде глава и като каже: „Пардн ми, сър“, което значи „Извинете, господине“, да се осведоми за пътя. Всичко това той правеше точно. И извикваше „Пардн ми“, и се опитваше да подаде глава. Но забравяше най-важното — да спусне стъклото. Това звено при него изпадаше. И винаги, понеже не можеше да разбере защо главата му не се подава навън, се опитваше да счупи стъклото с лакът. Само нечуваната трайност на американската продукция спасяваше челото и ръката на мистър Адамс от порязване. Изобщо ние започнахме вече да не му възлагаме надвечер поръчения от такъв род.
С бърз ход се движехме по пустинния път, за да можем да стигнем още днес в Гранд кенйън — Големия каньон, едно от най-величествените географски чудеса в света.
Бяхме се уморили и забравихме за контрола над мисис Адамс. Тя тутакси забеляза това и от скорост петдесет мили мина на шестдесет. После се озърна крадешком и прибави още пет мили. Сега ние се движехме със скорост повече от сто километра в час. Това е типично женска черта. Жената винаги се стреми да пътува по-бързо, отколкото изискват това обстоятелствата. Въздухът зави, разкъсван на парчета от нашия кар.
Пак пътувахме през цветната пустиня. Чисти сини хълмове се виждаха по целия хоризонт. Залезът също беше чист и наивен, сякаш го бе нарисувала провинциална госпожица много преди в главата ѝ да дойдат първите страшни мисли за мъже. Багрите на пустинята бяха такива свежи и прозрачни, че биха могли да се предадат само в албумен акварел. Няколко спиралки вятър, които попаднаха в нашия автомобил през спуснатото стъкло, скачаха една върху друга като котки на покрив. В своята борба те ни задяваха, сваляха ни шапките и одухваха бръснатата глава на мистър Адамс. Както е известно, мистър Адамс и до този момент нямаше шапка в резултат на сложните пощенски операции, които правехме из целия път. Обаче вечерта беше доста прохладна, кожата на главата на мистър Адамс посиня и сега с нищо не се различаваше по цвят от хълмовете на оцветената пустиня.
В пълен мрак, тихи и малко потиснати от видените красоти на природата, ние пристигнахме в Гранд кенйън и спряхме в една от къщичките на неговия кемп. Къщата беше построена от грамадни греди. Тя трябваше да дава представа за първобитния пионерски живот на американците. Затова пък вътре беше подредена напълно съвременно и леглата както винаги бяха превъзходни (в Америка на купувача продават не креват, а му продават хубав сън). И така това бяха стаи с отличен сън, с парно отопление, вода топла, вода студена и нюйоркски подвижни щепселни лампи с големи картонени абажури. Крачетата на тези лампи са много дълги, лампите са високи човешки ръст и стоят не на масата, а на пода.
След вечеря на туристите, събрани в малката театрална зала на хотела, строена също от гигантски греди, прожектираха кратък рекламен филм, в който се показваше спускане на дъното на каньона под ръководството на опитни водачи. След филма беше даден концерт.
На сцената излезе дебело момче с банджо. То седна гордо на естрадата и започна да дърпа струните на своя инструмент, като с все сила тактуваше с каубойските си ботушки. На публиката гледаше високомерно и веднага личеше, че за хора счита само каубоите, а всички останали са просто смет. След него се появи много висок, слаб и носест каубой с китара. Той изгледа публиката и каза:
— Слушайте, трябваше да пеем тук трима, но другите, както изглежда, няма да дойдат, така че аз ще пея сам… А може би не трябва да пея, а? Аз изобщо не мога да пея.
Той имаше красиво насмешливо лице. В малките му черни очи просто се четеше:
„Е, защо ще правим глупости? Я по-добре да идем да пийнем някъде. Това е много по-интересно. Не искате? Е, тогава все пак ще пея. По-лошо ще бъде за вас.“
Дебелото момче продължаваше да си дрънка на банджото. Китарата звучеше тихичко и каубоят пееше, по-скоро изговаряше своите песнички, като минаваше понякога на тиролски фалцет. Песничките бяха прости и смешни. Ето какво се разказваше в една от тях:
„Когато като момче се къпех в реката, откраднаха ми скатаните на брега дрехи. Да се върна гол вкъщи, беше неудобно и докато чаках да се стъмни, развличах се с това, че издълбах на стъблото на една стара ябълка своите инициали. Минаха много години оттогава, избрах си красива девойка и се ожених за нея. Представете си какво се случи, когато за пръв път влязохме в спалнята. Моята красива жена спокойно изважда от устата си изкуствените си челюсти и ги слага в чаша с вода. После сваля перуката си и открива своята плешива глава. От корсажа измъква грамадни топки памук. Моята хубавица пред очите ми се превръща в градинско плашило. Но това още не е всичко. Това чучело сваля фустата си и хладнокръвно отвинтва дървения си крак. И на този крак виждам внезапно моите инициали. Да пукна, ако това не са същите онези инициали, които бях издълбал някога на стъблото на старата ябълка, когато като малък ми откраднаха дрехите.“
Всички се смееха и ние също. Това беше много старомодно, наивно и смешно. Каубоят както и преди се усмихваше сатирично. В очите му все така светеше покана — да се отбием някъде зад ъгъла и да гаврътнем няколко големи чаши уиски. Но колкото до това, че не може да пее, каубоят излъга. Пееше той добре и дълго разсмива всички.
