Александра Бракен
Пасажер (6)

Пет

Очевидно бе, че господин Едуард Рен никога не бе позволявал на истината да обуздае забавните му истории.

Николас седеше облегнат в стола и се бореше с желанието да удари с юмрук по масата, та да сложи край на изумителните небивалици за някогашната храброст на Рен, пък било то и с груба сила. По негово мнение, колкото и полуистини да дрънкаш, в крайна сметка всичко се свежда до една кръгла лъжа.

Погледът му обходи масата, за да прецени реакцията на останалите. Около нея седяха неколцина от почетния екипаж — мъжете, които го бяха последвали за абордажа и бяха поели управлението на „Ардънт“. Тревърс, отговорник за корабните съоръжения, сериозно напреднал с чашката и с потъмнели от червеното вино зъби. Започваше да клюма, стиснал издутия си корем — погълнал бе такова количество яхния с месо и пащърнак с масло, че в момента вероятно тежеше двойно повече. От дясната му страна седеше един от оцелелите офицери от екипажа на „Ардънт“ — Хийт, щурмана. Дясното му ухо бе превързано и стърчеше под провесената перука. През цялата вечеря седеше извъртян на стола, та да чува по-добре какво казва госпожица Хенриета Спенсър, която бе излапала храната си с такъв апетит, че и самият Николас неволно се бе възхитил.

Или Хенриета Айрънуд? Писмото на стареца звучеше твърде неясно — Николас не бе открил нищо, което да го наведе на тази мисъл, а и му се струваше, че на момичето му липсва злобата, така присъща за членовете на онова семейство. Но пък бе напълно възможно да е от онзи тип змии, които дълго се умилкват, преди да забият отровни зъби.

Очите му пробягаха вдясно от госпожица Спенсър и се спряха на новоназначения лекар и всепризнат страхливец Гуд, който се бе съсредоточил да реже храната си на хапки като за пиле.

— Госпожо Спенсър, още не сте опитали яхнията. Силно ви я препоръчвам — викна в този момент Хийт, при това така високо, че успя да заглуши дори Рен. Николас прекрасно му влизаше в положението — и на него му се бе случвало ушите му да бучат и глъхнат дълго след като оръдията бяха замлъкнали, та не можеше да го упрекне. — Това е специалитет на готвача.

С ясното съзнание, че ако повери кухнята на някой от екипажа си, щяха да лапат твърди сухари и супа от костенурка всеки божи ден, Николас неохотно се бе съгласил да позволи на готвача на „Ардънт“ да продължи да изпълнява задълженията си, естествено, след като хубавичко го бе огледал. Човекът само дето не се бе приковал с верига за печката от усърдие, а сетне със сериозно и многострадално изражение бе поднесъл баница, за да докаже майсторлъка си. А и изглеждаше спретнато, с подрязана тъмна брада и прибрана на опашка коса. И което беше по-важно, търпеше присъствието на Николас, макар този абордаж очевидно да не беше първият в живота му.

— Приготвя го от осолено говеждо, като първо го закача отстрани на кораба, додето се обезсоли — заобяснява Гуд. — А в яхнията има месо, картофи, лук и малко чер пипер, ако намери отнякъде.

Хенриета — не, Ета — не, госпожица Спенсър — благосклонно се усмихна на Джак, един от юнгите, който скочи да й сипе яхния с усмивка на уста.

Всички загледаха как момичето опитва предпазливо яхнията, свива изненадано устни и преглъща с мъка.

— Превъзходно — успя да отрони тя с мъка.

— Добро момиче — засмя се Чейс.

Рус като ангел и грамаден като мечок, приятелят му и пръв помощник за остатъка от пътешествието бе изтъкан от противоречия. Откритото му, кръгло, вечно порозовяло лице, издаваше неизменно ведрия му характер. Той бе от онези, които тайно бяха избърсали по някоя и друга сълза след свестяването на госпожица Спенсър. Само секунди по-късно вече бе запретнал ръкави, помагаше на останалите да поправят корпуса и пееше неприлични песни с гръмовен глас. А тази вечер, след вечеря и последната вахта, щеше да се излегне на хамака и да се захване да си кърпи чорапите с впечатляващо старание.

На палубата обаче Чейс бе страховит като ураган. Не търпеше безделието и неуважението, а провинилият гледаше бързо-бързо да се поправи при мисълта за камшика или юмрука в корема. Обикновено чаша бира или вино бе достатъчна да подобри настроението му, но сега Николас с облекчение установи, че и Чейс е точно толкова начумерен колкото и той самият. Явно не само Николас се чувстваше уморен.

Рен се усмихна топло на Ета — госпожица Спенсър — и посочи паницата си, все още пълна.

