Иля Илф, Евгений Петров
Едноетажна Америка (14)

Четиринадесета глава
Не можеш завари Америка по бели гащи

Когато се отдалечихме на около тридесетина мили от Скенъктъди, мисис Адамс каза на мъжа си:

— Стана студено. Сложи си шапката.

Мистър Адамс се въртя известно време на мястото си, надигаше се и шареше с ръце под себе си. После с покашляне се наведе и започна да шари под краката си. Най-после той се обърна към нас.

— Сърове — рече той с плачевен глас, — потърсете дали не е при вас шапката ми.

Шапка нямаше.

Мисис Адамс спря малко встрани. Слязохме от колата и започнахме организирано претърсване: прегледахме багажника, отворихме всички куфари. Мистър Адамс дори се потупа по джобовете. Шапката беше изчезнала.

— А впрочем, сърове — забеляза мистър Адамс, — като сега помня, че имах шапка.

— Нима помниш? — попита жена му с усмивка, от която мистър Адамс се разтрепери. — Каква прекрасна памет!

— Да, да, да, това е съвсем непонятно — мърмореше мистър Адамс, — прекрасна шапка…

— Ти си забравил шапката си в Скенъктъди! — възкликна жена му.

— Но, Беки, Беки! Не говори така — „забравил си я в Скенъктъди“! О, но. Мъчно ми става, като слушам, когато ти казваш, че съм забравил шапката в Скенъктъди. Не, сериозно, не може така да се говори!

— В такъв случай къде е?

— Не, Беки, сериозно, как мога да ти отговоря къде е?

Той извади кърпа и почна да бърше главата си.

— Какво е това? — попита мисис Адамс.

— Това е кърпа, Беки!

— Не е кърпа. Това е салфетка. Я ми я дай. Така си и знаех. Салфетка с инициалите на хотела. Как е попаднала в джоба ти?

Мистър Адамс се измъчваше. Той стоеше до колата, вдигнал яката на палтото си, и нетърпеливо пристъпяше от крак на крак. На бръснатата му глава падаха капчици дъжд.

Заловихме се разпалено да обсъждаме създалото се положение. Оказа се, че за последен път шапката е била видяна тази сутрин в ресторанта на хотела. Тя била сложена на стола до мистър Адамс. През време на закуската се водеше голям спор около Итало-абисинската война.

— Очевидно тъкмо тогава ти си пъхнал в джоба си салфетката вместо носната кърпа! — изказа предположение мисис Адамс.

— Ах, Беки, ти не трябва да говориш така — „пъхнал си в джоба салфетката“. Не, не, не, жестоко е от твоя страна да говориш така.

— Какво да правим сега? Да се върнем за шапката в Скенъктъди?

— Не, сърове — каза мистър Адамс, окопитил се вече от сътресенията, — ще бъде лекомислено, ако се върнем в Скенъктъди. Да, да, сърове. Ще бъде ли тази постъпка достатъчно разумна? Моята шапка струваше четири долара в деветстотин и тридесета година. Плюс чистене в деветстотин тридесет и трета година — петдесет цента. Всичко — четири долара и петдесет цента.

Мистър Адамс извади молив и бележник и се залови да пресмята.

— Моята шапка, сърове, в сегашното ѝ състояние струва не повече от долар и половина. До Скенъктъди ѝ обратно са шестдесет мили. Нашият кар изминава с един галон бензин средно шестнадесет, да речем, петнадесет мили. Значи — ние трябва да похарчим четири галона по шестнадесет цента галонът. Всичко шестдесет и четири цента. Освен това трябва да се вземе под внимание и амортизацията на автомобила, разходите за масло и грес. Сериозно! О, но! Би било глупаво да се връщаме в Скенъктъди за шапката.

Мисис Адамс направи ново предложение — да пратим салфетката по пощата, като помолим администрацията на хотела да изпрати шапката до поискване, да речем, в Детройт, дето трябваше да бъдем след два дена.