След него излезе един негър. Тук нямаше конферансие и никой не съобщаваше имената на артистите. Та те и не бяха артисти. Всички изпълнители бяха служащи от Гранд кенйън и даваха концерта по съвместителство.
Негърът беше много млад и дългокрак. Краката му като че започваха от подмишниците. Той танцуваше и тропаше степ с истинско удоволствие. Ръцете му някак изключително хубаво се размахваха покрай тялото. Той беше с панталони с презрамки и работна блуза. Като свърши танца, весело взе метличката, която стоеше в ъгъла, и излезе ухилен.
Сутринта го видяхме край къщичката с гредореда, в която нощувахме. Метеше алеята. И метеше едва ли не със същото удоволствие, с което танцуваше. И дори изглеждаше, че продължава да танцува, а метлата е само оформление на танца. Той размърда големите си сиви устни и ни пожела добро утро.
Ние затичахме да гледаме каньона.
Представете си ето какво. Взема се една грамадна планинска верига, подрязва се до основа, обръща се с върховете надолу и се вбива в равна гориста земя. След това тя се изважда. Остава като че форма на планинска верига. Планини — наопаки. Тъкмо това е Гранд кенйън — Големият каньон, гигантски разседи на почвата.
Планините трябва да се гледат отдолу нагоре. Каньонът — отгоре надолу. Гледката на Гранд кенйън няма равна на себе си в света. Та това не приличаше на земя. Пейзажът обръщаше наопаки, ако може така да се изразим, всички европейски представи за земното кълбо. Такива могат да се сторят на едно момче Луната или Марс при четене на някой фантастичен роман. Дълго стояхме на края на тази великолепна бездна. Ние, четиримата дърдорковци, не произнесохме нито дума. Дълбоко долу проплува птица, бавно като риба. Още по-дълбоко, почти погълната от сянка, течеше река Колорадо.
Гранд кенйън — това е грандиозен национален парк, които заема стотици квадратни мили. Като всички американски национални паркове (резервати) той е организиран превъзходно. Хотелите и пътищата, снабдяването с печатни и фотографски издания, с карти, проспекти, справочници, най-сетне устните обяснения — всичко тук е на много високо равнище. Тук американците идват с целите си семейства на почивка. И тази почивка не е скъпа — една кабинка в този лагер не е по-скъпа, отколкото в който и да е друг, а храната струва почти толкова, колкото навсякъде. За посещение в парка се взема само един долар, след което на предното стъкло на автомобила се залепва цветен етикет — и можете да живеете и да пътувате из парка, ако щете месец, ако щете година.
Би трябвало, разбира се, да се спуснем на дъното на каньона и да прекараме там половин година в някоя гредоредна къщурка с парно отопление, сред хаоса на природата и идеалния сървис, но нямаше време. Ние направихме само това, което можахме — обиколихме каньона с автомобила.
Внезапно видяхме едно странно погребение. По прекрасния път на парка бавно се движеше автомобил с ковчег. Той се движеше със скоростта на пешеходец. Зад ковчега вървяха хора с бели кожени престилчици, сложени върху обикновено цивилно облекло. Един беше с цилиндър и полуфрак. Някои от процесията носеха на раменете си тояги. Зад процесията беззвучно пълзяха към тридесетина празни автомобила.
Погребваха един стар каубой, служещ в парка. Старият каубой бил приживе масон и всички хора с бели престилки също бяха масони. Тоягите бяха дръжки на знамена. Погребението се движеше по нашия маршрут и ние се присъединихме в опашката на колоната. От гората излезе една кошута и плахо погледна автомобилното стадо. Естествено ловът в парка е забранен и кошутата не се боеше от изстрел. Но много ѝ се искаше да претича през пътя. Тя няколко пъти се опита да направи това и отскачаше назад, озадачена от бензиновата миризма, която се носеше от масоните. В края на краищата кошутата се реши, изящно прескочи пътя пред нашия кар, като отведнъж откъсна и четирите си крака от земята, мярна се един-два пъти между дърветата и потъна в гората.
