Александра Бракен
Пасажер (3)

Две

Мътните го взели — и камбаната ли?

Николас се извъртя и халоса с юмрук следващата физиономия, която се опитваше да му препречи пътя. Камбаната лежеше на парчета — горещи, димящи парчета, пръснати по палубата. А за съжаление някои от тия парчета стърчаха от телата на падналите при взривяването на гранатата.

В разгара на битката бе невъзможно да прецени какви щети са нанесли артилеристите на „Чалънджър“. Сега, когато първата вълна на насилие след абордажа бе утихнала, Николас най-после имаше възможност да огледа пораженията, претърпени както от „Чалънджър“, така и от пленения кораб. Мислено отбеляза всяка рана по съвършените форми на кораба. И трите мачти стърчаха гордо — все още се държаха, макар и на косъм, въпреки понесените удари. Най-отзад бизанмачтата се поклащаше и олюляваше като пияница при всеки порив на вятъра. Платната бяха разкъсани и пробити, но почетният екипаж^[1] бързо щеше да ги подмени. Естествено, едва след като тукашният екипаж се предадеше.

Николас тръгна из палубата и следващата вълна изпръска лицето му със солена пяна. Важното бе, че корабът не се пълни с вода, поне доколкото можеше да прецени. Артилеристите се бяха постарали да не се целят под ватерлинията, така че да обезвредят врага, без да съсипят плавателния съд.

Важното бе да не се поддава на главозамайващото, опияняващо чувство, че победата му е в кърпа вързана. Преди залез-слънце щеше да поеме обратно към пристанището с първия пленен кораб в кариерата си.

И най-после щеше да се освободи от миналото.

И все пак, тия проклети идиоти трябваше да свалят знамената още в началото. Ако бяха проявили здрав разум, нямаше да се стигне до такова кръвопролитие, нито да се отваря излишна работа на дърводелците. Колко нелепо, че корабоплаването бе една от малкото професии, в които човек можеше да се окичи със слава, задето се е провалил, стига да се е провалил с нужната храброст.

Този кораб — моят кораб, напомни си той, защото действително щеше да бъде негов, веднага щом командването му си признаеше поражението — беше великолепен, разбира се, като се изключеха щетите, нанесени от „Чалънджър“ и почетния екипаж. Тримачтов кораб с право платно на фокмачтата, голям гафелен грот, прав марсел и брамсел на гротмачтата. Още в мига, в който забелязаха платната и британското му знаме, „Чалънджър“ го погна като акула. Бързата, пъргава шхуна се понесе след тлъстата плячка. С бързина и пъргавина на тяхна страна, шестнадесетте оръдия на търговския кораб не бяха проблем за техните дванадесет. Плячката бе добре дошла за екипажа на „Чалънджър“, който от седмици кръстосваше безрезултатно Карибско море, но имаше и друга причина да набележат точно този кораб.

Колкото и да не му се искаше да си признае, Николас бе дебнал кораба по заръка на Айрънуд — старецът искаше да му докарат пътничките от кораба.

Внезапно усети раздвижване на въздуха зад гърба си, капка гореща, солена пот върху кожата си и моментално се хвърли надясно. Рамото му удари пода, а над главата му просвистя томахавка.

Пушекът от оръдията се носеше на гъсти облаци още от първите залпове, разменени между корабите, а слабият бриз не успяваше да го разнесе и да проясни бойното поле. В момента се водеха безсмислени схватки — резултатът очевидно клонеше в полза на почетния екипаж. Палубата бе задръстена с мъртви тела и оплескана с кръв.

Морякът с томахавката продължи нататък сред звънтенето на стомана и пронизителните изстрели на пистолети кремъклии.

Дъските под краката на Николас се разтресоха — Афтон, един от помощник-капитаните на „Чалънджър“, се свлече на сантиметри от него с надупчени от олово гърди и разкривено от гняв лице.