Докато закусвахме в малкото кафене на едно градче, нещо като Спрингфийлд или Женева, мистър Адамс отиде на пощата. Той скоро се върна с независимия и горд вид на човек, който е изпълнил своя дълг.

Беше третият ден от нашето пътуване. Един месец в Ню Йорк ни достави много впечатления, но колкото повече хора и неща виждахме, толкова по-малко разбирахме Америка. Опитвахме се да правим обобщения. Десетки пъти на ден възклицавахме:

— Американците са наивни като деца!

— Американците са прекрасни работници!

— Американците са лицемери!

— Американците са велика нация!

— Американците са скъперници!

— Американците са неразумно щедри!

— Американците са радикални!

— Американците са тъпи, консервативни, безнадеждни!

— В Америка никога няма да стане революция!

— Революция ще стане в Америка след няколко дни!

Това беше истински хаос, от който ни се искаше колкото може по-скоро да се освободим. И ето че това освобождение започна постепенно. Една след друга започнаха да ни се разкриват различни области от американския живот, които досега бяха скрити сред грохота на Ню Йорк.

Ние знаехме. Не трябва да бързаме. Още е рано да се правят обобщения. Отначало трябва колкото е възможно повече да видим.

Плъзгахме поглед по страната като по глави на дебел увлекателен роман и потискахме у себе си естественото желание на нетърпеливия читател — да надникне в последната страница. И на нас ни стана ясно: главното е редът и системата.

В електрическата къщурка на мистър Рипли разбрахме какво нещо е пъблисити. Ще го наричаме реклама. Тя не ни оставяше нито за минутка. Тя ни преследваше по петите.

Веднъж в продължение на пет минути не срещнахме отстрани на пътя нито една реклама. Това беше толкова чудно, че някой от нас възкликна:

— Изчезнаха рекламите! Вижте — ниви има, селище има, а реклами няма!

Но той беше строго наказан за своето неверие в мощта на американското пъблисити. Още произнасяше последната дума от своята фраза, а иззад завоя вече летяха срещу колата цели сонми големи и малки реклами.

Не! Не можеш завари Америка по бели гащи!

Рекламата до такава степен е проникнала в американския живот, че ако в едно чудно утро американците се събудят и видят, че рекламата е изчезнала, повечето от тях биха се намерили в съвсем отчаяно положение. Нямаше да знаят:

Какви цигари да пушат?

От кой магазин да купуват готови дрехи?

С какво разхладително питие да утолят жаждата си — „Кока-кола“ или „Джинджър ейл“?

Какво уиски да пият — „Бял кон“ или „Джони Уокър“?

Какъв бензин да купуват: „Шел“ или „Стандърд ойл“?

В кой бог да вярват: баптисткия или презвитерианския?

Невъзможно щеше да бъде да решат:

Заслужава ли да се дъвче чуингъм?

Кой филм е забележителен и кой просто гениален?

Трябва ли да отиде доброволец във флота?

Полезен или вреден е климатът на Калифорния?

И изобщо без реклами дявол знае какво би станало! Животът би се усложнил до невероятност. Би се наложило над всяка своя жизнена крачка американецът да мисли сам.

Не, с рекламата е много по-лесно. Американецът за нищо не трябва да размишлява. За него мислят големите търговски компании.

Вече не трябва да си блъскаш главата, за да избираш разхладителна напитка.

Дринк „Кока-кола“! Пий „Кока-кола“!

„Кока-кола“ освежава пресъхналото гърло!

„Кока-кола“ възбужда нервната система!

„Кока-кола“ принася полза на организма и отечеството!

И изобщо онзи, който пие „Кока-кола“, живот ще живее!

Средният американец въпреки своята външна активност е много пасивна натура. На него трябва да му поднасяш всичко наготово като на разглезен мъж. Кажете му кое питие е най-добро — и той ще го пие. Съобщете му коя политическа партия е по-изгодна — и той ще гласува за нея. Кажете кой бог е „по-истински“ — и той ще вярва в него. Само не правете едно нещо — не го принуждавайте да мисли в неслужебни часове. Той не обича това и не е свикнал с него. А за да повярва на вашите думи, трябва да ги повтаряте колкото може по-често. На такава база е построена досега голяма част от американската реклама — и търговска, и политическа, всякаква.

