Александра Бракен
Пасажер (21)

Двадесет

Ета рязко дойде на себе си, но не заради друсането на галопиращия кон, нито заради болката от впитото в китките й въже. Събудиха я прохладната утринна мъглица и уханието на портокалов цвят, понесено от ветреца.

Отвори лекичко едното си око и мигом й се догади — от люшкането на седлото и от влажното, горещо тяло зад гърба й. Всеки път, когато усетеше чуждия дъх в тила си, стомахът й се усукваше в такт с пулсиращата болка в дясното слепоочие. Ръцете й бяха вързани, та не можеше да опипа главата си, но беше сигурна, че цицината е поне с размерите на планината зад тях.

Напуснаха Дамаск през поредица от горички, провирайки се между стройните редици дървета. Златната линия на хоризонта пламтеше точно отпред и Ета разбра защо Хасан бе нарекъл пустинята безмилостна красавица. От такова разстояние, обагрен от изгряващото слънце, пясъкът приличаше на разтопено злато. Но този оттенък подсказваше за нещо далеч по-зловещо — за нейното безплодие.

— Охо, будна си.

Пръстите й се вкопчиха в седлото, Ета се обърна бавно и се намръщи.

— Съжалявам.

Когато излезе от стаята на Николас, за да потърси лекар или Хасан, или въобще някой, който да потвърди, че треската му утихва, в първия момент не видя облегната на стената фигура. София я повика по име, но Ета въпреки това реши, че халюцинира, дотолкова смазана от умора се чувстваше.

Но не. София стоеше встрани, облечена в антерия и шалвари в кремаво и златисто, а главата й бе наклонена настрани по типичния за нея арогантен начин.

— Какво правиш тук? — едва успя да промълви от изненада Ета.

— Не си глупава — отвърна София. — Можеш и сама да си отговориш. Тук съм, за да ти помогна да си довършиш задачата.

Въпреки това, объркана и преуморена, Ета се бе усъмнила. Нямаше начин София да ги намери, освен ако не ги беше следвала по петите — не само през Дамаск, но и през всички проходи. Или… Ако някак бе успяла да се добере до докладите на пазителите, изпращани до Айрънуд, в които навярно пишеше къде и кога са ги видели.

— За момента не смятам да тръгвам — отвърна Ета.

Лицето на София зад булото се изопна.

— Опасявах се, че ще кажеш нещо такова.

Последва остра болка, сетне… нищо.

И сега — това.

— Съжалявам за грубото отношение — каза София, като изравни коня си с нейния. Копитата вдигнаха облак прах във въздуха и за миг София се скри от погледа й. — Но просто нямаме време — продължи тя без сянка от разкаяние. — Стана ми ясно, че нямаш намерение да тръгнеш скоро, а додето успеех да те убедя, щяхме да сме преполовили пътя до Палмира.

Ета поизправи гръб и се опита да изблъска с лакът мъжа зад гърба си.

— Откъде знаеш за Палмира?

— Накарах пазителите да ви проследят из пазара и да поразпитат. Арабинът, който ви придружаваше, споменал закъде ще пътувате на търговеца на мехове. Доста е небрежен — София сви рамене.

Накарах пазителите да те проследят из пазара…

Ета се извъртя в седлото и ужасът я удари като юмрук в корема. Лицето на мъжа бе цялото в подутини и синини, устната му бе разцепена, а погледът — гневен.

Това бяха същите онези мъже, които се бяха опитали да я отвлекат. Единият бе намушкал Николас. Под кожата на Ета шупна нажежена до бяло ярост и тя бясно се заизвива.

— Престани! — тросна се София. — И без това се принудих да му платя двойно, за да язди с теб — вярата му, видиш ли, не му позволявала да докосва жена, с която нямал кръвна връзка. Така че не си играй с търпението им.

Ета стисна зъби.

— Не е трябвало да го поставяш в такова неловко положение. Колко невъзпитано от твоя страна.

Мъжът я изгледа с такова отвращение, че Ета се уплаши да не я ударят отново.

— Ти ли… — заекна Ета. — Ти ли ги нае да убият Николас?

— Какви ги дрънкаш? — ноздрите на София се разшириха от гняв. — Ако действително някой е нападнал онова копеле, със сигурност не е един от нас.

