Александра Бракен
Пасажер (5)

Четири

Да пътува. Ета прехвърли думата като да бе от глина, позволи й да приеме форма, заглади я, сетне се опита да я оформи другояче, та да я смели. Да пътува. Да пътуваш, предполагаше някакъв избор — да прекосиш разстояние по собствена воля, с определена причина. Ета бе последвала воя и писъците, понеже искаше да си докаже, че не е луда, че този шум си има източник, има си причина. А той я бе довел…

До стълбите.

До стената от трептящ въздух.

Но не… това не беше цялата истина. Довел я бе до София, а София я бе завела до стълбището, понеже…

— Изпратили са те да ме доведеш тук — възкликна Ета, успяла да навърже поне това. — Престорила се беше на цигуларка… осигурила си беше участие на концерта.

София нетърпеливо завъртя пръсти.

— Бъди така добра и ми подай онази влажна кърпа.

Ета извади кърпата от купата с вода и я хвърли в лицето й. Кърпата звучно удари голата й кожа и Ета неволно се усмихна.

София се изправи в тясното легло и полите на роклята й се изсипаха през ръба.

— Ама и ти си в едно настроение…

Ета с мъка потисна желанието си да изпищи.

— Защо ли?

Настъпи мълчание, нарушавано единствено от тропането на чукове и подвикванията от горната палуба.

След известно време София се обади:

— Колкото и да ми е забавно да те гледам, не мога да допусна да се оплетеш. Ако се изпуснеш и се издадеш, гилотината ще падне върху моята шия, не върху твоята.

Ета дръпна сложения до вратата разклатен дървен стол и попита:

— За кое да се изпусна?

София се облегна назад. Беше толкова дребничка, че изтегна цялото си тяло върху койката, без да свива крака. Сетне сгъна влажната кърпа и я сложи върху очите и челото си.

— За цялата тази работа. Ако се изпуснеш пред моряците или пред някой друг, че умееш да пътуваш във времето, и двете отиваме по дяволите. — Тя вдигна кърпата и погледна Ета с присвити очи. — Искаш да кажеш, че не знаеш нищо? Родителите ти не са ти казали?

Ета сведе поглед към ръцете си и се вгледа в червената, разранена кожа на кокалчетата си. Въпросите увиснаха във въздуха като наниз заслепяващи диаманти.

Тя вдигна глава, понеже въпреки всички съмнения я споходи идея.

— Ако аз ти отговоря, ще трябва и ти да ми отговориш на един въпрос.

София завъртя подигравателно очи.

— Щом толкова държиш да си играем игрички…

— Не познавам баща си — започна Ета. — Никога не съм го познавала. Мама твърди, че го срещнала само веднъж. Краткотрайна връзка. А сега е твой ред — защо ме питаш за родителите ми?

— Не твърдя, че си го наследила от баща си — София вдигна вежди. — Дарбата може да се наследи и от двамата.

Тогава значи…

Мама. О, господи — Ета се вкопчи в писалището с всички сили, за да не се свлече на пода — краката й напълно омекнаха. Мама.

… не можеш току-така да я откъснеш от пътя, който ù е предначертан, без да има последици!

… не е готова. Не е преминала нужната подготовка и няма никаква гаранция, че нещата ще тръгнат по план.

Значи не са говорели за дебюта.

Мислите й съвсем се объркаха, а чувството за вина я сграбчи с железни нокти. А тя бе наговорила такива ужасни неща на Алис, мислейки, че учителката й се опитва да я спре.

Опитвала се е да ме защити. Майка й е искала Ета да пътува, а Алис не е била съгласна. Дали и тя бе от тях — от пътешествениците? Очевидно Роуз я бе посветила в тайната им, макар на самата Ета да не бе казала нищичко. Как е възможно да знаят такова нещо и да не го споменат нито веднъж? Защо ще искат да я поставят в такова положение?

… очевидно не познаваш Ета, щом така я подценяваш. Тя ще се справи.

Да се справи с кое?

Ета се насили да раздвижи челюст и се обърна към София с подновена подозрителност. Ако майка й бе искала подобно развитие на нещата, щеше просто да й каже да тръгне със София. Оглушителният вой, смъртта на Алис — тези неща не биваше да се случват.

Сега е времето й.

Сред хаоса в главата й изникна нова мисъл. Очевидно Роуз и Алис са знаели, че един ден Ета ще пътува във времето и може би от доста време са спорели как да го предотвратят, как да я защитят. Вероятно затова не й бяха казали, че притежава такава дарба — защото са спорели кога точно да й кажат.

Очевидно са пропуснали подходящия момент — помисли си Ета и се напрегна да успокои дишането си. Отдавна го бяха пропуснали.

Внезапно я обзе панически страх за майка й. При положение че някой от пътешествениците — някой от онези Айрънуд, които са ги наблюдавали — е убил Алис, без да му мигне окото, само и само да се добере до Ета, тогава как би могла да е сигурна, че не са направили същото и с майка й, ако и тя се е опитала да ги спре?

Защо бяха дошли точно за нея? Защо им бе нужна точно тя?

— Струва ми се, че си достатъчно умна, та да се ориентираш — отбеляза София. — Дарбата се наследява от единия или от двамата родители — обикновено само от един, понеже редиците ни значително са намалели и често сме принудени да се женим за хора извън нашите кръгове. Шансът да се родиш с такава дарба става все по-малък, но ти явно си го наследила от майка си. Роуз Линдън.

Линдън? А не Спенсър? Но защо майка й ще си сменя фамилията — нима сама си я беше измислила или това бе фамилията на бащата на Ета? И въобще какво беше неговото място в тази история?

— Определено й се носи славата сред пътешествениците. Един ден просто изчезнала и настъпила страхотна суматоха.

Като че ли безкрайно се забавляваше при мисълта, че светът на Ета се разпада. А Ета беснееше, задето София очевидно възнамеряваше да я накара да се моли за всяко късче информация.

Но Ета също умееше да играе тази игра.

— Няма ли да ме попиташ още нещо? — подметна тя и изправи рамене.

Устата на София се изви иронично.

— Чувала ли си името Сайръс Айрънуд? — попита тя след няколко минути. — Говори ли ти нещо?

— Това са два въпроса — отбеляза Ета. — И „не“ е отговорът и на двата. Как става тази работа с пътуването?

София простена.

— За бога! Години наред ни обучават и инструктират, а сега се очаква да сдъвча цялата информация и да ти я дам наготово, така ли?

— Точно така.

— Това е нещо като… взаимодействие, специално взаимодействие, което определени хора поддържат с времето от хилядолетия насам. Няма машина на времето, ако това очакваш да ти кажа. Получава се далеч по-… естествено. Дядо ми не обича думата „вълшебство“, но като че ли тя най-точно описва нещата. Предците ни са имали уникалната дарба да се възползват от пукнатините в тъканта на времето, да минават през пролуките и да се появяват в съвсем друга епоха.

Ета не можеше да прецени коя част от обяснението звучи най-налудничаво. Че материята на времето може да се пропука или че София бе използвала думата „вълшебство“, без да се разсмее.