— И на мен не ми хареса особено. Това му е лошото на изискания вкус. Но Бог ми е свидетел, с удоволствие щях да гълтам такава яхния всеки ден, само и само да не умра от глад с останалите на онзи остров…

Дявол да го вземе, нямаше ли да млъкне най-после?

По някаква приумица на съдбата Рен бе сред оцелелите офицери на „Ардънт“, което му даваше правото да вечеря с останалите в капитанската каюта, а не в трюма, където бе задържан заедно с моряците.

Николас въздъхна и подуши апетитния, солен аромат на яхнията, а когато изпразни паницата, я подаде на Джак да му я напълни отново. Ръцете на момчето трепереха от напрежение. Това му беше първото плаване, а Николас чудесно помнеше какво е да си зелен и неопитен.

— Добре се справяш — прошепна той на момчето. — Браво на теб.

Джак се изправи и изпъна рамене. С мъка удържа доволната си усмивка и отмина нататък, за да обслужи и Чейс. Когато стигна до Рен, онзи прекъсна разказа си само колкото да изгледа Джак снизходително.

— Ти да не оглуша? Току-що казах, че не ми харесва. — Той погледна към Николас. — Великодушието ти не знае граници. Вземаш на работа слабоумни тиквеници?

В гърлото на Чейс се надигна глухо ръмжене, а в същия момент лъжицата в ръката на Джак „случайно“ се изплъзна от пръстите му и се приземи влажно в скута на Рен.

— Ах, ти проклето…!

Цялото тяло на Николас се напрегна при вида на вдигнатата ръка. Непокорството трябваше да се накаже, но не по този начин — каквито и слабости да му приписваха, Николас никога не би позволил някой да удари дете, пък дори и заслужено.

— Господин Рен…

Николас така и не разбра как бе възможно някой да скочи така пъргаво, при все че е облечен в такава тежка рокля, но в следващия миг Ета стоеше над Рен с ръка на рамото му.

— Ах — възкликна тя високо. — Джак, никак не внимаваш! Хайде, извини се.

Чейс дръпна Джак по-далече от Рен, а последният зяпна към Ета, за миг забравил гнева си.

— Извинете — измърмори Джак. Чейс го побутна многозначително и момчето добави: — Сър.

— Всичко е наред, нали? Случват се и такива неща — продължи успокоително Ета и подаде на Рен кърпата, която онзи бе избутал настрани. — Заповядайте…

Докато се връщаше към мястото си, тя се извърна леко и невъзмутимо срещна погледа на Николас. Гледай ти! Как ловко се бе справила със ситуацията! Николас кимна одобрително. Браво.

Ета едва забележимо вирна глава и вдигна вежда сякаш да попита: „А къде беше ти по същото време?“. Николас с мъка удържа усмивката си при това явно предизвикателство.

— Малкият негодник го направи нарочно — настоя Рен.

Глуха за мърморенето му, Ета ведро продължи:

— Какво казвахте за острова и храната…

Понеже Рен по някакъв непонятен за Николас начин се бе издигнал до офицер, полагаше му се известно уважение от страна на моряците и от двата_ _екипажа, включително юнгите. Имаше си определени правила на поведение спрямо пленените офицери и Джак щеше да си понесе наказанието за безочието, етикетът го налагаше. Но госпожица Спенсър…

Дори и Чейс я наблюдаваше с вдигнати вежди. Потушила бе пламъка, преди пожарът да успее да се разгори.

А сега жадно попиваше всяка дума на Рен като да бе манна небесна. Добре я беше обучил Айрънуд. Николас мислено отбеляза, че не бива да я изпуска от поглед, ако не иска и на него да извърти някой номер. А може би нямаше да е зле от време на време все пак да откъсва поглед.

Светлината на свещите играеше по копринената й рокля и придаваше нежна руменина на страните й. Направи му впечатление, че с мъка вдига вилицата към устата си — явно роклята й пречеше. Това навярно обясняваше и защо така задъхано се смее на глупашките шеги на Рен.

Къде бе сега малката лъвица, дето обикаляше палубите с разпилени коси? Онази, дето бе готова да се опълчи на двамина мъжаги, при това с абордажна кука? Прибрала се бе в каютата си цялата разтреперана, трескава, а бе излязла хладна и бледа като перла. Ако косата й бе вдигната нагоре и напудрена, щеше да се закълне, че пред себе си има човек от собствената си епоха.