Николас усети как яростта пламва и се разгаря в гърдите му и затършува за оръжие. Пистолетът му беше празен, а време за зареждане нямаше. Дори да успееше да го запокити и да уцели негодника отсреща, щеше най-много да го зашемети, но пък да изгуби дяволски хубав пистолет. За негов късмет в плетеницата от срязани въжета и краката си напипа нож. С гравирана дръжка от еленов рог. Така беше по-добре.

Морякът с томахавката, нисък и набит, се хвърли срещу него с вик. Оцъклените му очи светеха със стъклен блясък, а лицето му лъщеше от пот и сажди. Николас добре познаваше този поглед — погледа на човек, завладян от необуздана кръвожадност, обсебен от пулсиращия ритъм на ръкопашния бой.

Дясното му рамо се изопна болезнено, когато вдигна празния пистолет и се престори, че се прицелва. Дулото проблесна на мътната светлина. Морякът така рязко се закова на място, че краката му едва не се огънаха. Беше толкова близо, че Николас буквално го надушваше — острата миризма на пот и барут, виждаше как ноздрите му се разширяват от изненада. Пръстите, стискащи томахавката, за миг разхлабиха хватката си и Николас хвърли ножа. Острието потъна в дебелия врат на моряка с глух звук и Николас усети сурово задоволство, че е уцелил.

Битката като че ли замираше. Болките се засилваха, барутът взе да привършва и там, където по-рано се чуваха решителни викове, сега цареше тишина. Ножът се бе забил странично — явно морякът се бе извъртял в последния момент. Уви, така само бе удължил смъртта си, давейки се в собствената си кръв. Николас се наведе над него и инстинктивно изопна крака, за да устои на люшкането на палубата.

— Дяволски… късмет… Да ме прати… на оня свят — морякът присви очи в ненавист, макар да се давеше и кашляше — не друг… а негър… от копторите.

Последните думи бяха придружени от пръски кръв, които полепнаха по жилетката му. Горещината, лумнала току под кожата на Николас, рязко се смръзна, заменена от кристална, ледена ярост. Чувал бе и по-жестоки думи, неведнъж бе отнасял и бой, задето се бе родил откъм грешната страна на постелята, от майка, прикована в окови. Но тая обида го жегна особено силно на фона на завоюваната победа, тъкмо сега, когато чувстваше, че животът му има някаква стойност. На кораб произходът имаше по-малко значение, по-важно бе какви усилия си готов да положиш, с какво настървение ще се биеш за другарите си. Още преди години Николас бе решил да гледа само напред, да не обръща поглед към онова, което бе оставил зад себе си.

Но това изражение на погнуса, изписало се на лицето на моряка… Озъбената уста, изплюла думата „негър“ като нещо омразно. Николас стисна дръжката на ножа. Наведе се към умиращия и усети киселата воня на дъха му.

— Който многократно ви превъзхожда, господине — просъска той и прокара острието през гърлото на моряка.

Николас не бе от хората, които биха злорадствали в лицето на чуждата смърт, но този път не извърна очи, когато и последната кръв се отцеди от лицето на моряка и кожата му стана восъчносива.

— Далеч по-милостива смърт, отколкото щеше да срещне от моята ръка.

Капитан Хол бе спрял недалеч от него, притиснал мръсен парцал в челото си и оглеждаше замиращата битка. Когато свали ръка, за да погледне Николас, от дълбоката рана над гъстата му вежда бликна кръв.

Николас преглътна буцата в гърлото си.

— Сигурен съм — отвърна той. — Никога не съм се наслаждавал на гледката на човешки вътрешности.

Капитанът се изсмя високо. Николас избърса ножа в брича си и тръгна към него. Колкото и да бе висок, с широки рамене и силни мишци благодарение на дългите години тежък труд по пристанищата, капитанът го превъзхождаше по ръст — Хол бе като издялан от камъните по бреговете на Род Айлънд.