Ета се почувства така, сякаш ледена ръка изтри всички емоции от лицето й. Тя зяпна изумена.

— Ти там ли беше?

— На пазара? Естествено, че не. Претърсвах стаята — онази, до която води проходът, докато вас тримата ви нямаше. Защо? Какви ги дрънкаш?

Хватката около талията на Ета се стегна толкова силно, че ребрата й изпукаха. В гърба й се впи нещо остро и Ета разбра, че я предупреждават да мълчи.

Защо искаха да мълчи? Нима се страхуваха от гнева на София, ако разбере, че са превишили правомощията си и простъпката им стигне до ушите на Великия господар?

— Някой… се опита да ме отвлече — поясни Ета, понеже София продължаваше да я гледа втренчено. — Николас ми се притече на помощ и го раниха. Затова бяхме в болницата.

— Колко жалко — отвърна София без сянка от съчувствие.

— Та той има твоята кръв — възмути се Ета. — А и си приличате много повече, отколкото си мислиш…

София се пресегна и сграбчи юздите на коня на Ета с такава сила, че го накара да се закове на място. Конят изцвили недоволно и затъпка прахоляка.

— Ще го кажа само веднъж, така че ме слушай внимателно — просъска София с отровен глас. — Нямам нищо общо с онова копеле. И ако още веднъж намекнеш нещо такова, горко ще се каеш.

Тази дума и тонът, с която бе изречена, разкриваха твърде много за чувствата на София към самата себе си и към семейството й.

Слава богу, че Николас не бе отгледан от тези хора. А сега Ета трябваше да се погрижи никога повече да не попадне в ръцете им.

— Какво всъщност правиш тук? Каза, че си дошла да ми помогнеш, но това — тя кимна към овързаните си ръце — говори съвсем друго. Ако си ни следвала през проходите, защо не се обади? Защо не каза нещо?

София отпусна юздите и насочи коня си обратно към пътеката, сетне подхвърли няколко думи на наемниците, като че ли на арабски. Навремето бе споменала, че пътешествениците изучават множество езици като част от обучението си, но Ета продължаваше да се изненадва. Значи нямаше начин да разбере какъв е планът им, преди да е станало твърде късно.

— Ако не си искала да те преследват, да не беше хуквала посред нощ, камо ли да крадеш от мен — заяви София след кратка пауза. — Какво очакваше? Че дядо ще те пусне и ще стиска палци копелето да изпълни своята част от сделката? — София я изгледа подигравателно. — Какво? Не знаеше ли, че Николас е сключил сделка зад гърба ти? Че ще получи всичко…

— Знам за сделката — прекъсна я рязко Ета. Знаеше и разбираше, въпреки болката. Разбираше, че обещаната награда бе достатъчна причина Николас да се съгласи да изпълни волята на стареца — с толкова пари би могъл да получи всичко, за което копнеше. Но да скрие от нея… — Той сам ми каза.

— Охо, нима? — подсмихна се София. — Ако оживее след тая треска, дядо ще му съсипе живота. Когато се опитах да му кажа, че на копелето не може да се вярва, дядо се зарече, че ако онзи го предаде, ще се погрижи никога да не си намери работа на кораб, камо ли да стъпи на пристанище. Ще го унищожи.

— Той няма… — цялото й съзнание тръпнеше от болка. Нима старецът действително се бе зарекъл да съсипе живота на Николас, ако се отметне от сделката им? Но макар сърцето й да бе стегнато от страх, тя заяви решително: — Той няма да умре.

— Успокоявай се колкото си искаш, миличка.

Ета се вгледа в нея, опита се да прецени как да действа.

— Сигурно не можеш да се нарадваш. Старецът ти се е доверил достатъчно, че да те прати по петите ни. Толкова ли не е имал кого друг да прати?

— Благодарение на теб получих възможността, за която мечтаех. Сега лесно ще се докажа, ще му покажа колко съм способна — София се отпусна върху седлото и се намести удобно, сякаш да яздиш кон бе най-естественото нещо на света. Ета имаше чувството, че костите й ще се разпаднат от постоянното люшкане, а краката я боляха, задето се налагаше да притиска хълбоците на коня. — Сигурно не можеш да си намериш място, задето ви проследих толкова лесно — София извиси глас над чаткането на копитата, извърнала лице, за да не се задави с прахоляка. — Да не говорим колко ме улеснихте, като хукнахте в другия край на града точно когато пристигнах в онова очарователно стайче. Трябва да си благодарна, че дойдох аз, а не някой от хората на дядо. А сега бързичко ще намерим астролабията, нали така? Ще му я отнесем още преди тридесети. Вече съм свикнала да се справям с невъзможните му срокове.