До нея Едуард Рен се перчеше с безупречните си обноски. По-рано, когато му бяха представили Рен в качеството му на първи помощник-капитан на „Ардънт“, Николас бе установил, че освен с приятни маниери, не може да се похвали с нищо друго. Да не говорим за изражението му, когато Хол бе провъзгласил Николас за капитан на кораба…

Николас стисна дръжката на сребърния нож, та поне малко да успокои дишането си. Да, прочел бе много неща в този поглед. Изумление. Отвращение. Далеч по-грозни чувства и от неприкритата злоба на София.

Представили ги бяха един на друг, малко преди капитан Хол да отплава с „Чалънджър“. Оттогава насам не бяха разменили и дума — само се изучаваха един друг. Рен го оглеждаше, сякаш Николас е кон на пазар за добитък. А в момента Николас му отвръщаше със същото.

Тъмни очи, тъмни коси. Героично насинен и окървавен, разбира се. Рен бе значително по-нисък от Николас, но ходеше с изпъчени гърди и вирната брадичка, сякаш го чакаха за лична аудиенция с краля.

— Внимавай с този — бе измърморил капитан Хол, преди да се върне на „Чалънджър“. — Дръж си очите отворени, Ник. Ще посегне, уж да ти пререже гърлото, а ще те намушка в гърба. Хич няма и да му видиш ръцете.

— Каква очарователна картина — се бе изсмял Николас, но лицето на капитана си остана мрачно.

— Познавам тоя тип хора. Злобен като хала и горделив като Луцифер.

Колко жалко, че нямаше как да убеди капитана да остане. Хол, яхнал гребена на успеха, нямаше търпение да се впусне по дирите на нова плячка, а и несъмнено му се искаше Николас час по-скоро да пристигне в Ню Лондон.

Капитан Хол бе стиснал рамото му, тупнал го бе по гърба, а очите му бяха светнали под млечнорозовото небе.

— Знам, че си готов — и за капитанския пост, и за много други неща. Оправи си сметките с клана и ни чакай в пристанището.

При тази мисъл през тялото му пробяга тръпка и го сгря чак до мозъка на костите. Готов съм. Копнеше за собствен кораб, както умиращ копнее за глътка въздух.

Нужно бе единствено да си набави средства. А също и да избяга от призрака от миналото, който като че ли го причакваше на всеки завой.

Ник! Помощ, помогни ми!

Николас въздъхна, а пръстите му се впиха в покривката в неосъзнат рефлекс.

Миналото бе минало. Сега трябваше да предаде дамите на Сайръс Айрънуд и да се измъкне от лапите му цял-целеничък и по възможност невредим.

А докато си разчистваше сметките с клана, Чейс и момчетата щяха да предадат „Ардънт“ на агента на Лоу, той щеше да представи кораба и товара му пред съда за военна плячка и съдът щеше да отсъди как да постъпи с кораба.

Важна част от този процес бяха показанията на най-високопоставения офицер от пленения кораб. Тъй че, уви, не биваше да забива вилица в окото на Рен. Всъщност защо не? Нали за да свидетелства, че корабът е пленен съвсем честно, му беше нужна само устата? Така де, защо да проявява чак такъв финес спрямо него?

Стомахът му се сви неприятно, когато чу госпожица Спенсър да ахва уплашено. Рен, смелият господин Рен, побърза да я успокои:

— Не се тревожете, скъпа моя. Неведнъж съм зашивал сам раните си. Но признавам, че тогава за пръв път видях собствените си вътрешности.

Николас изсумтя подигравателно. Стигнеш ли дотам, че да си видиш вътрешностите, със сигурност ще видиш и ръката Божия, протегнала се да те отведе в отвъдното. Никой не би могъл да оживее с такава рана. Виждал бе достатъчно такива случаи, каквото и да разправяше гостът му.

Гост. В гърдите му заклокочи мрачен, безрадостен смях. По-скоро заложник, но защо да използваме тази противна дума, като можем да се изразим по-деликатно? Ако имаше нещо, което мразеше от дъното на душата си, то бе именно това — принудата да се отнасяш към всеки, дори към смъртния си враг, с куха вежливост и фалшиво ласкателство. Предпочиташе ясно да покаже неприязънта си и ако това го отдалечаваше от понятието за джентълмен, бе готов да си понесе последствията.

— … вълните запокитиха кораба върху скалите… нямахме друг избор, освен да се вкопчим в мачтите и да чакаме да се разбие. Неколцина все пак оцеляхме, успяхме да се доберем до плитчините и да изпълзим на брега. Цяла седмица живяхме като последни диваци, търсехме храна, гонехме диви свине, строихме колиби от палмови листа и каквото сухо дърво успеехме да намерим, ден и нощ обикаляхме за вода. Разполагахме с един-единствен нож, което, сега като си помисля, си бе чиста благословия, понеже разумът ни бе така помътен, че навярно щяхме да се избием един друг.