И ето че рекламата ви дебне навсякъде: вкъщи и на гости, на улицата и по пътя, в таксито, в метрото, във влака, в самолета, в колата на медицинска помощ — навсякъде.

Още се намирахме на борда на „Нормандия“ и буксирите тъкмо влечаха парахода в нюйоркското пристанище, когато два предмета привлякоха нашето внимание. Единият беше мъничък, зеленикав — Статуята на Свободата. А другият — грамаден и нахален — рекламно табло, пропагандиращо „Чуингъм Ригли“ — дъвка. От този момент нарисуваната на плаката плоска зелена муцунка с грамаден рупор вървеше подпре ни през цяла Америка, като ни убеждаваше, молеше, придумваше, настояваше да подъвчем „Ригли“ — ароматна, безподобна, първокласна дъвка.

Първия месец ние се държахме твърдо. Не пиехме „Кока-кола“. Издържахме почти до края на пътуването. Още няколко дни и щяхме да бъдем вече в океана, вън от опасност. Но все пак рекламата надви. Не издържахме и опитахме това питие. Можем да кажем съвсем чистосърдечно: да, „Кока-кола“ наистина освежава гърлото, възбужда нервите, целебна е за разклатено здраве, смекчава душевните мъки и прави човека гениален като Лев Толстой. Че можем ли да кажем друго, когато това ни набиваха в главите три месеца, всеки ден, всеки час и всяка минута!

Още по-страшна, настойчива и креслива е рекламата на цигарите. „Честърфийлд“, „Кемъл“, „Лъки страйк“ и други тютюневи изделия се рекламират с екзалтираност, каквато би могла да се намери може би само в танците на дервишите или на вече несъществуващия сега празник „шахсей-вахсей“, участниците в който в самозабрава се мушкали с кинжали и потъвали в кръв за слава на своето божество. Цяла нощ над Америка пламтят огнени надписи, очите ни заболяват от натрапващите се през целия ден цветни плакати. „Най-добрите в света! Изсушени цигари! Те носят сполука! Най-добрите в Слънчевата система!“

Всъщност колкото по-широка е рекламата, толкова по-незначителен е предметът, за който тя е предназначена. Само продажбата на някоя глупост може да покрие тази луда реклама. Къщите на американците, техните пътища, ниви и дървета са осакатени от нахални плакати. За плакатите също плаща купувачът. На нас ни разказваха, че една бутилка „Кока-кола“ от пет цента струва на фабрикантите един цент, а за реклама се харчат три цента. За това, къде отива петият цент, няма защо да се пише. То е доста ясно.

Фабрикантите на прекрасни и полезни предмети на техниката и комфорта, с които е така богата Америка, не могат да рекламират своята стока с такъв бяс, с какъвто се рекламира глупавият чуингъм или кафявото уиски със силен аптекарски мирис и доста противен вкус.

Веднъж, като минавахме през някакво малко градче, видяхме зад мрежата от жици бял гипсов кон, който стоеше сред зелената тревица между дърветата. Отначало помислихме, че това е паметник на незнайния кон, героично загинал във войната между Севера и Юга за освобождение на негрите. Уви, не! Това конче с вдъхновени очи мълчаливо напомняше на минувачите за съществуването на ненадминатото уиски „Бял кон“, което укрепва душата, освежава мозъка, което храни с науки младежите и носи утеха на старците. По-подробни сведения за това наистина вълшебно питие потребителят може да намери в „Бялата пивница“, която се намираше също тук, в градинката. Тук той може да научи, че с това уиски може да се стане мъртвопиян за пет минути; че на онзи, който го пие, жена му никога няма да му изневери, а децата му благополучно ще пораснат и дори ще намерят добър джаб.