Ета поклати глава. Пръстите й се заиграха с гладката кожа на седлото, докато се чудеше дали да продължи. Айрънуд очевидно бе спестил истината на София, а Ета не знаеше как ще реагира, когато разбере какви ще са последиците от задачата, в която се бе впуснала с такава готовност, включително и спрямо нея самата. Лоялността на София бе тясно свързана с успехите и богатството на семейството — тя копнееше единствено за одобрението на стареца. Имаше ли изобщо други стремежи, освен да спечели вниманието и уважението му?

— Значи ти е казал за астролабията, така ли? — подхвърли Ета. — Съмнявам се да ти е разкрил защо всъщност я иска.

— Мълчи! — излая София и погледът й се стрелна към мъжа зад Ета.

Ета се опита да я вразуми.

— Астролабията не изследва проходите, а ги създава…

— Млъкни, Линдън!

Нима знае? И не й пука? София не чувстваше особен сантимент към бъдещето, не обичаше никого и никой не я обичаше, нямаше дом, не принадлежеше никъде. Може би затова не се впечатляваше особено.

Конят отново препусна в галоп, Ета подскочи на седлото и неволно прехапа устна. Мъжът зад гърба й изсумтя нечленоразделно, но Ета ни най-малко не се заблуди — не само разбираше английски, но и очевидно с приятелчето му криеха нещо. Нападнали ги бяха без знанието на София, без дори да я уведомят за случилото се. Може би не смятаха за нужно да са лоялни другиму, освен на Сайръс?

А София може би бе наясно и затова не искаше Ета да говори за астролабията. Ета още помнеше какво бе казал Николас, докато обикаляха пазара — че златото и предполагаемото богатство привличат нежелано внимание. Щом София не искаше мъжете да разберат колко важно е онова, което търсеха, означаваше ли това, че се страхува да не пожелаят астролабията за себе си? Но за какво ще им е астролабията на двамина пазители, освен ако не решат да поискат откуп за нея?

Очевидно се бе натъкнала на подводен камък и силно се изкушаваше да се опита да подкопае крехката лоялност на тия мъже към София, защото тогава би могла да се измъкне тайно в бъркотията, да ги изпревари и…

И какво? Да тръгне сама из пустинята?

Да остави София на произвола на съдбата?

Тя поклати глава. Напоследък установяваше, че притежава неподозирани умения, че е в състояние да се справи с много неща, но подобна постъпка би била откровено жестока. Реши, че това ще е крайният вариант, до който би прибягнала, ако нищо друго не свърши работа.

— Направо си представям физиономията му — разсмя се София. — На дядо. Как ще се учуди, че не друг, а аз съм се справила с невъзможната задача.

— Ще се учуди? — Ета усети как отново я пробожда съмнение. — Искаш да кажеш, че…

Айрънуд не знаеше, че София ги бе проследила. Тръгнала бе на своя глава.

— Е, сега вече знаеш как стоят нещата. Всичко дължа на теб, разбира се. Нали ти ми каза да взема живота си в ръце? Щом не желае да ме обяви за наследник, тогава ще му докажа, че аз съм най-достойна за тази чест.

В този момент Ета разбра, че ще трябва да измисли друг план за действие, да се подготви за най-лошото. Защото и най-добре обмисленият план не би могъл да я предпази от безразсъдствата, на които бе способно едно изпълнено с копнеж младо момиче, за да получи онова, което смята, че му се полага. Няколко часа по-късно, когато слънцето вече бе минало над главите им и залязваше зад гърбовете им, когато зеленият оазис на Дамаск вече бе избледнял в съзнанието й, Ета осъзна, че представата й за пустинята е била напълно погрешна.