— Щеше да е много жалко — изръмжа Чейс и загреба от яхнията. Николас се покашля.

Зелените очи на Чейс срещнаха неговите и Чейс вдигна чаша. Хол се бе постарал целият почетен екипаж да се състои от моряци, които познаваха Николас от години. А с Дейви Чейс се познаваха от деца.

Започнали бяха морската си кариера като юнги на стария кораб на Хол, „Лейди Ан“, само няколко седмици преди могъща буря да го разпори по шевовете. Спасил ги бе случайно преминаващ кораб, на който се бе наложило известно време да служат на Негово Величество.

Гласът на Рен ту се извисяваше, ту заглъхваше според въображаемата опасност. Николас, който бе преживял далеч по-сериозно изпитание, прекарал бе две нощи раздиран от глад и жажда в постоянна битка с ужаса си от ледените води, започваше да губи търпение. В онези страховити нощи Хол бе сторил и невъзможното, за да не позволи на двама им с Чейс да задремят, да поддържа духа им с разкази за пътуванията си из Карибите на млади години — разказваше им за момичетата от доковете, за страховитата буря, в която палубата, мачтите и дори водата лумнали в странни сини пламъци, за малкото съкровище от стари испански златни кюлчета, в което едва не се спънал, докато бягал от британски войници в Тортола.

За разлика от Рен, Николас нямаше желание да говори за онова премеждие. Нямаше желание дори да се замисля за него. Помнеше как устните му се бяха напукали и прокървили от безкрайните часове в солената вода, а дори и днес понякога му се струваше, че усеща треските, набили се под ноктите му от дъските на фалшборда, в които се бе вкопчил. В началото на третия ден пред очите му бе причерняло и паниката го бе сграбчила за гърлото, та се бе наложило капитан Хол да доплува до него и със собствените си ръце да го придържа над водата. А сетне спасението се бе оказало началото на нов кошмар.

В този момент Рен сложи длан върху голата китка на Ета и Николас усети как някакво грозно чувство изригва в гърдите му. Нещо го тласкаше да скочи и да изтръгне тая ръка от рамото.

Не бъди глупав. Това момиче е просто поредната задача.

Средство, за да постигнеш целите си.

Въпреки това, собственическият жест на Рен го вбесяваше.

— Господин Рен — прекъсна го той. Настана тишина, при това така рязко, сякаш бе замахнал с камшик. — Ще бъдете ли така любезен да ми разясните една подробност от разказа ви?

Устните на Рен се разтегнаха в арогантна усмивка.

— Разбира се. Какво ви смущава?

За свой лош късмет, Рен бе решил, че никой от присъстващите не е плавал край Вирджинските острови.

— Споменахте, че островът, на който сте се разбили, бил на около две левги от Тортола, нали така? Североизточно от остров Питър?

Чейс се размърда напрегнато и столът му изскърца.

Усмивката на Рен угасна, макар и само за миг, сетне той продължи високомерно:

— Да, струва ми се, че така казах.

— Рекох, че говорите за „Сандъкът на мъртвеца“ — подхвана Николас. Дали някой се досещаше за дяволските му намерения?

— Точно така — отвърна Рен и леко се изчерви. — Не знаех, че сте запознат с района.

Естествено, че не е знаел.

— Струва ми се, че трудно ще се намери моряк, който да не е чувал за този остров, сър — отбеляза Николас. — Нали именно там Черната брада оставил петнадесет от моряците си само с по един нож и бутилка ром за всички като отмъщение за бунта им?

— Точно така — потвърди с готовност Чейс. — Опитали се да доплуват до остров Питър, ама се издавили. Затуй онази ивица пясък се нарича „Плажът на мъртъвците“ — заради изхвърлените на брега тела.

Ета се приведе напред, цялата светнала от любопитство при тази кървава подробност.

— Наистина ли?

— Самата истина. Но точно това не разбирам — продължи Николас, като се обърна към Рен, чиято усмивка бе замръзнала. — Виждал съм „Сандъкът на мъртвеца“ отблизо и се опасявам, че не отговаря на описанието ви. Става дума за купчина скали без прясна вода, без растителност и категорично без диви свине.

Лъжицата му застърга о дъното на паницата. Когато вдигна очи, видя, че Ета го наблюдава, прехапала долната си устна. Очите й блестяха развеселено и Николас усети как в гърдите му припламва кротка топлина.

Рен се захвана да долива вино в чашата си и чашата на Ета. А тя, навярно под влияние на неловката ситуация или пък смутена, задето Рен така бе кипнал, изгълта тъмното вино на един дъх и неочаквано запя:

— Петнайсет души в ковчега на мъртвеца! Йо-хо-хо и бутилка с ром! — Виното май я бе хванало.