Николас благоговееше пред капитана още от мига, в който се срещнаха преди близо десетилетие. Червеният дявол, така го наричаха моряците. Сега само брадата му загатваше за някогашния пламтящ цвят на косата му. Годините бяха вдълбали бръчките по страните му, а и бе загубил няколко зъба и пръста, но Хол се стараеше външността му да е спретната, корабът — стегнат, а моряците нахранени и доволни от заплащането си. В тяхното поприще това бе най-високата похвала, която можеше да си спечели човек.

Капитанът огледа Николас с бащинска загриженост, както му беше навик — навик, от който Николас отдавна се мъчеше да го отучи. Някои неща чисто и просто се оказваха невъзможни.

— Не е в твой стил да се оставиш някой да те изненада — отбеляза Николас, като кимна към раната на капитана. — Да повикам ли лекаря?

— Ха, и да трябва да призная, че един юнга ме цапардоса с лъжица, когато слязох на долната палуба? Мръсна малка гад. Предпочитам да ме залеят с врящо масло.

Николас изсумтя развеселено.

— Намери ли жените?

— О, да, в една от офицерските каюти при кърмата. Живи и здрави са малките гугутки.

Николас усети как облекчението измества яростта, събудена от думите на умиращия. Чудесно.

— Тая работа… — подхвана капитанът навярно за пети път. — Признавам, че се радвам, задето пленихме кораба и товара, но нещо продължава да ме гложди. Щеше ми се да нямаш нищо общо с клана. Струва ми се, че не искат просто да превозиш дамите до Ню Йорк, а кроят и нещо друго.

Разбира се, че крояха и друго — кланът винаги действаше подмолно. Бележката от Айрънуд бе пристигнала няколко дни след дългоочакваното разрешително за каперство, изпратено на работодателя на Николас — параходното дружество „Лоу енд Лоу“. Тя упълномощаваше кораба на Хол да действа като капер и напълно законно — поне от гледната точка на колониите — да преследва британски кораби. Николас бе разполагал с по-малко от седмица, за да обмисли предложението, да го представи на Хол и да поиска съгласието му да се впуснат в преследване именно на този кораб и неговите пътнички. Споразумели се бяха да запазят причината в тайна, за да не въвличат и екипажа в интригите на Айрънуд. Николас се бе забавил с отговора, понеже до последния момент се питаше дали поръчението всъщност не е хитър ход, целящ да го примами обратно в мрежата на Айрънуд, та да може онзи да му отмъсти веднъж завинаги.

От друга страна, минали бяха цели три години. Прекрасно знаеха къде да го намерят — нали именно те го бяха заточили. Ако целта им бе мъст, нямаше ли отдавна да го издирят?

Е, Николас бе готов да преглътне известна доза неизвестност, пък и чудесно можеше да се погрижи за себе си, ако се стигнеше до там. Тъй или иначе, задачата, възложена от Айрънуд, бе лесна, а наградата щеше да му помогне да постигне целите си далеч по-бързо, отколкото каперството.

Още помнеше четливо изписаните, старателно оформени думи върху свитъка: „Двете жени трябва да бъдат в Ню Йорк преди 21 септември. С кораба и товара постъпи както решиш“.

През тия три години бе работил като служител на „Лоу енд Лоу“, трудил се бе на търговските кораби, надзиравал бе пратките от Карибите към колониите, докато не избухна войната, и през цялото време се бе опитвал да залости онази част от сърцето си, която още се присвиваше мъчително при мисълта за Джулиън, при мисълта за пътешествията. Надявал се бе, че господата Лоу ще го възнаградят с каперски кораб под негово управление, но бе видял колко скептично го оглеждат старецът и синът му, когато капитан Хол им предложи това решение. Колебаеха се не защото бяха недоволни от работата на Николас, напротив — той винаги изпълняваше поставените задачи. Явно недостоен бе той самият, и то не за друго, а заради цвета на кожата си. Недоверието им още повече засили нетърпението му да закупи свой собствен кораб, така че да не зависи от никого.

