Иля Илф, Евгений Петров
Едноетажна Америка (10)

Десета глава
На автомобилния път

Гордите кули на Ню Йорк останаха зад нас. Рамкираните в неръждаема стомана плоскости на „Емпайър“ светеха смътно в утринната мъгла, надвиснала над гигантския град. Тънка мъгла обвиваше върховете на „Радио сити“, „Крайслер“, „Улуърт“ и други небостъргачи с имена и без имена. Сега ние пътувахме през оживена и неугледна покрайнина.

По каменната настилка течеше мътна вода. Зелен железопътен мост на надземката пресичаше улицата на височината на петите етажи. Темпераментният нюйоркски народ лудо препускаше на автомобили по свои работи. Мяркаше се пъстра въртележка на бръснар — въртящ се стъклен цилиндър с бели, червени и сини ивици. В червена тухлена къща търгуваха с препечени сандвичи. Впрочем всички къщи тук бяха тухлени, всички бяха червени. Какво може да ти хареса тук, какво можеш да обикнеш тук?

Ню Йорк е град плашещ. Милиони хора мъжествено водят в него борба за живота си. В този град има премного пари. Премного у едни и съвсем малко у други. И това хвърля трагична светлина върху всичко, което става в Ню Йорк.

Разделихме се с този град за два месеца.

Маршрутът за първия ден беше ясен. Отиваме в Скенъктъди по федералния път № 9, през Поукипси (за изписване на тази дума на английски език трябва да се изразходват дванадесет букви), Хъдзън и столицата на щата Ню Йорк — Олбъни.

Режимът на пътуването също беше ясен. Имаме на разположение шестдесет дни и трябва да пропътуваме приблизително десет хиляди мили. Ако правим дори по двеста и петдесет мили на ден, ще изминем това разстояние за четиридесет дни. Петнадесет дни сме оставили за посещения, запознавания, изучавания и прочие. Общо петдесет и пет дни. Пет дни оставаха в запас за непредвидени обстоятелства. Към това трябва само да добавим, че милята съдържа един километър и шестстотин метра.

Куфарът с нещата ни легна в багажника, който се намираше под задната седалка. Там имаше ризи, носни кърпи, а най-важното — препоръчителни писма, нови препоръчителни писма за целия маршрут на нашето пътешествие. Получатели пак бяха професори, театрални дейци, поети, инженери, политически дейци, губернатори и сенатори.

Изобщо препоръчителен багаж имаше много.

Време е вече да изпълним обещанието да напишем отделна глава за американските пътища. Те заслужават това. Може би те заслужават дори нещо повече — цяла вдъхновена книга.

Не за пръв път се озовавахме на автомобилен път. Сега вече свикнахме, примирихме се с това блестящо пътно строителство, но първото впечатление беше незабравимо. Пътувахме по бяла железобетонна плоча, дебела единадесет дюйма. Тази идеално равна повърхност беше леко грапава и притежаваше огромен коефициент на сцепление. Дъждът не я правеше хлъзгава.

Ние летяхме по нея с такава лекота и така безшумно, както дъждовната капка се плъзга по стъклото. По цялата си дължина пътят беше разграфен с бели широки ивици. В двете посоки по него можеха да пътуват наведнъж четири коли. Практически тези пътища, подобно пътищата на древния Рим, са построени за вечни времена.

Понякога мисис Адамс ни поглеждаше жално, но ние се преструвахме, че не разбираме нейните погледи, макар всичко да беше ясно. На мисис Адамс ѝ се искаше да даде газ, но при продажбата на колата дийлърът препоръча първите няколко дни да караме с не повече от четиридесет мили в час. Това е необходимо, за да не развалим още неразработения мотор. Мистър Адамс погледна скоростомера и като видя, че красивата тънка стрелка вече се люлее към цифрата „50“, веднага се забезпокои:

— Но, но, Беки! It’s impossible! Това е невъзможно! Карът е още неразработен, с него трябва да се борави много, много внимателно. Нали тъй, мистъри?