Николас примигна смаяно. Чу се шумно издрънчаване на изпуснати вилици. Заскърцаха столове, всички глави се обърнаха към нея. Ета пребледня и сведе поглед към скута си, сякаш полите на роклята й криеха обяснение за поведението й.

— Откъде сте чували подобна невероятна песен? — възкликна Рен.

Въпросът мигом я отрезви и угаси червенината по бузите й. Тя изправи гръбнак като гротмачта, избута чашата с вино и се опита да надене маска на хладнокръвие, та да прикрие паниката си. Жалко, че не вдигаше поглед, инак щеше да види, че Николас е готов да й се притече на помощ. В отсъствието на София, която да замита след нея, Николас нямаше нищо против да откликне на предизвикателството.

— Може би от капитан Хол? Капитанът има забележителен репертоар — предположи той.

Чейс го изгледа с присвити очи.

— Тази не съм я чувал. Как продължава нататък?

— Прочетох я в една книга, която мама ми четеше вечер — отвърна неопределено Ета. — Обичаше да ми чете приключенски книги преди лягане. Не помня как продължаваше. Извинете, че реагирах така невъзпитано.

— Невъзпитано? В никакъв случай. Имате възхитителен глас! — провикна се Рен. — Притежавате ли и други музикални дарби, госпожице Спенсър? Може би ще бъдете така добра да ни зарадвате с някоя песен след вечеря?

Сигурно си безкрайно доволен, задето вече не си на прицел, невестулка такава — помисли си Николас.

— Аз… не. Всъщност… — Ета вдигна поглед към тавана, сякаш търсеше спасение, съвсем паникьосана. — Свиря на цигулка.

— На цигулка? Колко необичайно! — учуди се Рен. — Явно не съм в течение с тенденциите в образованието на младите дами. На Карибите намират ли се качествени инструменти?

Ета поизправи гръб и повтори неразбиращо:

— Карибите ли?

В главата на Николас се прокрадна ужасно съмнение. Възможно ли бе да не знае къде е входът на прохода? Но това означаваше, че…

Че не е дошла по собствена воля.

При тази мисъл го обзе внезапен гняв и той тропна силно с ботуш по килима, сякаш да го стъпче.

Няма значение. Твоята работа е да я отведеш при стареца.

Уви, твърде добре знаеше какво е да попаднеш в мрежата на семейство Айрънуд. О, да, твърде добре.

— О! Ако си спомням правилно, тук някъде се търкаляше цигулка… — обади се Гуд и се огледа. Но като се изключеха лавиците с разкривени томове, солидното писалище и леглото, в каютата нямаше кой знае какво друго.

— Може би Николас ще бъда така добър да я потърси, та утре вечер да можем да ви послушаме? — предложи Рен.

— Господин Картър — поправи го остро Чейс.

— О, проклет да бъде непохватният ми език — каза Рен и вдигна чаша в подигравателен жест.

Николас също вдигна своята.

— За щастие, имате блестящо въображение, с което да компенсирате непохватността на езика си.

Стиснал устни, Рен насочи вниманието си към Ета, която смутено въртеше лъжицата.

— Трябва да кажа, че съм искрено възмутен, задето капитанът ни е лишил от компанията на две толкова очарователни млади дами. Макар донякъде да разбирам защо е предпочел да скрие от екипажа тази ослепителна красота.

Николас, който тъкмо бе отпил глътка вино, се задави. Ета силно се изчерви — червенината тръгна от бузите й и се плъзна надолу чак до извивката на… Николас сведе поглед към чинията си и впи пръсти в коленете си под масата.

— И аз се канех да попитам същото — обади се Чейс. — Тукашните моряци подразбрали, че на борда има пътници, само защото се наложило да преместят тия двама господа в каютите на щурмана и дърводелеца на носа. И се изненадаха точно колкото и ние от „Чалънджър“.

— Както знаете — отвърна предпазливо Ета, — сестра ми не се чувства добре. И по тази причина гледахме да си стоим в каютите.

— Но защо не повикахте лекаря? И аз, и господин Фартинг с удоволствие щяхме да се притечем на помощ — отбеляза Гуд.

Николас се вгледа в изражението й. Мълчанието я издаваше.

— Вероятно защото лекарят щеше да се опита да поправи с трион онова, което се лекува с вода и бульон — отбеляза той.

— Не ми харесва намекът ви, сър. Медицината непрестанно прави открития, а аз съм изучавал…

— Трудно ми е да повярвам, че сте сестри — прекъсна го Чейс и отметна падналата на челото му коса. — Никак не си приличате, нито по външност, нито по акцент.