Очаквала бе да види купчини пясък — безкрайни дюни, в които нозете им ще потъват на всяка крачка. Очевидно познанията й за тази част на света бяха твърде оскъдни. Местността се стелеше пред тях съвсем равна, тук-там осеяна с възвишения, които някак все оставаха в далечината, забулени в сивкава мъгла. Копитата на конете потропваха върху бледожълта спечена пръст, а безспирният вятър поемаше вдигнатите облачета прах и ги отнасяше нанякъде. Стенанията му сякаш шепнеха, зовяха ги да се отклонят от пътя.

При всяко спиране конете се хвърляха да късат малкото съсухрена зеленина, поникнала като по чудо от безводната земя. Гърдите им се надигаха мъчително, а гърбът на коня под нея излъчваше такава топлина, че съвсем скоро краката на Ета подгизнаха от сладникавата му, остра пот и от нейната собствена. Срязаха й въжетата едва когато дойде време конете да починат.

Един от пазителите намери грубо изсечен в земята кладенец. София преведе думите му — останал бил още от римско време, когато римляните пътували до Палмира, а днес се използвал от малкото бедуински племена, които все още населявали пустинята. Водата бе застояла и миришеше тежко, очевидно остатък от отдавнашен дъжд, но конете пиха, докато не остана и капка, а сетне трябваше да продължат нататък.

Нямаше сянка, нямаше вода, нямаше абсолютно нищо, освен някоя и друга древна, полуразрушена постройка в далечината. Когато прахолякът слегнеше, Ета виждаше на разстояние от стотици мили във всяка посока. Въздухът трептеше от горещината и искреше като при входа на проход. Уви, твърде скоро мисълта да търси проход в тази пустош й се стори прекалено потискаща, а и бе твърде уморена и схваната, за да се оглежда. Слънцето пареше кожата й въпреки робата и булото.

Точно когато бе на път да се примири, че София ще ги принуди да яздят през цялата нощ, в далечината изникна групичка бледи, ниски сгради.

— Карятейн — обяви София с видимо облекчение и избърса потта от лицето си с ръкав.

— Колко още има до Палмира? — попита Ета и с мъка се свлече от мокрия кон. Бедното животно едва си държеше главата изправена и видимо затрепери, когато Ета и пазителят го освободиха от тежестта си и тръгнаха пеш към селцето.

— Около един ден път на север — отвърна София. — Искам да продължим веднага щом си набавим вода, но нашите славни пазители смятат, че трябва да опитаме да заменим конете за камили.

На Ета подобно решение й се струваше доста разумно — камилите бяха в състояние да издържат дни наред без вода.

— Как се казват?

— Камилите ли? Откъде, по дяволите, да знам?

Тя шегуваше ли се?

— Пазителите! — Ета посочи двамата мъже, които си говореха тихичко на няколко крачки пред тях.

— Защо? Да не си решила да им пишеш благодарствени писма?

— Всъщност няма значение — изсъска Ета през стиснати зъби.

И без това я вълнуваха далеч по-важни неща. Майка й. Астролабията. Николас. Дори дебютът. Онзи познат пламък припламна в сърцето й при мисълта за цигулката и мигом изпепели страха и опасенията, че с майка й са обречени на вечно бягство. Искаше да свири — отчасти заради Алис, а също и заради Николас, който така искаше да я чуе, но най-вече за да може отново да вземе бъдещето си в свои ръце, да решава сама.

В Карятейн бяха наизлезли мъже — разговаряха помежду си, пушеха наргилета, зяпаха залеза. Привлякоха нечий и друг любопитен поглед, докато следваха единия от пазителите през лабиринта от избелени от слънцето улички към кервансарая, както го нарече София, или иначе казано, хан, предлагащ подслон за уморени пътници и техните животни.

А също и вода. Чиста, прохладна вода. Ета облиза напуканите си устни. Изпила бе последната глътка вода от мяха преди повече от час.

— Чух мъжете да споменават някакви горещи минерални извори. Като че ли надушвам сяра, а ти? — обади се София и подуши вечерния въздух.

— О — отвърна любезно Ета, — аз пък реших, че миризмата се носи от теб.

София й се усмихна злобно.

— Жалко, че няма да можеш да се поосвежиш. Изглеждаш така, сякаш теб сме яздили до тук — просъска тя.

Макар и с отмалели ръце, сякаш към всяка от китките й бе привързана тежест, Ета все пак събра сили да вдигне среден пръст, макар и зад гърба на София.