Ние още нищо не разбирахме от боравене с автомобили и само закимахме с глави, без да откъсваме очи от бялата ивица на пътя.

О, този път! В продължение на два месеца той летеше срещу нас — бетонен, асфалтов или зърнест, направен от чакъл и пропит с тежко масло.

Безумие е да се мисли, че по американския федерален път може да се кара бавно. Само желанието да си внимателен не е достатъчно. Наред с вашата кола вървят още стотици коли, отзад напират хиляди от тях, насреща летят десетки хиляди. И всички карат с все сила, като в сатанинския си порив увличат и вас. Цяла Америка лети нанякъде и, както изглежда, вече не може да спре. Стоманени кучета и птици святкат на носовете на колите.

Заедно с милионите автомобили и ние прелетяхме от единия до другия океан — песъчинка, гонена от бензиновата буря, която вече толкова години бушува над Америка!

Нашата кола летеше между строя на газолиновите станции, на всяка от които имаше шест, осем, дори и десет червени или жълти колонки. При една от тях ние се спряхме, за да напълним резервоара.

От спретнатата постройчица, в чиято голяма стъклена витрина се виждаха най-различни автомобилни мазила и прахове, излезе човек с фуражка с раирано дъно и раиран комбинезон. Разкопчаната яка откриваше раирана якичка и черна кожена пеперудка. Това е някакъв технически шик — да се носят кожени фльонги. В отвора на резервоара той пъхна един гумен маркуч и колонката започна автоматично да отчита количеството на погълнатите от автомобила галони бензин. Заедно с това на брояча на колонката изскачаха цифрите, които показваха стойността на бензина. При всеки нов галон апаратът издаваше мелодичен звън. Звънът също е технически шик. Може и без звънене.

Тук ние чухме думата „сървис“, което значи обслужване.

Резервоарът е напълнен, можем да продължим. Ала джентълменът с раираната фуражка и кожената фльонга не считаше мисията си за завършена, макар да беше направил това, което му се полагаше да направи — продаде ни единадесет галона бензин, точно толкова, колкото искахме. Започна великият американски сървис.

Човекът от газолиновата станция (в Щатите бензинът се нарича газолин) вдига капака на колата и с металическа линийка с деления проверява нивото на маслото в мотора. Ако е необходимо да се добави масло, той тутакси ще го донесе в красиви консервени кутии или във високи широкогърди бутилки. Стойността на маслото естествено се заплаща.

След това се проверява налягането на въздуха в гумите. Ние поддържахме налягане в предните гуми тридесет и шест английски фунта, а в задните — тридесет. Излишният въздух ще изпуснат, ако не е достатъчен — ще прибавят.

После раираният джентълмен обръща внимание на предното стъкло. Той го избърсва с чисто и меко парцалче. Ако стъклото се е замърсило много, то се изтрива със специален прах.

Всичко това се прави бързо, без суетене. През време на тази работа, която не струва нито цент на пътника, човекът от газолиновата станция ще ви разкаже за пътя и за времето, които ви очакват по вашия маршрут.

И така всичко е наред и като че ли няма какво повече да се направи в областта на обслужването на автомобила. Но тук на размекнатия от сървиса пътник започва да се струва, че дясната предна врата на колата се затваря недостатъчно плътно. Като се усмихва доброжелателно, раираният джентълмен изважда от задния си джоб инструменти — и след две минути вратата е в ред.

Освен това пътникът получава прекрасна карта на щата, напечатена от някаква нефтена компания, търгуваща с бензин по пътищата. Има карти „Стандърд ойл“, „Шел“, „Сокони“, „Коноко“, „Есо“ или „Есо лубо“. Всички те са отлично напечатени на прекрасна хартия, много леко се четат и дават абсолютно точни и най-последни сведения. Не може да се случи да ви дадат карта, която отразява състоянието на пътищата през миналата година. Всички карти са нови и ако на някой от пътищата се извършва сериозен ремонт, то и това е посочено в картата. На обратната ѝ страна са изброени хотелите и туристическите хижи, в които може да се пренощува. Изброени са даже забележителностите, разположени по пътя.