Николас го срита под масата. Пийнеше ли, Чейс ставаше съвсем безцеремонен.

— Не сте особено любезен — скастри го Рен с хладен тон.

— Любопитно ми е дали не са от различни майки, нищо повече — измърмори Чейс. — Извинете ме, госпожице Спенсър, ако съм ви засегнал.

— Няма нищо — отвърна тихо Ета.

— И покойният капитан ви беше чичо?

Какво, по дяволите, се опитваш да постигнеш? — помисли си Николас, като се вгледа в стария си приятел.

— Точно така, господин Чейс — намеси се господин Гуд с неодобрително изражение. — По линия на майката на госпожица София, първата съпруга на баща им. Поправете ме, ако греша, госпожице Спенсър, но доколкото разбирам, баща ви и втората му съпруга, вашата майка, притежавали хубава плантация в Насау, преди да починат, което се случило съвсем наскоро. Госпожица София искаше да отведе сестра си със себе си в Англия.

— Да — побърза да се съгласи Ета. — Точно така.

Николас не можеше да повярва на ушите си. Нима Айрънуд бе съчинил тази оплетена история, за да обясни липсата на прилика между момичетата? Явно бе подкупил капитана, за да се престори на техен чичо, та да имат придружител и защитник по време на пътуването, както диктуваха нравите на епохата.

— Колко жалко — намеси се Рен, нетърпелив да си възвърне вниманието на Ета, — че пътуването ви бе прекъснато така грубо. Ще имате ли възможност поне да изпратите вест на семейството, което ви очаква в Англия, за да ги уведомите, че сте били принудени да се отклоните от целта си? Господи, ами ако решат, че сте загинали в морето? Представете си колко ще страдат!

Гледаше Ета, но очевидно говореше на Николас.

— Бъдете спокоен, сър — отвърна Николас, като вложи цялото търпение, на което бе способен. — Ще им предоставим възможност да пишат на роднините си веднага щом акостираме. Ще положим всички грижи за дамите, докато не се удаде възможност да ги качим на кораб, който да ги отведе у дома. Със сигурност ще се намери кораб на Кралската флота или лагер на британската армия в близост до Кънектикът — офицерите ще им помогнат.

— А, да. Нямам търпение да разбера как ще се развие онзи дребен конфликт. Колко време, мислите, ще мине, преди Вашингтон да се предаде? Желаете ли да се обзаложим, господа? — пръстите му забарабаниха по масата. — Може би месец? Чух, че Хау точи зъби срещу Ню Йорк. Това би било ужасен удар, предвид усилията ви, пък и няма да се отрази добре на армията ви, не мислите ли? Да загуби едно толкова важно пристанище?

— Аз лично не съм вложил никакви усилия — отвърна Николас, обхванат от смътно безпокойство. — Интересът ми към войната се свежда до корабите, които можем да пленим.

— Наистина ли? — възкликна Ета. — Но аз мислех, че екипажът е американски.

— Е, допреди няколко месеца всички американци бяха англичани — засмя се Чейс. — Някои от моряците ни още се възприемат като такива. Но „Чалънджър“ плава с разрешително от Континенталния конгрес, което ни дава право да нападаме само британски кораби — това, струва ми се, ясно определя на кого сме предани.

— Подобни разрешителни няма да ви свършат работа, ако се натъкнете на Кралската флота — отбеляза Рен. — В очите на краля предателите са по-презрени и от убийците. Ще получите въже за награда.

— Моля ви, сър — обади се Чейс и вдигна ръка. — Достатъчно ме боли главата и без да ми рецитирате „Владей, Британия“.

Рен му хвърли изпепеляващ поглед.

— Исках само да кажа, господин Картър, че се учудвам задето не проявявате желание да се включите към новоизлюпената флота на Конгреса. Сигурен съм, че законният труд има някои предимства пред пиратството. Примерно… почтеност?

Чейс изсумтя презрително.

— Ще припечелваме нищожна част от онова, което носи каперство. Бъдете спокоен, тази мисия е напълно законна — за ваша беда.

Николас вдигна чаша, но не пропусна пламъчето в очите на Рен. Името му определено противоречеше на природата му^[1] — мъжът срещу него бе истинска хищна птица, кръжеше над главите им и само чакаше да се гмурне.

— Не разбирам — обади се Ета и се огледа смутено. — Защо се учудвате? Нима господин Картър не е в правото си сам да реши дали да се включи в американската флота?

Рен това и чакаше.

— Ако не за друго, то поне в името на братята си — ухили се той. — Сигурен съм, че всички тия приказки за свобода и независимост са пробудили спомените за оковите. Макар да чувам, че за разлика от британците, американците не предлагат свобода на робите от колоните в замяна на военна служба.