Кервансараят представляваше проста квадратна постройка, подобна на укрепление. Фасадата й бе опасана от безброй колони и арки, а между тях се отваряше голяма порта, през която тъкмо преминаваха група мъже и няколко непокорни камили.

Отвътре изскочиха две момчета, за да вкарат конете им в двора, където ги посрещна възпълен мъж с подпухнало лице и хубава червена роба. Мъжът се обърна към пазителите, но те явно го уведомиха, че София е тази, която държи кесията, понеже мъжът се впусна в дълги извинения на три различни езика, преди София да благоволи да му отговори на арабски.

Кервансараят бе разделен на две части — горен етаж, на който спяха пътниците, и двор, където нощуваха камилите, конете и стоките.

Пристигналият преди тях керван тъкмо бе приключил с разтоварването на стоките и разпрягането на животните. След вечерната молитва мъжете се смесиха с останалите пътници и захванаха да показват стоки, наизвадиха храна.

— Влизай — нареди й София, когато спряха пред стаята, която щяха да делят. Придружителите им влязоха в съседната. Ета чу как пускат дисагите си на земята, сетне долови шумолене на плат — явно вадеха завивки.

Вътре бе с пет-шест градуса по-прохладно, отколкото навън. Свикнала с богатите украси, типични и за най-бедните къщи, Ета с изненада установи, че стаята бе гола като пещера. Нямаше дори врата, а само завеса.

— Така. Ето ти одеяло — София й подаде един вързоп.

Както можеше да се очаква, след като бе прекарало цял ден вързано за гърба на коня, одеялото миришеше точно толкова неприятно колкото и самата Ета.

Тя го разпростря върху пода и се приготви да разположи натъртеното си тяло върху твърдата земя.

Поне сме в безопасност — помисли си тя, сетне се поправи, — засега.

— В онази торба има храна — София посочи платнената торба, която бе хвърлила до стената. — Отивам да проверя дали ще можем да сменим конете.

Ета изчака, докато София изчезна зад завесата, и с мъка се завлече до торбата. Извади шепа смокини и откъсна комат хляб колкото юмрука си. Излапа ги набързо и посегна за още. Откъм съседната стая се чу как един от пазителите се изправя в отговор на виковете на София и с недоволно ръмжене се запътва към двора.

Ета огледа дисагите.

София бе оставила всичките си вещи, включително малък пистолет, пари, пътен дневник, златен джобен часовник и джобно ножче.

Компасът, който я бе видяла да използва през деня, бе паднал на дъното на най-малката торба. Ета се взря в стрелките и се завъртя из стаята, докато не се ориентира къде е север.

През последните няколко часа бе прехвърлила около пет различни варианта на един и същи план за бягство. Щеше да се измъкне, докато останалите спяха, да задигне каквито провизии намереше, да яхне коня и да ги изпревари поне с няколко часа. И когато пристигнеха в Палмира, Ета отдавна щеше да е избягала.

Но колкото повече се взираше в компаса, толкова по-наивни й се струваха тези планове.

Хасан я бе предупредил, че пустинята не обича самотните пътешественици. Дори и с компас лесно можеше да се изгуби, да отмалее от жажда и глад и да скита без посока, докато някой я намери или пък загине. Ета бе градско чедо — оцеляването в пущинака не бе сред силните й страни. Нямаше да се справи без София и пазителите с техните знания и провизии.

А крайният срок бе твърде близо, за да губи време в размисъл. През цялото време бе разчитала, че ще разбере как да използва астролабията, за да създаде проход към своето време, ще изненада хората на Айрънуд, които държаха майка й, и ще я измъкне от лапите им, но положението вече не изглеждаше толкова просто.

Как щеше да се добере до астролабията, да я измъкне от София и пазителите, преди да я изпреварят? А сетне да крие, че не възнамерява да я върне на Айрънуд, достатъчно дълго, че да спаси Роуз? Умът й запрехвърля проблема, започна да го разделя на тактове, да изпитва темпото и ритъма, докато накрая се спря на единствената възможност.

Единственото решение бе да привлече София на своя страна. Да я направи свой съучастник не само за унищожаването на астролабията, но и за да измами Сайръс. Ета би могла да настоява за сделка — да заяви, че иска първо да види майка си и едва след това ще му даде астролабията. А дали майка й вече нямаше някакъв план за действие?