Целият сървис е безплатно приложение към купения бензин. Същият сървис ще ви бъде оказан дори ако купите само два галона бензин. Разлика в обслужването тук не познават. Някакво старо „Шевролетче“ и блесналият многохиляден „Дюзенберг“, чудото на автомобилната зала от хиляда деветстотин тридесет и шеста година, ще намерят тук еднакво точно, бързо и спокойно обслужване.

На раздяла човекът от газолиновата станция ни каза, че той лично би пътувал с нова кола със скорост не четиридесет мили в час, а тридесет — и не само първите петстотин мили, а цялата първа хиляда. Затова пък моторът после ще работи идеално. От това мисис Адамс беше съвсем убита, усмихваше се печално и поддържаше скорост двадесет и осем — двадесет и девет мили.

Ние пък, мъжете, се занимавахме с изчисления. Колко приятно е да бъдеш делови, когато нямаш никаква работа. Нашият благороден миши „Форд“ показа, че разходва на всеки шестнадесет мили един галон бензин. В щата Ню Йорк бензинът струва шестнадесет цента галона. Значи, пълният резервоар с четиринадесет галона на стойност два долара и двадесет и четири цента ни даваше възможност да минем двеста двадесет и четири мили. Милите привеждахме в километри и излизаше, че стойността на автомобилното пътуване в Щатите е много по-ниска, отколкото в Европа.

Тази утешителна аритметика ни помагаше да понасяме обидите, които ни причиняваха надминаващите ни автомобили. Има нещо обидно в това, че ви изпреварват. А в Америка страстта да се изпреварват е развита необикновено силно и води до още по-голямо увеличаване броя на катастрофите, авариите и тям подобен сорт приключения по пътищата, който в Америка носи наименованието „ексидънт“. Американците карат бързо. Всяка година те карат все по-бързо — пътищата всяка година стават все по-добри, а моторите на автомобилите все по-мощни. Карат бързо, смело и, общо взето, невнимателно. Във всеки случай кучетата в Америка повече разбират какво представлява автомобилният път, отколкото самите автомобилисти. Умните американски кучета никога не изтичват на шосето, не бягат с оптимистичен лай подир колите. Те знаят как свършва това. Ще те смачкат, и толкоз. Хората в това отношение са някак си по-безгрижни.

Спряхме да закусим в един крайпътен ресторант с фирма „Обядвай и танцувай“. Бяхме сами в голямата възтъмна стая с площадка за танци по средата.

От малки като за гаргара чашки ние ядяхме кафеникава супица и хрупахме „крекъри“ — мънички възсолени сухарчета, които оправдаваха своето име с нечуван трясък в зъбите. Когато се заловихме с големите „ти боун стейки“ — бифтеци от замразено месо с Т-образна кост, — със старичък „Форд“ пристигна самият стопанин на ресторантско-увеселителния агрегат „Обядвай и танцувай“. Той започна да мъкне от колата в салона наръчи сухи царевични стъбла и да украсява с тях стаята. Тази вечер ще се събере младежта от околността и ще има танци. Всичко това изглеждаше много мило, мирно, дори патриархално. А бяхме се отдалечили от Ню Йорк само на сто мили. Само на сто мили зад нас се намираше най-гръмливото селище в света, а тук вече има тишина, провинциален, главозамайващ флирт през време на танците, някакви стъбла, дори цветенца.

Пред самите врати на тихия ресторант минаваше матовият бетон на първокласния път. Отново се разтвори раната в сърцето на мисис Адамс, когато тази леди седна зад кормилото. Тридесет мили в час — и нито една миля повече!

Чужденец, дори и да не владее английски език, може спокойно да излезе на американския път. Той няма да се заблуди тук, в чуждата страна. По тези пътища самостоятелно може да се оправи дори дете, дори глухоням. Те грижливо са номерирани и номерата се срещат така често, че е невъзможно да сгрешиш посоката.