Веднъж Хол бе казал на Николас, че ако позволява на ненавистта си да премине в омраза, ще навреди единствено на себе си. Нима Рен смяташе, че като изтъкне нещо толкова очевидно като цвета на кожата му, ще успее да го злепостави? Ще подкопае авторитета му?

Може и да си спечелил, говореха очите на Рен, може и да владееш ситуацията и кораба, но винаги ще има хора като мен, които да те поставят на мястото ти.

Никога. Никога повече нямаше да позволи някому да определя пътя му.

Чейс скочи на крака така пъргаво, че столът му се преобърна. Кръвта нахлу в лицето му.

— Сър, готов съм начаса да ви приканя да излезем отвън, стига…

Николас сложи ръка на рамото му, изправи стола му и го натисна да седне.

— Не забравяйте, че сме в присъствието на дама, приятелю мой.

Дама, която ги гледаше ужасено. Колко прекрасно бе протекла вечерта. А като си помислеше само, че докато стигнат до Ню Йорк, вероятно щеше да присъства на поне дузина такива вечери…

Николас доля вино в чашата на приятеля си с надеждата алкохолът да го успокои, а не да го разпали още повече.

— За Прокламацията на Дънмор ли говорите? Която направи във Вирджиния миналата година? — попита той, без да обръща внимание на самодоволното изражение на Рен. — Която гласи, че всеки роб, който избяга и се присъедини към британската армия, ще получи свобода? Всъщност Континенталният конгрес прикани жителите на Вирджиния да оспорят решението му и губернаторът бе прогонен. А и не вярвам, че след края на тази операция робите ще бъдат освободени. Кралят чудесно знае, че колониите разчитат на робски труд, за да му осигуряват любимите дрънкулки. В момента се опитва да накаже непослушните си деца, като им вземе играчките, и им изпразни джобовете, поне за известно време. Но реално нищо няма да се промени.

Рен обърна чашата си върху масата. Николас срещна погледа му, като се постара да не издаде омразата си.

— Всъщност — продължи той — струва ми се лицемерно да се биеш редом до човек, който уж е символ на идеала за свобода, а в собственото му стопанство работят десетки роби.

Да не говорим за военните експедиции, които същият този човек бе провалил на младини, а също и че така и не е бил счетен за достоен за британската армия. Възхищаваше се на упоритостта му, но когато бе научил, че колониите все пак ще спечелят войната, буквално не бе могъл да повярва.

— За Вашингтон ли говорите? — попита стреснато Ета.

Николас кимна.

— Трябва да знаете, господин Рен, че аз съм свободен човек и това никога няма да се промени.

— Колко остроумно! — ненадейно се обади Хийт, но веселото му лице мигом посърна, когато видя израженията на околните.

Един от юнгите внесе таблата с десертите.

— Може пък да се промени — отвърна Рен, докато му сервираха десерта. — Примерно ако колониите спечелят и земевладелците от Юга поемат новото управление. Ще бъдат в позицията да създадат свой собствен рай на земята. Не е ли редно да признаем, че робството е благословия за африканците? Ако не друго, ги спасява от леността и варварските им навици и ги въвежда в лоното Божие. Пък и работата, която им възлагат, напълно съответства на умствените им възможности.

Охо! Не се бе посвенил, значи, да изтъкне аргументите, повтаряни близо сто години като оправдание за непочтеното поробване на човешки същества. Изредил ги бе всичките на един дъх. Лъжите за умствените възможности на африканеца, заради които го лишаваха от шанса да се развива чрез четене, писане и мислене, заради които го държаха не просто във физически окови, а и в невидими такива, скрити и подмолни.

Нямаше значение, че нищо от казаното не бе вярно. Че самият Николас опровергаваше тия нелепи схващания. Важното бе, че бяха проникнали в душите на хората като страшна чума. А край не се виждаше. Дори и след сто години, както сам знаеше, корените на злото още нямаше да са изтръгнати. Където и да идеше, която и епоха да посетеше, цветът на кожата му неизменно издигаше стени и бариери, а оръжията, с които можеше да се бори, ако въобще имаше такива, бяха твърде оскъдни.

Ета бе сложила длани на масата и дишаше тежко — очевидно се опитваше да овладее… какво? Гнева си? Нима бе разгневена? Заради него?

Ако Рен си бе направил труда да я погледне, вероятно щеше да се замисли, преди да добави:

— Предполагам, дължите способностите си на… баща си, прав ли съм? Простете, ако правя погрешни предположения за произхода ви.