— Такива естествени процепи или пукнатини се срещат на много места из света. Наричаме ги „проходи“ и съществуват открай време, а членовете на семействата ни винаги са умеели да ги намират и използват. Всъщност е доста просто, но на теб сигурно ти е трудно да схванеш. — София се намести по-удобно на койката. — Проход в средновековен Париж би могъл да те изведе, да речем, в Египет по времето на фараоните. Все едно влизаш в тунел и се придвижваш между двата входа.

Ета кимна и се опита да съживи кръвообращението в премръзналите си крайници, а въпросът, който си бе наумила да зададе, остана неизказан, прекъснат от неканена мисъл. София бе казала „предците ни“. В първия момент Ета бе решила, че има предвид техните предци, на София и дядо й, на клана Айрънуд, но дали някои от тези безименни предци не бяха и нейни? На семейство Линдън?

Тази мисъл изпълни с изгаряща, почти непоносима надежда онова тъмно, прашно кътче в сърцето й, което бе заключила още като дете. Никога не си бе позволявала да мечтае за други роднини — струваше й се неблагодарно, предвид огромната любов на майка й и Алис. И все пак… семейство. Семейство с корен и десетки клонове, ако съдеше по казаното от София — от един от които бе паднала самата тя.

— В сандъка в съседната каюта съм прибрала още една рокля за теб — обади се София, сетне махна пренебрежително с ръка. — Ама сигурно и в нея няма да се побереш, като знам, че едва те напъхах в тази.

Намекът така и не я жегна, понеже в този момент Ета се сети за нещо ужасно.

— А къде са ми нещата? — попита тя. Дрехите й, обеците от майка й…

— Грозната ти рокля изгорих още щом минахме през прохода — отвърна София. — И без това беше съсипана. А обеците ти са в една торбичка… някъде тук.

Паниката, сграбчила сърцето й, отпусна желязната си хватка.

— Сигурна ли си, че не си ги изхвърлила?

— Признавам, че доста се изкуших. Вярвай ми, човешката история нямаше да забележи липсата на чифт отвратителни обеци. От друга страна… перлите са истински. Реших, че може да ти дотрябват някой ден. Да ги продадеш.

Ета я изгледа изненадано. Да ги продаде?

— Върви да вземеш проклетата рокля. Също и долни дрехи. Всичко е увито в пергаментова хартия — настоя София. — И побързай, ако обичаш. Готова съм със следващия въпрос.

Ета се изправи на вдървените си крака, но преди да отвори вратата, спря и се ослуша. Когато се увери, че отпред няма никого, излезе в коридора и се шмугна в съседната каюта, която се оказа съвсем същата като тази на София. Вътре нямаше почти нищо — нито дори писалище, така че веднага съзря сандъка и клекна пред него. Тежкият капак изскърца недоволно, когато го вдигна, а отвътре се надигна прекрасното ухание на рози.

Върху одеялото, покриващо съдържанието на сандъка, бяха пръснати кесийки с розови листенца. Напъхани бяха даже в кожените обувки, които Ета отмести настрани. Кафявият пакет на дъното бе завързан с канап и завит с още едно одеяло. В сандъка имаше още: бутилка, която ухаеше на розова вода, четка за коса и малка кадифена торбичка — нищо друго. При вида й Ета най-после издиша глътката въздух, която прогаряше дробовете й.

Обеците се търкулнаха в дланта й и самообладанието отведнъж я напусна. Риданието заклокочи дълбоко в гърдите й и изригна с такава сила, че цялото й тяло се разтресе. Притисна чело в юмрука си и усети лекото убождане на обеците.

Не биваше да излиза от каютата на София. Сама тук, където не бе принудена постоянно да е нащрек и да отбива нападки, просто не можеше да се удържи. Сега не се налагаше да се преструва на смела, на самоуверена. Не се налагаше да доказва нищо.

Алис. О, господи. Алис. Ета се взря в дланите си, сякаш очакваше да види следи от кръв. Убили я бяха, за да се доберат до Ета — о, защо, защо не се бе вслушала в думите на Алис? И защо Алис се бе опитала да ги спре?

Трябваше да се овладее, иначе нямаше да намери сили да излезе от стаята. Нямаше да намери начин да се върне в своето време.

Дишай, патенце. Брой с мен. Раз, два, три, раз, два, три…

Гласът на Алис надвика разпокъсаните й мисли. Ета вдиша влажния въздух, съсредоточи се и бавно издиша, както я бяха учили. От толкова отдавна не бе попадала в плен на паниката и страха, че бе забравила колко е лесно да се подхлъзнеш в хватката им.

Затвори очи.

Заслушай се в музиката.

Слушай.

И Ета се заслуша. Заслуша се в песните на моряците на горната палуба, в пулса, който блъскаше припряно, необуздано в ушите й. Инстинктивно вдигна ръце, изви ги около въображаемата цигулка и засвири, за да си възвърне равновесието. Спря веднага щом осъзна какво прави.

После издиша шумно през нос и разтърка с пръст горната му част.

Мама е искала да пътувам. Не по този начин, в това бе сигурна, но все пак е искала някой ден да пътувам. Искала е да знам, да разбера каква дарба притежавам. Ето че едва сега се натъкваше на голямата тайна на майка си — истината на живота й, причината така ревностно да пази всеки спомен от миналото си. Сега разбираше защо майка й така внезапно се затваряше в себе си, защо така често се отнасяше нанякъде. И въпреки страха и ужаса почувства, че нещо най-после си е дошло на мястото. Леденият възел, в който се бе изкривила връзката им, най-после се бе разплел. Обзе я отчаяна потребност да намери майка си, да се увери, че е невредима, да поговори с нея, за пръв път истински да я опознае.

Но това не отговаряше на въпроса защо Роуз бе пазила тайната толкова дълго време. Единствените й пътешествия през последните години бяха между различни географски дължини, между земи и океани, Ета бе сигурна в това. Тогава защо навремето е изчезнала, както твърдеше София? И каква част от историите й бяха истина, а не измислици, целящи да приспят едно неспокойно малко момиче?

Трябва да се върна.

Откакто се бе събудила на този кораб, внимателно граденото й самообладание се бе изпарило, а на негово място бяха останали единствено суров инстинкт и воля. В първия момент се бе почувствала объркана и уплашена, но ако не друго, бе доказала на себе си, че е готова да се бори. Да се защитава. А сега трябваше да впрегне цялата си решителност, за да оцелее на всяка цена. Да използва способността си да устоява на натиск и напрежение и да измисли как да се върне у дома.

У дома… В нейното си време. В Ню Йорк.

Пъхна крака в тесните обувки и си сложи обеците, като на няколко пъти провери дали няма опасност да паднат. Едва доловимата им тежест щеше да й напомня за дома, за майка й, за Алис, за дебюта…

Чакай малко. Та Ета можеше да пътува във времето — не би ли могла да се върне обратно в онзи миг, в който се бе скарала с майка си и с Алис? Да използва дарбата си, за да се върне назад във времето, да напусне концерта и да отведе Алис и майка си със себе си?

Би ли могла да спаси Алис?