Сега компанията щеше да получи лъвския дял от продажбата на пленения товар, а останалото щяха да си разделят моряците на „Чалънджър“. Възможно бе да минат месеци, преди да се натъкнат на нова плячка. Океанът бе необятен, а параходните дружества проявяваха все по-голяма находчивост в опитите си да избегнат каперите — току-виж това се окажеше последният им удар и Николас щеше да е принуден да брои монети, да икономисва и пести, додето сърцето му угасне, а костите — остареят. Ненавиждаше семейство Айрънуд със сляпа омраза, но те му дължаха отплата заради откраднатите години. И Николас възнамеряваше да получи своето.

— Огледа ли товара? — попита той.

Хол въздъхна, досетил се, че Николас се опитва да смени темата.

— Оттук-оттам.

През димната завеса с крясък изскочи моряк, размахал къса, извита сабя. Николас се извъртя с ръка върху ножа, но преди да успее да го извади, капитанът вдигна пистолета си и стреля.

— Захар, ром, памук и муниции за баласт — продължи невъзмутимо Хол. Простреляният моряк се свлече на земята, оставяйки кървава диря. — Направо се плаша колко гладко се разви цялата работа — ти си получи дамите, а всеки от нас ще получи приличен дял от богатството. Има даже специално отделение в трюма, където да натикаме екипажа. А като стана дума за екипаж, още не съм видял някой, който да прилича на капитан. Защо не идеш да го потърсиш, та да приключим тая работа със знамената… — Хол не успя да довърши.

Такова изражение на неприятна изненада Николас бе виждал върху лицето на капитана само онзи път, когато бившият им готвач бе съобщил, че е сервирал сварен плъх наместо осолено говеждо.

Той проследи погледа му. Откъм долната палуба тъкмо се показваше странна фигура с чорлава коса — изникна сред кълбата дим между боричкащите се моряци като да бе Персефона, напуснала Подземното царство.

Николас неволно извика, когато момичето се блъсна в голия, нашарен от белези гръб на Дейвис, главния артилерист, но тя самата не реагира дори когато Дейвис се обърна с брадва в ръка и замахна като да я изкорми. Всъщност именно неговият вик привлече вниманието на всички, проклета да е устата му.

Това не беше София — знаеше, че с нея ще има и друга жена, но коя беше тази?

— Бедното птиче, я виж как се е наежило — измърмори капитан Хол зад гърба му. И макар в краката му да се валяха мъртви тела, чертите му мигом омекнаха. Дъртият копелдак неизменно се разтапяше в присъствието на млади дами, особено ако се нуждаеха от закрилата му. А тази определено се нуждаеше. Бялата й рокля бе съдрана на хълбока и като че ли оплескана с кръв.

— Ранена е — намеси се Николас. — Какво, по дяволите, прави?

Сякаш чуло думите му, момичето се извъртя към тях. Николас понечи да се втурне нататък, да го измъкне от кървищата и опасността, но имаше странното усещане, че цялата палуба, не, целият океан внезапно се люшва под краката му. Капитан Хол се блъсна в него с изненадано изсумтяване.

Моряците запристъпваха към девойката и тя на свой ред заотстъпва назад, докато накрая се удари в парапета и спря. Очите й зашариха и в следващия миг се спряха на нечие захвърлено копие. Без много да му мисли, тя го вдигна и изкрещя:

— Не се приближавайте!

Николас най-после зърна лицето й, видя свирепото й изражение, когато замахна с копието, и нещо рязко и болезнено стегна гърлото му. Тежка, бледозлатиста коса, гъсти вежди, издължени като на котка очи. Дълъг нос, който уравновесяваше плътната извивка на устните. Острото усещане за присъствието й се плъзна в жилите му като гъст, ароматен мед. С една дума, това момиче бе…

Не. Никакви такива, още по-малко сега. Тия мисли бяха опасни. Но не можеше да не й признае, че е смела — макар да му се струваше, че и тя самата се бе изненадала от реакцията си. Поглеждаше смутено ту копието в ръката си, ту двете дузини моряци, които я зяпаха с отворени усти. И последните стълкновения бяха замрели и всички я гледаха, онемели от изненада. Естествено. Пък и появата й — окървавена и разлютена, като кралица на бойно поле — действително бе впечатляваща. Усещаше го в собствените си вени, кръвта му сякаш пееше. Това момиче беше…

Поредната задача, нищо повече. Николас тръсна глава, за да потуши пламъка, изригнал в гърдите му. Възнаграждение за извършени услуги.