Особеността на такъв род реклами се заключава в гротескните преувеличения, разчитащи на усмивката, която те могат да предизвикат у купувача. Важното е той да прочете рекламата. Това е достатъчно. Като му дойде времето, тя ще подействува като бавна източна отрова.

По време на пътешествието веднъж видяхме пътуващ цирков фургон със златни украшения. До него направо на пътя танцуваха два големи пингвина и раздаваха на децата бонбони за Коледа. Като видяха нашата кола, пингвините хукнаха подир нея на летни кънки. На нас също ни връчиха по един дълъг бонбон, макар отдавна да бяхме се простили с детската възраст. Трогнати, продължихме пътя си, а когато започнахме да разглеждаме подаръка, видяхме, че работата не е в Коледа и в любовта към децата. На бонбоните беше напечатана реклама на дружество „Шел“, което търгува с бензин.

Рекламата малко разваля пътуването. Накъдето и да обърне поглед пътникът, той непременно ще се натъкне на някаква молба, искане, нахално напомняне.

„Ако искате да повярват на вашите думи, повтаряйте ги колкото може по-често.“ В едно малко източно градче, през което минавахме, всички телеграфни стълбове на Мейн стрийт бяха облепени с абсолютно еднакви плакати с портрета на мистър Джоузиф А. Болдуин, малкия републикански кандидат за конгреса.

Рекламират се не само костюми, кандидати, напитки или бензин. Рекламират се цели градове. Издига се на пътя огромен плакат, който е около двадесет пъти по-голям от автомобила. Град Карлсбад, щат Ню Мексико, съобщава за себе си:

ДО КАРЛСБАД ИМА 23 МИЛИ. ХУБАВ ПЪТ.

ЗНАМЕНИТИ МИНЕРАЛНИ ИЗВОРИ.

(Американецът наистина ще си помисли, че това е онзи същият Карлсбад.)

ХУБАВИ ЦЪРКВИ, ТЕАТРИ.

(Очевидно става дума за двата кинотеатъра с бандитски филми.)

БЕЗПЛАТЕН ПЛАЖ, БЛЕСТЯЩИ ХОТЕЛИ. КАРАЙ ЗА КАРЛСБАДИ!

Градът е заинтересован пътешественикът да се отбие в него. Ако не го съблазнят прочутите извори, то непременно ще си купи на пътя малко газолин или ще обядва в града. И ето че няколко долара ще отидат в полза на карлсбадските търговци. Все пак има полза. А може би пътникът ще надникне в една от карлсбадските хубави църкви. Тогава и богу ще бъде приятно.

Църковните дейци не изостават от миряните. Цяла вечер в Америка светят неоновите тръби, съобщавайки на енориашите за развлечения от духовно и недуховно естество, които са приготвени за тях в храмовете. Една църква подмамва с училищен хор, друга — с час по социология. При това, като се използува една сентенция направо от речника на бакалската будка: „Заповядайте! Ще бъдете доволни от нашето обслужване!“

Вече говорихме, че думата „пъблисити“ има много широк смисъл. Това не е само непосредствено рекламиране, а и най-различно споменаване на рекламиран предмет или човек въобще. Когато, да речем, се прави пъблисити на някакъв актьор, то дори и една бележка във вестника, че наскоро му е била направена сполучлива операция и че той вече е на оздравяване, и това се смята за реклама. Един американец с известна завист в гласа ни каза, че господ-бог има блестящо пъблисити в Съединените щати. За него ежедневно говорят петдесет хиляди свещеници.

Има още един вид реклама. До известна степен научно-просветна. Неочаквано покрай пътя се появява цяла серия от рекламни плакати, които се точат на няколко мили. Това е нещо като „викторина“. Съвсем еднакви жълти таблици с черни букви задават на пътниците въпроси. После — след стотина фута — сами отговарят на тях. Цитират се библейски текстове, анекдоти и различни сведения с географски или исторически характер. В резултат — на точно същата жълта табличка, от която скучаещият пътник се надява да получи още някои полезни съобщения, той намира наименованието на горещо препоръчван сапун за бръснене и с отвращение чувствува, че това наименование е заседнало в паметта му за цял живот.