Или… Все повече започваше да се замисля дали изходът от всичко не бе смъртта на Сайръс. А също и че вероятно на нея ще се падне отговорността да нанесе смъртоносния удар.

При тази мисъл буквално й призля. Вярно, че майка й действаше безмилостно, но Ета никак не бе сигурна, че тя самата е в състояние да прибегне до такъв ход. И да, Сайръс бе виновен за смъртта на Алис и това би трябвало да я накара да копнее за отмъщение… Но не беше така.

А и как се очакваше да се справи с останалите пътешественици? Онези, които Айрънуд несъмнено бе оставил да пазят Роуз?

Легнала в тъмнеещата стая, Ета си припомни думите на майка й, онези от първото писмо: „Краят трябва да е окончателен“.

Окончателен. В смисъл на… унищожение? Дали не трябваше да направи онова, което майка й и дядо й не бяха успели да направят — да унищожи астролабията, без да я използва? Сега, когато знаеше как разсъждава майка й, започваше да се пита дали Роуз изобщо очакваше да бъде спасена — дали тези думи, досущ като последните думи на Алис, не бяха предназначени да я утешат, да я насочат, да я успокоят, че това е правилното решение?

Прободе я неописуемо чувство на ужас.

Не мога да изгубя и мама. Не и сега, когато искаше да я разпита за толкова много неща за семейството им. Не и когато искаше да посети толкова много места с нея. Ако изгубеше и майка си, какъв смисъл имаше изобщо да се връща в Ню Йорк и своето време, към онова, което бе останало от някогашния й живот?

Щеше да унищожи астролабията само в краен случай. Таеше надеждата, че ще да успее да придума София, да я убеди да се върне с нея в нейното време и да избяга от Айрънуд завинаги. Така щеше да може да използва астролабията, стига да разбере как, и да създаде проход право към своето време, без да се налага да търси онзи на Бахамите, който водеше към музея.

Пъхна компаса в гънките на робата си за всеки случай и се изтегна върху одеялото. Насили се да прогони всички противоречиви мисли, които закръжиха в главата й още щом затвори очи.

Съвсем скоро всичко ще приключи — помисли си тя. — Краят трябва да е окончателен. Разтри охлузените си китки и се помъчи да не мисли за Николас. Не се нуждаеше от защитник или спасител. Но безкрайно се нуждаеше от присъствието му.

София се завърна половин час по-късно, или поне на Ета така й се стори, и се отпусна недоволно върху одеялото си. В съседната стая пазителите говореха високо и се смееха. Внезапно Ета долови позната дума, дума, спомената от Хасан: aswaak.

Aswaak… Драките?

Двете със София мълчаха. И последните светлинки на кервансарая гаснеха и всичко потъваше в тъмнина.

— Наистина ли астролабията създава проходи? — обади се неочаквано София — Мислех, че просто ги разчита.

Ще ти отговоря, ако и ти ми отговориш на един въпрос, помисли си Ета, но в този момент се сети за Николас и внезапно осъзна, че може би няма да се наложи да манипулира София. Не и при положение че истината бе на нейна страна.

— Да. Сайръс иска да създаде проход назад във времето, до един определен момент, който ще му позволи да спаси първата си съпруга, без да изгуби богатството и контрола си върху останалите кланове. Но ще унищожи бъдещето ни, сигурна съм, за да изгради нещо, което му се струва по-важно. Не можеш да му позволиш да се сдобие с такава власт.

— О, нямам никакво намерение да му я дам — отвърна София. — Особено сега, когато знам колко е могъща — благодаря ти за сведенията, между другото. Господи, това е невероятно. Сега не само ще мога да му натрия носа, но и да му съсипя живота.

— София… — опита се да я прекъсне Ета, но момичето не млъкваше, разтреперано от вълнение.

— Та това е най-могъщият инструмент на света. Пътешествениците и пазителите не просто ще застанат на моя страна, а буквално ще коленичат пред мен. Няма нужда да му ставам наследник — мога да се върна назад във времето и да го елиминирам от пейзажа.

Ета зяпна от изненада.

— Наистина ли би го убила?

— Не и преди да се разкае, задето не ме избра — отвърна благо София. — Искам да се гърчи, да види как се издигам, докато той самият пропада. Така че не се тревожи, миличка. Сайръс няма да промени бъдещето ти. Защото аз ще го изпреваря.