— Мистъри — рече Адамс, — не бива повече да отлагаме. Трябва да източим водата от радиатора и да налеем незамръзваща смес. Нощите вече са студени и водата може да замръзне. Нашият радиатор ще отиде по дяволите. Тук в парка оставихме колата в топъл гараж, но не ви гарантирам, мистъри, че и следващата нощ ще ни се падне такъв.
В топлия гараж на Гранд кенйън видяхме нечий автомобил след ексидънт. През покрива на голям „Бюик“ се бяха забили дебели клони на дърво. Моторът се беше тикнал в седалката на шофьора. Вътре в колата имаше клечки и зелени листа. Водачът на този „Бюик“ заспал на кормилото. Това се случва в Америка. Равен път, приспивно люшкане на колата, дневна умора — и човекът незабелязано заспива при скорост петдесет мили. Пробуждането почти винаги бива страшно. „Бюикът“, който видяхме, се беше забил в едно дърво с такава сила, че на мястото на катастрофата не можеше да се разбере къде започва произведението на „Дженеръл моторс“ и къде свършва произведението на природата. Колкото и чудно да беше, но заспалият драйвър не само беше останал жив, но изобщо не бе получил никакви повреди. Момчето от гаража важно изказа мнението, че собственикът на колата занапред ще спи на по-безопасни места, отколкото в движещ се автомобил, например в креват. Всички погледнахме мисис Адамс. Макар тя никога да не заспиваше при движение, на лицата ни беше написано: „Ето на̀, виждате ли!“ — като че ли неведнъж бяхме хващали нашата драйвърша хъркаща на кормилото. Направихме това за всеки случай.
Все нови и нови декорации, една от друга по-импозантни, се разкриваха на всеки завой на каньона. Синкавата и розова лека утринна мъгла се разсея. Спирахме се до парапетите и надничахме в пропастта. Сега тя имаше цвят на праскова. На разстояние една миля под нас се виждаше посветлялата малко река. Ревяхме с всички сили и предизвиквахме ехо. И дълго нашите московски гласове подскачаха по скалите, връщаха се назад и ехтяха в пространството.
Най-после минахме покрай будката на входа. Контрольор в нея нямаше. Днес беше големият американски празник „Денят на благодарността“ — „Тенкс гивиндей“ — и много служещи не работеха. Обаче на стъклото на своята будка контрольорът беше оставил бележчица със следното съдържание: „Довиждане. Заповядайте пак.“
— Сърове — рече назидателно мистър Адамс, — запишете това във вашите бележничета.
И той се впусна в дълги и интересни разкази за американския сървис. Разказва дотогава, докато се отдалечихме от контролната будка на каньона на четиридесет мили. Тук той поднесе към очите си лявата ръка и застина.
— Беки — рече той без въодушевление, — ти извади ли часовника ми изпод възглавницата?
— Не — каза Беки, като хвърли на мъжа си пламнал поглед.
— Но, но — запъшка мистър Адамс, — не ме гледай, моля ти се. Така не бива да се прави. Гледай само пътя.
— Ти си оставил часовника си в кемпа — каза мисис Адамс, без да сваля очи от пътя.
— Не, не, Беки — палеше се Адамс, — не го оставих в кемпа, а го забравих под възглавницата.
Спряхме. Стана ясно, че часовникът струва двадесет и пет долара. Но това още не беше най-главното. Нещастието се състоеше в това, че часовникът беше подарък от мисис Адамс.
Започна изчисление кое е по-изгодно — да изминем ли за часовника излишни осемдесет мили, или да го забравим и да продължим по-нататък? Излизаше, че по-изгодно е да се върнем, още повече че оставеният предмет беше скъп като спомен, което не може да се каже за икономисания бензин.
Все пак не се върнахме. Удаде ни се възможност да позвъним в кемпа по телефона от най-близката газолинова станция. Кемпът отговори, че сътрудникът, който е почиствал нашата къщурка, сега е излязъл, но няма никакво съмнение, че незабавно ще представи в управлението на кемпа часовника, щом е бил под възглавницата.
— Уел — каза мисис Адамс, — тогава няма да се връщаме. А часовника можете да ни изпратите в Сан Франциско, до поискване.
Човекът от кемпа също каза, че това е „уел“ — добре, и едновременно помоли да изпратим ключа от къщурката, който мистър Адамс на тръгване не е върнал. Мисис Адамс хвърли страшен поглед на мъжа си и каза, че непременно ще върнем ключа по пощата.
По силата на всички тези обстоятелства цели два часа пътувахме мълчаливо.