Открай време имаше съвсем ясна представа накъде върви животът й. Всеки път, когато хващаше цигулката, се бореше именно за това — да не се отклони от пътя. Бъдещето й бе сцената, концертите, записите… И все пак под тази увереност неизменно дебнеше едва доловимата сянка на колебанието. Открехването на вратата, за чието съществуване дори не бе подозирала, бе такова огромно изкушение, че въображението й мигом я отвори широко и престъпи през прага. Какво би било, запита се тя, да може да иде, където поиска, когато поиска?

Да опознае отдавна изчезнала империя.

Да прекоси континенти и да види чудесата на света, преди историята да ги погуби.

Да седне сред публиката в Кернтнертор във Виена и да изслуша дебюта на Девета симфония на Бетховен.

Да си изпроси урок от Бах в годините му в Лайпциг.

Да спаси Алис.

Нима имаше друг избор, освен да научи колкото може повече, така че да се върне в нужния момент? Налагаше се да търпи подигравателните усмивки на София, въпреки смразяващата мисъл, че навярно гледа в очите убийцата на учителката си, или поне в очите на човека, който бе имал пряко участие в смъртта й.

Ще се справя — помисли си Ета и се наведе да вдигне пакета. — Ще се върна.

Пък ако ще да трябва да се бори за всяка една крачка. Когато се върна в каютата, София седеше на ръба на леглото.

— Ти какво, да не се изгуби? — сопна й се тя и отново се наведе над кофата. След глътката свеж въздух на Ета също й се догади от миризмата на жлъчен сок и повръщано. — Как така на теб нищо ти няма, а аз…

Докато София се привеждаше над кофата, Ета се извърна и дръпна връвта от пакета, смъкна хартията. В ръцете й остана купчинка лен, памук и коприна. И нещо, което подозрително напомняше на корсет.

— Какво да правя с тия неща?

— Свали си мръсната рокля и сама ще се ориентираш — сряза я София. — Започни с ризата — онова тънкото, дето прилича на нощница. После слагаш чорапите и ги захващаш с жартиерите. И да, няма как да минеш без тях.

Някой бе срязал предницата на роклята й ведно с корсетоподобната дреха отдолу, след като я бяха извадили от водата. Разрезът стигаше почти до талията й. Можеше да я смъкне съвсем лесно, но мокрите връзки на корсета се бяха оплели, когато бе дръпнала жакета на Николас, за да се прикрие. Когато ги разхлаби, вече не беше трудно да разтвори каквото бе останало от корсета, да го пусне на земята и да се измъкне от разкъсаните, окървавени поли.

Ще се справиш.

Думите на майка й прозвучаха в главата й. Ета ще се справи.

Така беше. Щеше да се справи.

— Какво искаше да ме попиташ? — запита тя и посегна зад гърба си. Оказа се, че подгизналата фуста е най-тежката част от тоалета й — два плътни вълнени пласта, прихванати заедно, отделно от роклята. Смъкнаха се надолу и се свлякоха на пода със звучно изплющяване. Ета се хвана за грубата дървена ламперия и прекрачи купчинката плат, сетне изхлузи чорапите. Остана по нещо, което приличаше на дълга, тънка памучна нощница — и нищо друго. Когато се обърна към София, лицето й пламтеше.

— Смени си ризата и ми донеси другия корсет. Ще ти го стегна — каза София. — И пак казвам, няма как да минеш без него. В двадесет и първи век момичетата явно нямат талия. Без него няма да влезеш в роклята.

Ета се смръщи.

— Да, Ваше Величество.

— Това звучи много добре, благодаря — отбеляза София. — Нямаш талия, но поне си в състояние да разпознаеш хората с по-добро обществено положение от теб. Може би все пак ще се спогодим.

Ета направи гримаса.

След това се извъртя с гръб към София, измъкна ризата през глава и нахлузи чистата. Пъхна ръце в ръкавите и приглади усукалия се при коленете й плат.

София залитна тромаво към сандъка. Ета я зърна как рови из бухналите дипли, сетне извади каквото търсеше — дълга, тънка игла, направена от кост.

— Така, сега се пъхни в корсета — нареди София. — Този се връзва отпред, така че по-нататък ще можеш сама да го стягаш.

— Супер — измърмори Ета. — Нямам търпение.

— Част от умението да си играеш добре ролята и да избягваш подозренията, е да се обличаш подходящо — напомни й София.

Иглата, както се оказа, се използваше за връзките на корсета. Ета надушваше миризмата на кожа, докато София прокарваше иглата през илиците от двете страни. Платът бе твърд, а банелите се впиваха в кожата й, докато София теглеше връзките и ги стягаше, изтегляше и стягаше. Стойката на Ета видимо се промени, гръбнакът й се изправи и накрая й се струваше, че е с поне със седем сантиметра по-висока.

— Когато се събличаш, недей да вадиш връзките, само ги разхлаби и смъкни корсета — инструктира я София. — На кораб, пълен с мъже, е добре да се научиш да се обличаш бързо.

— Добре… — изохка Ета и задърпа връзките, за да ги разхлаби. София я перна през пръстите.

— Вече съсипа най-хубавата от трите рокли, които ти купих — заяви тя. — Но може би няма чак такова значение, след като няма да се храним с офицерите. Тези и двете са по английска мода.

— Какво ще рече това? — Ета навлече поредната вълнена фуста и едва не припадна от внезапната, сладникава горещина.

— Корсажът е затворен, виждаш ли? Няма да се налага да слагаш нагръдник върху корсета. — София притисна роклята към гърдите й. — Забрави чорапите и жартиерите. Ще ги обуеш по-лесно, ако фустите не ти пречат.

Ета въздъхна и вдигна копринените ивици, сетне са наведе и се захвана да нахлузва десния чорап, прикрепи го с панделка точно над коляното и подхвана левия. София очевидно бе добре запозната с живота в тази епоха, но също така очевидно не принадлежеше на „примитивния“ осемнадесети век.

— На колко години си? — попита София и се върна при леглото. — Това е следващият ми въпрос.

— На седемнадесет — отвърна Ета и нахлузи роклята през главата си. — А ти?

— На седемнадесет и половина.

Естествено. Ета едва устоя на нелепото желание да изтъкне, че въпреки това тя води резултата — оставаха й само няколко месеца, докато навършеше осемнадесет.

— И наистина ли си толкова добра, че да свириш професионално на цигулка?

Пръстите на Ета неволно изтърваха панделката, която се опитваше да върже достатъчно стегнато, че да придържа чорапите, но не чак толкова, че да й спре кръвообращението. Не беше нужно да споделя цялата истина.

— Мисля, че да.

— А баща ти… бъдещият ти съпруг… — Под корпуса на кораба премина тежка вълна и запрати София по гръб на леглото. Тя така и не се надигна. — Бъдещият ти съпруг — процеди тя през стиснати зъби, сгърчила лице в нов пристъп на гадене. — Ще ти позволи ли да работиш? Даже и след като родиш?

Ама че странен въпрос.

— Както вече казах, не познавам баща си — отвърна Ета. — Но след като навърша осемнадесет, никой не може да ми казва какво да правя с живота си. Или поне не може да ме принуди.