Накъдето и да гледа американецът — напред, назад, надясно или наляво, — навсякъде вижда обявления. Но дори и като вдигне очи към небето, пак забелязва реклама. Самолети смело пишат в синьото небе думи, които правят на някого или на нещо пъблисити.

Нашият сив кар се носеше все по-напред и по-напред из щат Ню Йорк.

— Стоп! — викна изведнъж мистър Адамс. — Не, не! Вие трябва да видите това и да си запишете във вашите бележничета.

Колата спря.

Видяхме доста голям жълт плакат, вдъхновен не само от търговска идея. Някакъв си американски философ поставил с помощта на агенция „Уайкин прес“ на пътя такова изречение: „Революцията е форма на управление, възможна само в чужбина“.

Мистър Адамс се наслаждаваше.

— Не, сърове! — говореше той, забравил в радостта си за шапката. — Вие просто не разбирате какво нещо е рекламата в Америка. О, но! Американецът е свикнал да вярва на рекламата. Това трябва да се разбере. Именно, именно, именно. У нас революцията просто е невъзможна. Това ви казва на пътя като непогрешима истина агенция „Уайкин прес“. Да, да, да, сърове! Няма какво да спорите! Агенцията точно знае.

Тук се мъдри много оригиналното твърдение, че революцията е „форма на управление.“ Ще рече, самият факт на появяването на такъв плакат сочи, че има хора, които трябва да се увещават, че, един вид, революция в Америка не може да стане.

— Не, сърове, когато видите от тридесет и петте страници на неделното издание на вестника двадесет и пет, заети от реклама, не мислете, че нея никой не я чете. О, но! Би било глупаво да се мисли така. Няма такава реклама, която не би намерила свой читател.

Наближихме Ниагарския водопад надвечер.

Обливани с воден прах, ние дълго гледахме водопада, хвърлящ от небостъргачна височина хиляди тонове вода, която още не бяха успели да налеят в бутилки и да продават като най-освежителното, най-лечебното питие, благотворно действуващо на щитовидната жлеза, помагащо за изучаване на математиката и способствуващо за правене на сполучливи борсови сделки.

Мистър Адамс викаше нещо, но шумът на водопада заглушаваше гласа му.

Вечерта, когато потеглихме от град Ниагара, мисис Адамс спря автомобила до тротоара, за да разузнае пътя за Кливлънд, който се намираше на пътя ни за Детройт. Улицата беше пуста, ако не се смятат двамата възрастни мъже, на вид работници, застанали до една улична лампа. Мистър Адамс едва беше започнал да смъква стъклото на вратичката на автомобила, а те вече се спуснаха към колата, като се блъскаха един друг, та по-скоро да разберат какво ни е нужно. Мистър Адамс попита за пътя за Кливлънд. Те заговориха едновременно. Отначало нищо не можеше да се разбере. Но в края на краищата единият от тях взе инициативата в свои ръце, изблъска настрана другаря си и се зае да ни обяснява.

— Боже мой! Пътят за Кливлънд! — говореше той разпалено. — Ами че аз съм роден в Кливлънд! Как да не зная пътя за Кливлънд! И таз добра! На мене можете омело да се доверите. Уха-а! Пътят за Кливлънд! Не, на вас положително ви е провървяло, щом сте попаднали на мен!

Той беше толкова щастлив да ни помогне, така ентусиазирано ни обясняваше на кое място трябва да свием надясно, на кое наляво и къде можем евтино да вечеряме, че другарят му едва не плачеше от завист и през цялото време се опитваше да се намеси в разговора. Но коренякът от Кливлънд не му даваше да гъкне. Той не остави и мистър Адамс дума да каже. Когато потеглихме, той беше крайно натъжен. Готов беше да пътува с нас до самия Кливлънд, за да бъде сигурен, че няма да сбъркаме пътя.

Изпратиха ни с такива мощни „гуд найт“, сякаш бяхме техни близки, които заминават на война.