— Предположенията ви са напълно верни, господин Рен — отвърна Николас, а вътрешно се чудеше защо така упорито се бе борил срещу желанието да забие вилица в окото на този мръсник. — Що се отнася до предишното ви изказване, навярно всички сме родени с някакъв недъг. На вас например определено ви куцат обноските.

Сега разбираше какво се случва — Рен си връщаше, задето го бе накарал да се почувства глупаво. Първо с пленяването на „Ардънт“, а сетне с изобличаването на лъжите му. Тази мисъл донякъде го успокои — дребнавостта на Рен уталожи болката от ровичкането в стари рани.

Рен се олюля на стола — виното го беше хванало. Започваше да заваля, да слива съгласните, очите му заблестяха и гневът премина в открито озлобление.

— Какво бе казал Волтер? „Вашата раса е толкова различна от нашата, колкото булдозите от териерите“?

— Господин Рен! — викна Ета с поаленяло лице.

— Тъй като, за разлика от вас съм чел произведението на Волтер, което цитирате, ще ви поправя, че точната фраза гласи: „Толкова различна от нашата, колкото шпаньолите от хрътките“ — отбеляза студено Николас. — Интересното е, че в края на краищата всички сме кучета.

— Може и да е така — Рен се приведе разгорещено. — Но не всички сме псета без родословие.

Ета скочи едновременно с Чейс, но се оказа по-близо — достатъчно близо, че да зашлеви офицера с всички сили. При изплющяването на кожа в кожа Николас, надигнал се да спре приятеля си, буквално замръзна.

— Нима такова поведение приляга на една дама? — изломоти гневно Рен.

— Напълно — отвърна одобрително Чейс. — При това на дяволски изтънчена дама.

— Чувате ли се какви ги говорите? — викна Ета. Няколко кичура се бяха измъкнали от плитката й. Тя вдигна ръка и посочи вратата. — Ще ви помоля да напуснете масата. Веднага.

Рен присви очи. Огледа я от главата до петите и Николас цял настръхна — гледаше я сякаш се канеше да удари. Да удари нея.

Пръстите на Николас се свиха около ножа, който бе оставил на масата.

— Простете, мадам, ако съм ви засегнал — каза Рен.

— Прекрасно знаете, че не мен засегнахте! — отвърна тя, разтреперана от ярост. — Мисля, че е време да си вървите.

Рен скръсти ръце.

— Не съм приключил с десерта.

— О, господи, невъзможен сте! — сопна му се Ета.

— Внимавайте, мадам, богохулството все още се счита за грях…

Дори да бе страстен комарджия, Николас не би заложил и пукната пара, че следващите думи на Ета ще бъдат:

— Тогава явно ще се видим в ада!

Гневното й изражение бе достатъчно страховито, та сам Николас да подвие опашка и да хукне към другия край на кораба. За пореден път се запита откъде ли идваше това момиче. Коя епоха бе отгледала такъв страховит, такъв великолепен темперамент? Но Рен, самодоволният задник, така и не помръдна от мястото си и в крайна сметка Ета бе тази, която напусна стаята с шумолящи поли.

Чейс проточи шия след нея.

— Харесва ми това девойче.

Николас зачака, но така и не чу трясването на втора врата, което означаваше, че Ета не се бе прибрала в каютата си.

— Това девойче май излезе на палубата. Само.

Николас вярваше безрезервно на екипажа си, но не можеше да допусне една дама да се разхожда без придружител, не и при тези обстоятелства. Не беше изключено да се нарани, да не говорим, че някоя вълна можеше да я преметне през борда. Освен това се опасяваше, че може да е тръгнала да дири нова кука.

Изправи се и нареди на Чейс:

— Погрижи се господин Рен да се завърне в трюма. А вие, сър — той се обърна към Рен, който невъзмутимо довършваше десерта си до онемелия Гуд, — знайте, че до края на пътуването няма да се храните с нас. По мой адрес можете да говорите каквото пожелаете, но ако до ушите ми стигне слух, че се опитвате да опетните госпожица Спенсър и доброто й име, ще се окажете без език, с който да се наслаждавате на храната си.

Стана му по-леко, когато напусна топлата, задушна кабина. Комбинацията от виното и свития стомах като че ли го унасяше въпреки волята му. Тъмният есенен въздух погали сладостно кожата му като балсам срещу неприятната горещина отпреди малко.

Ета се бе отдалечила само на няколко крачки. Спряла бе от дясната страна на квартердека, край перилата. Развяна от вятъра, роклята й бе прилепнала по извивките на тялото й. Пълната луна, протегнала ръка през водата, придаваше на лицето й оттенъка на слонова кост. Ако не беше позата й, със скръстени на гърдите ръце, щеше да е досущ като оживяла статуя на великите майстори.

И бе точно толкова недостъпна, поради безброй много причини.