София я гледаше втренчено, със стъклен поглед.

— Така ли е наистина?

Ета вече си бе приготвила въпрос, но ето че от езика й се търкулна друг, по-настойчив.

— От кой век идваш? Сега ми се полагат два въпроса.

— От всички векове — отвърна София и махна пренебрежително с ръка. — Но иначе съм родена през 1910 година. Във Филаделфия. Само дето не съм се връщала там от… цяла вечност.

— Къде е другият край на прохода — онзи, дето води до „Мет“?

София прихна да се смее.

— Да не мислиш, че ще ти кажа? Пък и какво значение има, ако ти кажа? Изобщо знаеш ли в кой океан сме в момента? Чакай, това не се брои за въпрос — викна тя секунда по-късно, осъзнала грешката си със закъснение.

— Напротив, брои се, и да, знам. Атлантическия, нали? — Знаеше, че е права. — Това… — Ета млъкна за миг, мъчейки се да формулира правилно въпроса. — Как изобщо се озовахме на кораба?

— Излязохме през прохода. Ти беше в безсъзнание. Преоблякох те в подходящи дрехи и те извозих до доковете, където се качихме на кораба. Този беше единственият, който потегляше от… от едно определено пристанище, и само с него можехме да спазим разписанието на дядо. Проблемът беше, че пътуваше за Англия, та се наложи дядо да наеме оня… оня плъх да го плени и да го върне в нюйоркското пристанище, където той ще ни чака.

Ета дори не се бе надявала да получи толкова информация. София явно бе съвсем изтощена, щом допускаше да й се изплъзне такова количество сведения.

— Би ли намокрила тази кърпа? — София подхвърли кърпата, Ета я улови с два пръста и я протегна пред себе си.

— Разбира се — отвърна тя. — Обаче това се брои за въпрос.

София присви сърдито очи.

— Дявол да те вземе!

— А защо ме доведе тук? — прекъсна я Ета. — Защо изобщо дойде да ме вземеш?

— Това са два въпроса с два отделни отговора — тросна се София. — Отговорът на първия дори не го знам. Не ми е позволено да задавам такива въпроси. А отговорът на втория е, че така ми наредиха.

— Кой?

— Трети въпрос, при това глупав, понеже вече ти казах.

Ета изруга наум. Наистина й беше казала — дядото.

Обзе я отвращение.

София дълго мълча, преди да зададе следващия въпрос, и накрая едва го прошепна през бледите си устни:

— Жените кога получават право на глас?

Ета примигна изненадана. Не беше очаквала такъв въпрос.

— Нали можеш да пътуваш във времето? Сериозно ли не знаеш?

— Ако толкова държиш да знаеш, преди да ме пратят да те доведа, нямах право да пътувам отвъд определена година — отвърна София подразнено. — Отговори ми на въпроса, а после ми кажи дали онази кутия с движещите се картинки казва истината — че жена се е кандидатирала за президент.

Кутия с движещите се картинки… телевизор ли имаше предвид?

Този разговор ставаше все по-интересен. София бе далеч по-любознателна, отколкото й се бе сторило в началото. Не ровеше из миналото на Ета, за да намери нещо, което да използва срещу нея — не, проиграла бе един от въпросите си, за да научи нещо, което живо я интересуваше.

— Да, в момента имаме жена кандидат, а що се отнася до гласуването… като че ли през 1920, не помня със сигурност.

— Деветстотин и двадесета — повтори София. — Десет години.

Десет години от кое? От годината на раждането й? А обяснението, че нямала „правото“ да пътува отвъд определена година, й се стори твърде неубедително. Как биха могли да я спрат, при положение че цялата история бе в ръцете на пътешествениците?

Тази мисъл провокира друга.

— Пътешествениците могат ли да променят историята?

— Мой ред е — сопна се София. — Но да. Случвало се е, без да искат, да променят нещичко от глупост и недоглеждане. Хич не е трудно, ако не внимаваш. В повечето случаи промяната не е толкова съществена, че да се налага да вземаме мерки. Но да промениш нещо съзнателно, е строго забранено и е възможно да ти забранят да пътуваш за цели години, че и по-лошо.

— Не виждам как дори и най-малката промяна няма да предизвика сериозен обрат — възрази Ета.

— Понякога е така, но понякога нищо не се случва. Трудно е да се предвиди. — София скръсти ръце върху гърдите си и затвори очи. — Представи си времето като… като постоянен, буен поток. Руслото му е предначертано, но когато скачаме във водите или излизаме от тях, все пак създаваме вълни. Времето се старае да коригира измененията, доколкото може, така че последващите събития да са съвместими с предходните. Но ако някоя дребна промяна повлече и други след себе си или пък действията на някой пътешественик се окажат твърде опустошителни, не е изключено да се измести целият ход на времето и съответно от този момент нататък обликът на бъдещето ще се промени.

Ета се приведе любопитно към нея.

— Какво ще рече „обликът на времето“?

— Какво представлява образованието по твое време? — отвърна с въпрос София. — От кутията с движещите се картинки в хотела останах с впечатлението, че е нормално да учиш заедно с мъжете.

— Телевизор се нарича — поправи я Ета, след което нетърпеливо й описа как в общи линии изглежда образованието в Америка.

— Добре, слушай — подхвана София, след като Ета приключи с обясненията. — В повечето случаи, за да предизвикаш голяма промяна, е необходимо да вложиш огромно количество пари и да се сприятелиш с нужните хора, хора с власт. Дядо го е правил няколко пъти, то се знае, за да гарантира бъдещето ни и да контролира останалите кланове.

— Какво? — възмути се Ета. Значи времето не бе нещо установено — нима бъдещето й зависеше от прищевките на някакъв старец?

— Нужни са координираните усилия на множество пътешественици или невероятния късмет да се натъкнеш на ключов момент в линията на времето. Войните са трудно нещо, понеже елементите са твърде много — все едно да се опитваш да удържиш приливна вълна, но пак е възможно. Далеч по-лесно е да промениш очертанията на даден град, да създадеш компания или да я разориш, да подкрепяш и финансираш закони, които защитават определени бизнес интереси. Примерно не е изключено дядо да е предизвикал някой и друг срив на борсата, за да съсипе другите кланове, а такава намеса би могла да провокира промяна с исторически мащаби.

Исторически мащаби, така ли? Какво ли се броеше за „исторически мащаби“? Голямата депресия?

— Но пак казвам, че вече не се прави — продължи София. — Сега се стараем да защитим времето.

Искаш да кажеш, че се стараете да защитите богатството и влиянието си — помисли си Ета. Права беше — това семейство бе безмилостно и в момента се чувстваше безкрайно благодарна, че не споделя една и съща кръв с никого.

— И какво става, когато бъдещето бъде променено? — Ета облегна лакти на колене.

София въздъхна.

— Разкажи ми как пътувате в твоето време. Какво е усещането да се возиш на самолет?

Ета преглътна нетърпението си, отговори на въпроса, а сетне зачака отговора на София, като се намести неспокойно върху твърдия стол.

София сплете ръце върху корема си и се загледа в тавана.