В този миг гръмовен трясък заглуши неясното бучене в ушите му. Николас се обърна към кърмата. Както се бе опасявал, голямо парче от бизанмачтата се бе прекършило под собствената си тежест.

Времето сякаш спря. От устата на Николас се откъсна нечленоразделен звук, не толкова предупреждение, колкото вик на ужас. Дървото се разцепи и платната се огънаха със силно плющене. Въжетата, поддържащи мачтата, се скъсаха с такава лекота, сякаш сам Бог ги бе разсякъл, и всичко — брамселът, стенгата, такелажът, металните елементи — рухна отгоре им.

Николас се втурна напред.

Моряците побързаха да се хвърлят на земята, та да избегнат смазващата тежест на мачтата, но се заплетоха в свлеклите се платна и въжета. Отнейде се чу гръмкият вик на капитан Хол:

— Момичето! Намерете момичето!

Оцелелите и от двата екипажа се хвърлиха да ровят между останките от мачтата, размахали мечове и секири, за да режат оплетените въжета и да търсят под тях. Не и Николас. Вярно, че миг преди мачтата да рухне, момичето стоеше едва на хвърлей от мястото, където тежката греда бе раздробила парапета, но не беше на пътя й. Ударът по-скоро я бе хвърлил назад…

Той се наведе през перилата и трескаво се завзира в тъмните води между двата кораба и действително — пръстен бяла пяна очертаваше мястото, където нещо бе паднало, разкъсало бе водната повърхност и бе потънало в дълбините.

— Ник! — кресна капитанът, но Николас вече бе смъкнал сакото и жилетката и без да се бави се преметна през перилата и скочи в морето. Ледената вода го засмука дълбоко и изтласка поетия въздух от дробовете му. Малкото проникнали до тук слънчеви лъчи придаваха мек блясък на корабните отломки и мъртвите тела, които бавно се носеха към дъното. Навярно имаше и акули.

Налагаше са да разчита на изобилието от други твари, с които акулите да пируват, преди да се нахвърлят срещу него. С тази не особено утешителна мисъл и пламнали от жулещия досег с ледената вода мускули, Николас се гмурна надолу. Тъкмо се накани да отправи кратка молитва за помощ, когато я видя.

Явно горе на палубата бе изцедила и последните си сили, понеже сега тялото й бавно се носеше надолу, отпуснато като понесени от течението водорасли. Николас мигом забеляза причината. Парче мрежа се бе усукало около краката й и полите на роклята, а другият му край се бе заплел в тежък отломък от корпуса. Ръцете й бяха вдигнати нагоре, сякаш отчаяно се протягаха към повърхността.

Николас извади ножа и захвана да сече мрежата и роклята, като гледаше да не нарани кожата й. Гърдите му се свиваха мъчително, изгарящи от жажда за кислород. Щом я освободи, обви ръце около тялото й и изтласка и двама им нагоре с яростни ритници, впрегнал сетни сили и последни останки здрав разум.

Пробиха повърхността едновременно и Николас лакомо засмука първите няколко глътки солен въздух. Задави се, закашля се и стомахът му се сви от неизпитвана дотогава паника. Без да спира да рита с крака, той опря длан в лицето й. Кожата й бе ледена и през тялото му премина тръпка на ужас.

Гласът на Хол се извиси над виковете откъм кораба:

— Ник! Дръж въжето!

Николас сграбчи сръчно въжето и го опаса около телата им. Опита се да заглуши вледеняващата паника и заговори строго на момичето:

— Не можеш да умреш — заповяда й той. — Забранявам ти. Не и на моя кораб, чуваш ли?

Ако загубеше момичето, щеше да загуби всичко.

— Дърпайте — чу гласа на Хол над главата си. — Почти ги изтеглихме.

