Иван Цветков
Веселото и тъжно пътешествие на Илф и Петров

През есента на 1935 година двама съветски писатели, най-популярните хумористи на Съветския съюз, пристигат в Америка. Само преди две години са възстановени дипломатическите отношения между двете страни, макар че научното и стопанското сътрудничество се е развивало и по-рано. В своето странствуване из Америка те заварват съветски инженери на специализация при Форд, срещат се със знаменития хидроинженер Томсън, който е строил седем години в Съветския съюз. Изобщо отношенията между хората от двете страни могат да ни се сторят от съвременно гледище почти идилични, непреминали още първоначалната фаза на общуване, на непомрачено с нищо доверие. Става дума за средния американец, за обикновените труженици, защото Илф и Петров пишат своята книга не за чудесата на техниката и строителството — небостъргачите, а за „едноетажна Америка“. Към нея те пристъпват с добродушен хумор, с остър наблюдателен поглед, с една ирония, която варира от забавното до печалното и гневното. Техният пътепис не е равнодушно описание — много често той е лирично обагрен; чужд е както на лекомислената екзалтация, така и на всякакво предубеждение, на готовите обяснения. Те са дошли не да заклеймяват и да изпадат във възторг, а да видят и разберат тази огромна страна, разположена от Атлантическия до Тихия океан, с нейните въпиющи контрасти, с Южните щати и златния Запад.

Цялата прелест на техния разказ се състои в абсолютната достоверност и в комичната обагреност — със своето изящно остроумие те откриват навсякъде смешното, нелогичното, невероятното. Достатъчно е да си припомним разговора с един от случайните пътници — тъй наречените „хич хайкъри“, — младия баптист. Той е общителен и добродушен, но изведнъж разкрива такава сляпа до идиотизъм вяра в своя баптистки бог, че приема като нещо обикновено и логично нетърпимостта към всички невярващи. Или друг един, разорен работник, който с наивна вяра е приел простото разрешение на обществените бедствия: да се вземат парите на богатите и да им се оставят само по пет милиона. От такива и подобни срещи и епизоди постепенно се очертава психологията, духовната същност на тогавашния среден американец: общителен, услужлив до невероятност, добродушен и честен, но изпаднал в някаква прострация, нелюбознателен, политически наивен и затъпен, обработен до краен предел от холивудските филми и от рекламата, дълбоко убеден, че за живота имат значение не обществените условия, а личният шанс. И ако той е буквално ограбен и разорен от скъпото медицинско обслужване, за това вини не обществената система, а себе си — не му е провървяло. Той е под хипнозата на фалшив оптимизъм, на вярата, че пак нещо ще се случи и ще му провърви отново. Колкото и привлекателен да е външният дълбоко вкоренен в бита му демократизъм на отношенията, печалното и трагичното е тъкмо тази липса на духовност, на по-широки кръгозори, на възвишени идеали извън материалното преуспяване, извън „бизнеса“. Тези наблюдения над духовната вялост на средния американец предизвикват тъжните размисли на двамата весели пътешественици: „Всъщност на света има само един благороден стремеж на човешкия ум — да победи духовната и материална нищета, да направи хората щастливи. И онези хора в Америка, който са си поставили за цел да постигнат това — напредничавите работници и радикалната интелигенция, в най-добрия случай ги смятат за опасни чудаци, а в най-лошия — за врагове на обществото.“

Ето как всичко се обръща откъм своята трагична страна и добродушната усмивка, забавното остроумие помръкват пред трагичната участ на малцината американски писатели и кинодейци, които се чувствуват чужденци в своята богата и преуспяваща страна.

В тази страна дори религията не е пощадена от „бог-долар“. Като чудовищен фарс изглеждат църковните служби на някои секти — открито шарлатанство, някъде по средата на пътя между таблицата за умножение и най-вулгарния музик-хол. Малко цифри, малко стари анекдоти, малко порнография и твърде много наглост.

В тази страна почти всичко е обезличено, стандартизирано, унифицирано, нейната провинция се е превърнала в царство на непроходимо еднообразие и скука, в някакъв „железен Миргород“, както я нарече Есенин, в който човек може да полудее.