Понякога два пътя временно се сливат в един. Тогава на крайпътния стълб са сложени два номера. Номерът на федералния път отгоре, номерът на пътя на щата — под него. Понякога се сливат в едно пет пътя, седем, даже десет. Тогава броят на номерата нараства заедно със стълба, на който те са прикрепени, и указателят започва да прилича на древен индиански тотем.

По пътищата има най-различни знаци. Но — забележителна особеност! — между тях няма нито един излишен, който би отвлякъл вниманието на водача. Знаците са поставени ниско над земята, от дясната страна, така че шофьорът ги вижда, без да откъсва поглед от пътя. Те никога не са условни и не искат никаква разшифровка. В Америка никога няма да срещнеш някакъв тайнствен син триъгълник в червен квадрат — знак, над чийто смисъл можеш да си блъскаш главата с часове.

Повечето от пътните знаци са покрити с кръгли огледални стъкълца, които през нощта отразяват светлината на автомобилните фарове. По такъв начин знакът свети от само себе си. Черни надписи върху жълт фон (това са най-забележимите цветове) предупреждават: „Бавно“, „Училищна зона“, „Стоп! Опасно!“, „Тесен мост“, „Пределна скорост — 30 мили“, „Пресечка на пътя“ или: „След триста фута има хлътнатина“. И наистина точно след триста фута ще има хлътнатина. Впрочем такива надписи, както и хлътнатини, се срещат тъй рядко.

На кръстопътищата се издигат стълбове с дебели дървени стрели. На стрелите — имената на градовете и броят на милите до тях.

С шум и вой летяха срещу нас тежки сребърни автоцистерни с мляко. Те караха мляко за седемте милиона нюйоркско население. Ще загубиш и ума и дума, когато отпред се покажат грамадните млечни коли, приближаващи се с бързината на ураган. Особено великолепни са цистерните нощем, когато, опасани с гирлянди от зелени и червени светлинни, безспирно летят към Ню Йорк. Седем милиона души искат да пият мляко и то трябва да бъде доставено навреме.

Още по-величествено изглеждат камионите със специални ремаркета, които превозват наведнъж по три или четири нови автомобила. На разстояние приблизително до хиляда мили транспортът с камиони струва по-евтино, отколкото по железниците. И отново върху нас налита буря, но този път тя святка с лак и никел. За секунда затваряме очи от непоносимия блясък и продължаваме напред.

Пътищата са едно от най-забележителните явления на американския живот. Именно на живота, а не само на техниката. Съединените щати имат стотици хиляди мили така наречените high ways, пътища от висока класа, по които се извършва редовното автобусно съобщение. Автобусите се носят по разписание със скорост шестдесет мили и пътуването с тях струва двойно по-евтино, отколкото по железниците.

През всяко време на денонощието, през всяко време на годината, в най-лошото време като бесни летят из Америка пътнишките автобуси. Когато виждаш през нощта летящата през пустинята тежка и страшна машина, неволно си спомняш бретхартовските пощенски дилижанси, управлявани от смели колари.

Автобусът се носи по чакълестото шосе. Той преобръща големите камъни, а малките увлича подире си. Закъснение не може да има. Къде сме ние? В щата Ню Мексико. По-бързо, още по-бързо! Младият шофьор добавя газ. Карлсбад, Лордсбург, Лас Крузес! Колата се изпълва с шум и вятър, в който дремещите на своите места пътници слушат великата мелодия на американския материк.

Америка е разположена на голям автомобилен път.

Когато затваряш очи и се опитваш да възкресиш в паметта си страната, в която си прекарал четири месеца — представяш си не Вашингтон с неговите градини, колони и пълна сбирка от паметници, не Ню Йорк с неговите небостъргачи, с неговата нищета и богатство, не Сан Франциско с неговите стръмни улици и висящи мостове, не планините, не заводите, не каньоните, а два кръстосани пътя и газолинова станция върху фона на електропроводи и рекламни плакати.