Николас разпери длан и подпря гърба на момичето. След няколко секунди моряците ги изтеглиха до нивото на парапета и той опря нозе в дървото. Не разбираше какво се бе случило — защо бе изскочила от каютата? А и тази кръв… нейна ли беше?

Половин дузина ръце го сграбчиха за раменете и двамата с момичето се строполиха на палубата.

Николас едва успя да се превърти, за да не падне отгоре й. Тилът му удари грубото дърво с глухо изкънтяване и за един ужасен миг пред очите му падна черна пелена.

— Помощник-лекарят ще се погрижи за нея — лицето на капитан Хол изплува през пелената.

— Мъртво ли е девойчето? — попита някой.

Николас трепереше като знаме в буря. Опита се да се съсредоточи върху дишането си, да вдишва и издишва колкото може по-равномерно. От всички страни надзъртаха тревожните, неумити лица на моряците — и свои, и чужди, надвесили се над момичето с нездраво любопитство. Ясно, че при тая гледка не им беше до сражение, но редно ли бе хората му да се заплеснат дотолкова, че да забравят да вкарат пленените моряци в трюма?

Някакво движение наруши потока на мислите му. Дребна фигура в тъмносин жакет бе коленичила до момичето и притискаше корема й с ръце. Семпли, чисти дрехи, прибрана на ниска опашка коса, детински черти на лицето — Николас проявяваше подозрителност към всеки, който бе в състояние да поддържа такъв спретнат вид на кораб, камо ли по време на битка. Намирисваше му на страхливост.

— Спокойно, Ник. — Хол му помогна да се изправи. — Това е помощникът на корабния лекар.

— А къде е Филипс? — тросна се Ник. — Или поне лекарят на този кораб?

— Филипс слезе долу да се погрижи за ранените. А техният лекар се е разделил с долната половина на тялото си. Струва ми се, че в момента е твърде зает да бере душа.

Николас тръсна глава — не му се нравеше мисълта, че някакво хлапе ще се грижи за момичето.

— А този кога е напуснал училищната скамейка? Миналата година?

Капитан Хол вдигна вежда.

— Обзалагам се, че по същото време, когато и ти.

Николас обаче продължаваше да се дразни от фамилиарността, с която помощник-лекарят разрязваше роклята и корсета на момичето…

— Виждам, че не си имал време да си изуеш обувките и чорапите — продължаваше капитанът, а облачносивите му очи блеснаха развеселено. — Скочи, сякаш сам дяволът те е погнал.

Николас го изгледа сърдито, понеже сам виждаше подгизналите си чорапи и съсипаната кожа на обувките.

— Не знаех, че се предполага да оставя дамата да се удави…

Но думите му заглъхнаха и мигом бяха забравени, понеже в същия миг Николас долови странно движение с крайчеца на окото си. Извъртя се тъкмо навреме, за да види как помощник-лекарят замахва с юмрук и с всички сили удря момичето в корема.

— Сър! — Николас се надигна със залитане. — Как смеете!?

Момичето се разкашля мъчително, гръбнакът й се изви на дъга и от устата й потече вода. Дългите й бледи пръсти се сгърчиха върху дъските и тя пое няколко глътки въздух, макар клепачите й да бяха все така затворени. Очите на Николас се присвиха гневно, когато забеляза, че помощник-лекарят е сложил длан върху голото й рамо.

Никой не проговори, дори капитан Хол, който изглеждаше точно толкова смаян, колкото и останалите, задето момичето така внезапно им бе върнато от оня свят. Същинска Персефона.

— Госпожо — успя да изграчи Николас. — Добър ден.

Клепачите й трепнаха и тялото й се отпусна върху дъските. Косата й, потъмняла от водата, бе прилепнала о главата й. Моряците пристъпиха напред като един, наклониха се дружно, за да я погледнат, и бяха възнаградени с ококорен поглед със същия бледосин оттенък като на небето над тях.

— Ъм — прошепна дрезгаво момичето. — Привет.