— Дори ако някой промени бъдещето и последиците са достатъчно сериозни, че да изместят хода на времето, пак няма да изчезнеш — говоря за пътешественика, който е напуснал първоначалното си време. Ще продължиш да живееш. Но светът, който познаваш, ще изчезне. Дори да се върнеш, ще установиш, че обстоятелствата така са се променили, че вече не можеш да познаеш живота си. Няма да познаваш предишните хора, няма да живееш в същата къща и така нататък. Ще бъдеш беглец от своето време. В момента, в който потокът на времето промени руслото си, възниква „гънка“, както я наричаме. Времето се опитва да възстанови последователността на събитията по възможно най-добрия начин, което означава, че пътешественикът ще бъде извлечен от епохата, в която се намира, и ще бъде тикнат в последната възможна година, след която се разклоняват първоначалната и новата линия на времето.

Всъщност, ако се замислеше, звучеше логично, че няма да бъде заличена от историята, ако допусне грешка. Ако тя самата изчезнеше, това би означавало, че и причината за грешката би изчезнала и промяната не би имало как да настъпи. Но дори така, думите на София звучаха ужасно. Излизаше, че е възможно да се върне във време, в което никой — нито Алис, нито Пиърс, — съвсем никой нямаше да я познава. Да не говорим, че всичко, което бе постигнала с цигулката, щеше да отиде на вятъра, заедно с името, което така се бе трудила да си изгради.

— Вече се чудиш как би могла да го направиш, нали? — обади се София. — Личи ти по изражението. Преди те беше страх. Сега ти е по-скоро любопитно.

— Няма значение дали ми е любопитно, или не — сряза я Ета. — Защото възнамерявам да се върна у дома.

— Никъде няма да ходиш, докато дядо не ти позволи, а щом настоява да те види, значи има някаква важна причина. Много ми се иска да разбера каква е тя.

Ета отпусна скованите си от напрежение рамене.

— Аз също.

— Развържи ми корсета — нареди й София. — Искам да поспя.

Но играта не е свършила. Пък и последният въпрос…

От толкова години бе принудена да се ориентира сред критики и похвали по повод изявите си, че бе уверена в способността си да отсее истината от преувеличението, от ласкателството, от лъжата. София й бе казала истината, но не цялата истина.

— Какво, не искаш ли да ми върнеш услугата? — изсумтя София. — Трябваше да си взема камериерка.

Ета се изправи, но в същия момент корабът отново се люшна рязко. София цялата прежълтя. Ета се захвана да разкопчава дългата редица миниатюрни копчета с пъргави пръсти.

Платът, някаква плътна дамаска, бе топъл и влажен от потта на момичето. Корсетът буквално бе натежал, а ризата отдолу бе станала прозрачна от влагата и миришеше остро. Противно на всякаква логика, Ета усети, че я залива съчувствие, което я накара да стане и да извади чиста риза от сандъка. В мига, преди да извърне глава, забеляза дълбоките, гневни следи, които корсетът бе оставил върху кожата на момичето. София въздъхна с облекчение, когато се пъхна в чистата риза. Ако можеше да се каже, че помежду им цари някакво единомислие, то бе, че тази епоха не е от най-приятните за жените.

— Как се очаква да се движим в тия окови? — Ета тръсна корсета на София върху писалището.

— От жените не се очаква да вършат кой знае какво — отвърна София. — Или поне от жените с някакво положение. Сигурна съм, че селянките са доволни, че нещо им крепи гърба, докато клечат да чистят къщите си или каквото там правят селяните. Но пък е ужасно трудно да тичаш или да се биеш.

Ета разтърка чело. Не знаеше какво да отговори.

— Засега ролята ти е на украшение — продължи София. — Орнамент. Докато не стигнем в Ню Йорк. А там ще правиш каквото ти каже дядо.

Ета трепна при тази мисъл. Представяше си каква гневна тирада би изнесла майка й при мисълта, че дъщеря й може единствено да служи. Украшение. Орнамент. Целият й живот и личност сведени до едно нищо.

— Отказвам да го приема — обяви тя. — Не съм нито едно от тия неща. Нито пък ти.

При тези думи изражението на София рязко се промени — отпуснатите й от умора черти се изопнаха в явно любопитство.

— Доста си разглезена, ще знаеш. Правото да гласуваш, образованието ти, независимостта ти… всичко е било на халос.

Ета мигом настръхна, каквато бе и целта на София. Като всяко момиче и Ета долавяше ехото на някогашните репресии. Отгледана бе от майка, която се бе борила с всички сили да си осигури заслужената заплата, да има достъп до образование, да пътува както прецени за добре. И самата идея, че от нея се иска — очаква се — да слуша и изпълнява, караше кръвта й да кипи. Не стигаше ли, че бе надянала проклетия корсет?

— А защо стоим тук, след като можеш да отидеш, където си поискаш? — попита тя. — Можеш да се върнеш с мен, тоест да се прехвърлиш в бъдещето. Или пък да се върнеш в миналото и да промениш законите…

София се изсмя остро.

— Нямам избор. Всички пътешественици сме принудени да тръгваме именно от тази година, понеже кланът е установен в тази епоха. Дядо решава, ние изпълняваме. Независимо къде и кога сме родени, всички се срещаме в този момент. Играем ролите, които ни налага съответната епоха, и не се месим в законите и в обществото. Вече не.

Колко удобно да смяташ, че всичко е просто роля? Че играеш каквото ти е отредено, сякаш ставаше дума за мащабна пиеса, а те бяха главни актьори. Колко лесно да си измиеш ръцете от отговорност, колко лесно бе да гледаш как избухват войни, а хората страдат от потисничество. Ета, естествено, искаше да защити бъдещето си, живота, който познаваше, но мисълта, че някой бе съгласен да стои със скръстени ръце, когато има възможността да действа, я караше да кипи.

— Тогава какъв е смисълът да пътувате? — попита тя остро, недоволна от половинчатите обяснения. — След като не желаете да се опитате да поправите нещата, да промените света към по-добро, защо изобщо си правите труда да пътувате?

— За да изпълняваме волята на дядо — отвърна уморено София. — Да защитаваме интересите на клана. Да опознаем онова, което ни предлага епохата, и да му се наслаждаваме.

Супер. Притежаваха най-рядката, най-необикновената дарба на света, а как я използваха? За да си пълнят джобовете и да ходят по екскурзии.

— И само толкова? — възнегодува тя. — Сериозно ли?

— Защитаваме линията на времето. Предпазваме я от посегателства от страна на враговете на клана — малкото представители на другите три клана пътешественици, които отказаха да бъдат асимилирани от нашия.

— И все пак имаш избор, така да знаеш — заяви Ета след кратка пауза. — Човек винаги има избор. Знаеш къде е проходът към моето време. Можеш да си тръгнеш. Но не го правиш. Тогава какво те държи тук, освен чувството за дълг и страхът?

— Да не би да ме наричаш страхливка? — попита София с леден тон.

Та нали и София притежаваше тази дарба? Тогава защо ръцете й бяха вързани, замисли се Ета, при положение че очевидно копнееше за нещо повече?