Най-тежкото обвинение срещу американския капитализъм с неговите колосални богатства са Южните щати, в които живеят близо двадесет милиона негри. „В продължение на няколко часа се редяха еднообразни и жалки дървени къщурки на негрите-ратаи. Това беше еднообразие, породено от крайна бедност, някакъв стандарт на нищетата. В пустите дворове, оградени с полусъборени плетища, не се виждаха не само крави, прасета или кокошки, но и купчинка слама. Това беше последната степен на бедност, пред която живописната бедност на индианците може да се стори като връх на благосъстоянието и дори на разкоша. Това видяхме в американския Юг, едно от най-плодородните места на земното кълбо.“

Не само авторите на „Едноетажна Америка“, но и самите американци — по-далновидните — виждат, че тяхната страна е заболяла от неизлечима болест, че тази „божа страна“ не може да изхрани собственото си население, че в тази демокрация расизмът е проникнал в кръвта на хората, станал е всекидневна философия на средния американец.

Истинско лирично отстъпление са наблюденията и размислите на Илф и Петров за негрите — тези талантливи, трудолюбиви, артистични, съзерцателни натури, в които има душа и сърце и без които Америка би станала двадесет пъти по-скучна. Обаче тъкмо те са превърнати в безправни роби, в товарни животни и в отношението си към тях американският живот разкрива своя фалш и своя зловещ трагизъм.

Илф и Петров прекосяват двадесет и пет щата, пътуват през пустини и прерии, разговарят с безработни и капиталисти, срещат из пътя си мормони и руски молокани, спират в стотици градове. На всичко те гледат като съветски хора, като граждани на страна, която е унищожила всички язви на капитализма и разкрива необятни хоризонти за духовно развитие. Мисълта за Съветския съюз е онзи критерий, онази гледна точка, която им помага да разберат пълния абсурд на много страни от американската действителност и онова страшно усещане за нещо непоправимо и гибелно за духовното бъдеще на американския народ. Затова и заключението им звучи съвсем естествено: „Ние можем да кажем честно, като сложим ръка на сърцето си: интересно е да се наблюдава тази страна, но не бихме желали да живеем в нея.“

Обикновено „Едноетажна Америка“ се смята за пътепис, за очерци и репортажи от едно пътуване. Внимателният читател ще забележи обаче колко често пътеписът прелива в първокласна белетристика и диалозите, описанията, размишленията се запомнят като късове от роман — може би роман-пътепис. Всеки случай един от героите на пътеписа — мистър Адамс, е почти белетристичен герой. Той носи всички черти на комедиен персонаж: прекалено любознателен, разсеян, наивно доверчив, неуморим в разговорите и разясненията — изобщо незаменим герой в една комедия на ситуациите. Същото можем да кажем и за още много страници в книгата. Вероятно това се обяснява и със зрялото майсторство на Илф и Петров. Те пишат „Едноетажна Америка“, след като по цял свят е прогърмяла славата на двата им шедьовъра — „Дванадесетте стола“ и „Златният телец“. И тук както и в предишните си книги те проявяват пълното си духовно сливане, изразено в цялостното виждане на света, в литературния вкус и стил. Макар че за пръв път в „Едноетажна Америка“ те пишат поотделно по двадесет глави и само седем заедно.

„Едноетажна Америка“ излиза в отделно издание в началото на 1937 година през последните дни от живота на Илф. Алексей Толстой я нарича извънредно зряла и художествено остроумна книга. Някои критици отбелязват изключителната наблюдателност на авторите и оценяват пътеписа като най-високо тяхно постижение. Не липсват обаче и отрицателни отзиви. Главните упреци са насочени срещу добродушния хумор и обстойното изтъкване на положителните страни в американския живот. Днес ние можем по-добре да съдим за стойността на книгата. Тридесет години след нейното появяване тя се чете отново с жив интерес не като конюнктурно свидетелство, а като художествен документ, носещ прелестта на изящната ирония на Илф и Петров. Тъкмо това прави тяхното откриване на Америка неостаряващо и ценно за съвременния читател.