— Казвам, че си умна. И че искаш нещо повече. И че е крайно време да хванеш живота си в ръце и да си тръгнеш.

И да ме вземеш със себе си. Ета сплете ръце и ги отпусна в скута си. Следеше зорко дали изражението на София няма да се промени. Не че се опитваше да я манипулира, не. По-скоро й предлагаше да я приеме като съюзник. Ако успееше да я убеди, че действително заслужава нещо по-добро от онова, което й предлагаше миналото, тогава не бе изключено момичето да я заведе обратно до прохода, през който бяха преминали. Биха могли да намерят начин да се махнат от кораба. Беше почти сигурна, че ако двечките послъжат малко и проявяват изобретателност, майката на Ета щеше да се съгласи да помогне на София да си стъпи на краката.

София затвори очи и поклати глава. Когато ги отвори, гневът й буквално прогори Ета.

— Спести си думите — изсъска тя. — Животът ни изисква определен ред. Изисква правила и налага да се вписваме в обстановката, за да можем да оцелеем. Нищо не разбираш, Ета. В момента по света има по-малко от стотина пътешественици. Видът ни измира, така че е излишно да го излагаме на допълнителната опасност — клопка или смърт в някоя жестока епоха. Спазваме нормите на епохата, независимо дали ни харесват.

— Е, ако това те успокоява, тогава си го повтаряй по-честичко — отбеляза Ета.

София направи гримаса.

— Представяш ли си на какви мъчения ще бъдем подложени, ако неподходящите хора намерят начин да ни поробят, за да им служим.

На Ета не й се наложи да впряга въображението си — достатъчно й бе ужасеното изражение, изписало се на лицето на София.

— Затова се защитаваме, като играем ролите, подходящи за съответната година.

— Какво означава това?

— Точно това, което казвам — защитаваме бъдещето, което познаваме. Преди дядо да успее да обедини клановете, всички постоянно се опитвали да унищожат естествената времева линия на другите. Царяла невероятна несигурност. А сега има спокойствие. Затова можеш да превъзнасяш правата си и вярванията си, и бъдещето си колкото си искаш, но знай, че нищо от тия неща няма да ти помогне в тази епоха. Не си била принудена да оцеляваш както другите жени през вековете. Не знаеш до какво се е налагало да прибягваме, какви инструменти се е налагало да използваме, за да си извоюваме поне малко знание и власт.

Като че ли късчетата и страниците от живота на София започваха да се нареждат в главата на Ета. Виждаше как се напасват едно с друго, как оформят непреклонността на една личност, която буквално кипеше от гняв, преливаше от злоба и лукавство. Нейният таен инструмент бе да напипва слабостите на другите, да се възползва от страховете и желанията им, за да може да ги манипулира. Какъв ли живот я принуждаваше да живее кланът, та в отчаяния си копнеж за нещо повече бе развила такива умения?

Гласът на София започваше да пресипва.

— Сега, когато играта ни клони към своя край, позволи ми да ти изложа фактите съвсем ясно. Обществото никога не се променя, независимо от епохата. Винаги има правила и стандарти, които привидно нямат никакъв смисъл. Всичко е една омразна, сложна шарада, която се състои от равни части флирт и привидна наивност. В очите на мъжете ние, жените, не сме по-зрели от децата. Затова няма да поглеждаш в очите никой мъж на кораба. Ще се храниш бавно, внимателно и по малко. Ако не си с мен в каютата ми, ще стоиш сама. Няма да напускаш каютата си, ако не те придружавам. И ще направиш и на двете ни огромната услуга да се преструваш на няма, освен ако не ти зададат директен въпрос и мен ме няма, за да отговоря. Също така при никакви обстоятелства няма да разговаряш или общуваш с Картър отвъд положението му на наш слуга.

Във вените на Ета нахлу гняв, буен и изпепеляващ. Писнало й бе София да се държи сякаш всеки друг на тоя свят е под нивото й.

— Николас не ни е слуга.

София се вдигна на лакти.

— Николас? — повтори тя.

Ета осъзна грешката си със закъснение — даже и на нея й беше ясно, че не е прилично да наричаш някого, с когото не те свързват близки роднински връзки, на малкото му име, камо ли пред представител на срещуположния пол.

— Господин Картър — поправи се тя. — Знаеш какво искам да кажа. Не смей да се отнасяш към него като с…

— Мери си думите — прекъсна я София. — Знам какво си мислиш и каква представа си си изградила, но държа да знаеш, че недоверието ми се гради на лични впечатления. Виждала съм гнилата му душа и знам каква подла свиня е. — В гласа й нямаше присмех, нямаше нищо фалшиво. — Стой настрана от него.

Ета се надигна и събра мокрите си дрехи, за да прикрие треперенето на ръцете си.

Не греша… сигурна съм. Готова бе да заложи на човека, който бе скочил в океана, за да я спаси, а не на онзи, който я бе вкарал в капана на миналото против волята й.

— За разлика от теб — заяви тя, когато стигна вратата, — аз не позволявам да ми се месят.

Погледна през рамо, за да види дали думите й са имали ефект, но София се бе облегнала назад със затворени очи.

— Ще видим тая работа — измърмори София, докато Ета отваряше вратата. Ета излезе в коридора и затвори вратата зад гърба си. Облегна се на дървото и се заслуша в ритмичното почукване откъм горната палуба, в гласовете, които се носеха някъде отдолу. Песен, в която се пееше за труд и пот. Нотите се надигнаха към ушите й, подредиха се така, че да съответстват на темпото и порива.

Престани — нареди си Ета и пръстите й се вкопчиха в ръкавите на роклята.

От отворения люк нахлу струя свеж въздух, облъхна я и продължи нататък, към общото помещение в дъното на кораба. Завесата бе дръпната настрани и Ета виждаше хамаците и малкото свободно пространство, където неколцина мъже тъкмо изгребваха последните остатъци храна от метални чинии. Един от тях се обърна и Ета видя, че цялата лява половина на тялото му е покрита с подгизнала от кръв превръзка. Тръгна към каютата си. Копнееше да остане сама.

Кой всъщност е страхливецът тук?

Просна влажните рокля и бельо върху койката, та да изсъхнат. Опита се да изстърже бялата коричка сол, избила върху коравия плат, и едва тогава забеляза жакета на Николас.

Жакетът на господин Картър.

И в този момент нещо в нея прещрака. Защо стоеше тук? Само защото София й бе наредила да си стои в каютата? Можеше да излезе на палубата. Можеше да избяга от миризмата на повръщано, от теснотията, да подиша чист въздух и да погледа хоризонта. Искаше сама да избира какво да прави, независимо от всичко, което й бе наговорила София.

Само че… за миг се разколеба, с ръка върху дръжката. Той ги бе помолил да останат долу, докато моряците поправят кораба, а също и да стоят далече от общото помещение. Вярно, че молбата му поне отчасти бе продиктувана от желанието да държи София на разстояние. Но макар да отказваше да приема заповеди от София, не й се искаше да пренебрегне желанията на Николас. Освен това палубата бе осеяна не само с тела, но и с оръжия, парчета метал и стъкло. Докато не разчистеха всичко, нямаше да е безопасно да излиза горе, а пък не искаше да им пречи да си вършат работата.

Как да се измъкна от ноктите й? Хайде, мисли…

Ета приседна на ръба на койката и несъзнателно вдиша успокояващата миризма на сапун и кедрово масло. С изненада установи, че продължава да стиска жакета. Ръцете й се топлеха в гънките му, за разлика от премръзналите й стъпала в тънките обувки. Внимателно лъсна месинговите копчета, а след това го разпростря върху коленете си, та да изглади гънките в намачкания плат.

Пръстите й докоснаха едрите бодове, с които някой бе закърпил дупката току под рамото. Интересно на какво се дължеше тази дупка — на случайност? Разсеяност? Или бе следа от оръжие?

Попитай го. Думите отекнаха звучно в главата й, така че нямаше как да ги заглуши. Помоли го за помощ. Все пак имаха общ враг. Вероятно никак не беше склонен да изпълнява заповедите на София.

Николас — господин Картър — не харесваше София, но дали това бе достатъчно, за да го накара да я върне… къде? Та Ета дори не знаеше откъде тръгва проходът, през който бе преминала. Но — тя изправи гръб, понеже й хрумна една мисъл, от която сърцето й се разтуптя — моряците в трюма със сигурност знаеха от кое пристанище са отплавали, нали така? Всъщност всички на кораба знаеха къде се бяха качили двете със София.

Виждала съм гнилата му душа.

Знам каква подла свиня е.

Ета поклати глава. Отговорът се криеше в моряците — в онези, които се трудеха на палубата, и в другите, затворени в трюма. Ако ги опознаеше, ако им кажеше, че е отвлечена, дали щяха да й помогнат да се измъкне от София? Щяха ли да се съгласят да я върнат обратно?

С малко усилие щеше да се ориентира как да влезе в ролята на послушно момиче от осемнадесети век. Оставаше само да накара екипажа да я хареса.

Което, като имаше предвид с колко приятели разполагаше в реалния си живот, можеше да се окаже най-трудната част. Вярно, че имаше познати от конкурсите, но знаеше много повече за техническите им умения, отколкото за личния им живот. Така че оставаше само Пиърс.

Нещо заседна в гърлото й. Усети познатото парене на сълзи, тежест зад очите — мисълта за Пиърс я наведе на мисълта за Алис.

Ще я спася.

Смъртта й не беше завършек. Не беше финал.

Изтика мислите с усилие на волята и се изправи, като преметна жакета до роклята. Ръцете я сърбяха да хване цигулката и да свири, докато главата й не се изпразни, докато не потъне в музиката. Вместо това зарови пръсти в сандъка и потърси сребърната четка за коса, която бе мярнала на дъното.

Влакната като че ли бяха направени от някаква твърда четина. Ета се загледа в гравираните листа и цветя върху гърба, учудена, че София бе пъхнала нещо толкова красиво в сандъка й, а не например някое грубо гребло, с което да изскубне косата си от корен.

Но още при първото движение на четката през сплъстената коса, Ета започна да се пита дали греблото всъщност нямаше да се окаже по-безболезнено. Продължи да се разресва внимателно, като хапеше устни, за да не изохка на глас. Солената вода така и не бе отмила лака за коса, с който бе напръскана прическата й, а още повече го бе втвърдила. Което говореше хубаво за лака, но това никак не я утешаваше, при положение че скалпът й пареше от болка, а кичурите, които бе успяла да разреше, стърчаха като валма памук. Каната и купата бяха празни, а Ета бе твърде горда, за да се промъкне да си гребне малко вода от каютата на София, дори да се окажеше, че София спи.

Откъм вратата се чу тихо подраскване и почукване. Ета затаи дъх и замръзна с надеждата човекът отвън да реши, че е заспала. Но вместо това се чу повторно почукване, вратата се открехна и иззад нея надникна дребно лице.

Момчето — същото, което бе видяла да търка палубата на колене, така и не вдигна поглед, сплело ръце пред себе си.

— О! Съжалявам, че ви безпокоя, обаче…

Розовото му лице бе осеяно с лунички, а косата му, разхитително пищна за едно момче, имаше великолепен ален оттенък. Очите му бяха ясносини и светнали, а когато най-после вдигна поглед, се разтвориха широко.

Ета със закъснение осъзна, че макар ръцете й да бяха спрели да се движат и се бяха свили в скута й, четката не бе завършила движението и висеше от едната страна на главата й.

— Госпожице! — ахна момчето. — Нали не сте… ужасно съжалявам, аз само… трябва ми само жакета на капитана, тоест на господин Картър.

С цялото достойнство, което можа да събере, Ета посочи към койката.

— Ето го там. Предайте му, че съжалявам, задето го задържах толкова дълго.

През цялото време, докато топлеше ръце в жакета, не й беше хрумнало, че капитан Картър вероятно си няма друг.

Ама че съм идиотка. Стана й неудобно, че се е показала толкова невъзпитана.

Момчето подскочи и грабна дрехата. Ета мимоходом отбеляза колко мършави бяха крайниците и колко големи — ушите му. Захвана се отново за работа, като се опита да разплете четката от косата си, без да откъсне някой кичур. Очакваше да чуе проскърцването на вратата, но вместо това чу гласа на хлапето:

— Нямате ли си помада, госпожице? Така сигур много ви боли. — А после, като пребледня от страх, побърза да добави. — Извинете, аз…

— Няма нищо — отвърна Ета, като разсъждаваше трескаво. — Нямам… помада. Нито вода. Дали би могъл да ми донесеш?

Николас бе споменал, че ако им потрябва нещо, могат да използват юнгите… Не беше сигурна дали постъпва съгласно етикета, но пък момчето не се смути ни най-малко от поръчката. Напротив, буквално подскочи от желание да услужи.

— Добре, госпожице. Ей сегинка се връщам. Ще дам жакета да го изчеткат, а на вас ще донеса малко сладка вода. Майка ми ме е учила как да й правя косата, както си му е редът, като за дама — той млъкна, колкото да си поеме дъх, и изправи тъничките си раменца. Май нямаше повече от дванадесет, най-много тринадесет. — Ако се нуждайте от помощ, госпожице…

Да, Ета определено се нуждаеше от помощ — както с косата, така и от друго естество. Помощ, която това хлапе би могло да й осигури. София я бе предупредила да не се сближава с никого на кораба — с никого от тази епоха, — но ето че имаше оправдание да се разприказва с момчето, да изкопчи нужната й информация. Ета стисна устни, за да спре неволната усмивка и да прикрие възбудата, която я бе обзела.

— Аз съм Ета Спенсър. Ти как се казваш?

— Джак, госпожице Спенсър — момчето се поклони.

Верен на думите си, той действително се завърна — с кана топла вода, кърпа и кутийка с нещо, което така прекрасно ухаеше на подправки, че празният стомах на Ета се сви от глад.

Джак се захвана за работа със сериозно изражение и когато Ета се опита да му помогне да изплакне косата й и да я подсуши с кърпата, той я погледна строго. Ета прехапа устни, за да прикрие усмивката си и го остави да нанесе ароматната смес — явно това беше помадата. След няколко минути грижи, достойни за галено кученце, Ета реши, че е време да пристъпи към изпълнението на плана си.

— Джак, ти от почетния екипаж ли си? Или си от „Ардънт“?

Джак изпъчи гърди.

— От почетния, госпожице, от най-добрите. Капитан Хол гледа да сме обучени както си трябва.

Идеално. Точно на това се бе надявала.

— Ще ми разкажеш ли за моряците?

Джак се дръпна назад и я изгледа невярващо.

— Ами… хъркат и пърдят като всеки мъж, това мога да ви кажа.

Ета едва се удържа да не прихне.

— Не, имах предвид имената им. Откъде са? С какво се занимават, когато не пътуват с кораба? Винаги ми е било ужасно любопитно.

Най-вече през последните десет минути.

Джак обаче се колебаеше, сбърчил вежди, сякаш се чудеше дали няма нещо непристойно в разговора. Ета преглътна чувството си на вина и дари хлапето с най-фалшивата усмивка, която някога бе извивала устните й.

— Питам те само защото се доверявам на мнението ти.

Джак очевидно остана поласкан.

— Добре тогаз. Ами най-добре да почнем от господин Картър.

Да — помисли си Ета, — така ще е най-добре.

— Истински мореплавател е той, а и много ми се нрави. Добър човек. Когато не крещи на другите, ме учи на букви, а не му е работа да го прави, нали? А като му нося закуската, понякога ми чете. Толкова много чете, че не знам как не му писват всичките тия думи. — Джак направи гримаса. — Сега е капитан на тоз кораб. Ще го обяви в съда като плячка и ще ни подели парите. Знам, че хич не обича супа от костенурки. А родом е от… ами не знам откъде. Знам само, че капитан Хол го е отгледал. Това ли искахте да ви река, госпожице?

Ета кимна.

— Точно това.

Джак изреди целия почетен екипаж, моряк по моряк, като за всеки отбелязваше дали го харесва, или не, разказа й кой се оригвал след хранене, кой хъркал и кой загинал от ужасна смърт по време на абордажа. Неусетно започна да описва работата на палубата и възбудата, обзела го по време на нападението. Разказа, че някои от пленените моряци се съгласили да работят за господин Картър, но към него, Джак, все още проявявали подозрение. Ета така се бе съсредоточила върху думите му, че в първия момент не усети, че четката вече с лекота преминава през косата й, от горе надолу, от горе надолу, както и че косата й вече се спускаше като коприна и вече почти бе изсъхнала.

— Как ще искате да ви я натъкмя? — попита Джак.

— Ще я сплета на плитка — каза Ета. — Благодаря ти за по…

— Дайте аз да ви я сплета, госпожице — прекъсна я Джак.

— Така ли?

— Моряк, дето не умее да сплете плитка, не е никакъв моряк — обяви Джак. — Нали първо на туй ни учат, да чифтосваме въжетата и да ги сплитаме.

— Да ги чифтосвате ли? — учуди се Ета и го погледна изненадано изпод разпилените си коси. Джак се бе ужасил, когато бе седнала на земята, но само така можеше да се наведе над нея и да разреше косата й.

— Аха, снаждаш краищата на две въжета и ги сплиташ, та да станат едно. Свързваш ги, така да се каже.

Интересно как добре познати думи придобиваха съвсем друг смисъл, когато се замислеше. Ето ти една малка, неочаквана полза от пътешествията във времето — ако не друго, поне научаваше нещо ново. Вярно, че точно това можеше да го използва само в някоя викторина, но все пак.

— … по дяволите си се сврял, Джак Уинстед? — викна нечий глас откъм коридора.

Джак се стрелна към вратата и побърза да я отвори.

— За бога, хлапе! От какво се криеш? Вярно, че новият готвач е истински звяр, ама няма да те излапа…

Ета се изправи. Мъжът на прага се оказа по-млад, отколкото подсказваше дебелият му глас. Стори й се, че разпозна този глас — май именно той се издигаше над останалите, раздаваше команди, пееше. Мръснорусата му коса бе вързана на тила му, с което разкриваше чудесна гледка към кръглото му, открито лице и шева, който минаваше през едната му буза. Имаше широките рамене и закръглените гърди на гълъб, но сграбчи яката на Джак като да беше сокол.

— Съжалявам, моя е вината, че го забавих — притесни се Ета. Нали нямаше да му направи нищо?

Мъжът вдигна очи към нея и мигом пусна Джак.

— О, простете ми, госпожице Спенсър. Щом ви е бил в услуга, значи всичко е наред.

Джак се обърна към нея с опулени очи.

— Така беше — потвърди Ета.

Мъжът се наведе към Джак.

— Готвачът те вика от четвърт час. Хайде, по-живо, хлапе.

Джак се стрелна навън, но мъжът го хвана за яката и го дръпна назад. Джак се поклони набързо.

— Приятна вечер ви желая, госпожице!

— Ще го научим на обноски, тоз хлапак — заяви мъжът с известно раздразнение, — макар и на мен самия да ми убягват добрите маниери. Дейви Чейс на вашите услуги, първи помощник-капитан от почетния екипаж.

Мъжът събра пети и й се поклони отново. Ета изпадна в паника — какво се очакваше да направи? Реверанс? Или само да кимне? Прехвърли наум какво й бе казал Джак за Дейви: Харесва: музика, ейл, момичетата от пристанищата. Не харесва: непокорни юнги, зимите в Нова Англия, чай. Но най-интересната подробност бе, че и той бе отгледан от капитан Хол и покойната му съпруга заедно с Николас.

— Добре ли сте? Доста ни уплашихте — продължаваше Дейви.

— Вече съм по-добре, благодаря — отвърна предпазливо Ета, доволна, че успява да звучи спокойно и сдържано. Може би с времето щеше да й стане по-лесно. Или поне не толкова неловко.

— Виждам, че сестра ви още се чувства зле — или по-скоро надуших, когато минах покрай каютата й. Така е със слабите стомаси. — Като че ли с мъка се удържаше да не се разсмее и в този момент Ета реши, че го харесва. — Заръчах на готвача да й приготви бульон, ще й помогне. Съвсем скоро ще я вдигнем на крака.

Само дето колкото по-скоро София се вдигнеше на крака, толкова по-скоро Ета щеше да се озове под зоркия й поглед. А на нея й беше нужно време, за да спечели екипажа на своя страна и да ги накара да обърнат кораба към пристанището, от което бяха отплавали. И прохода, който водеше към нейното време.

— А вие? Ще се присъедините ли към нас за вечеря?

Ета отвори уста да отклони поканата му — чувстваше се толкова уморена, че чак костите я боляха, а и трябваше да се поупражнява да се изразява по-официално, преди да се впусне да води разговори, но в този момент стомахът й шумно изкъркори.

Лицето й пламна и мислите й трескаво затършуваха за някакво извинение, но топлите кафяви очи на Дейви светнаха развеселено.

— Мисля, че вече ми отговорихте — каза той и й подаде ръка.