Александра Бракен
Пасажер (20)

Деветнадесет

Николас разбра колко е загазил, когато установи, че не усеща болка в раната. В главата му се въртяха накъсани спомени от последните няколко часа като разпилени от вятъра цветчета жасмин. Нима всичко се бе случило само преди часове? Невъзможно. Вече беше тъмно. Нищо чудно да бяха изминали цели дни, а той не можеше да изплува от дълбините на ужасния, лепкав сън, за да разбере какво става.

Някъде над него се носеха меки гласове. Меки ръце отместиха превръзката около ребрата му, за да прегледат раната. Парче мек плат попи горещата пот от челото му. Ето това не бе очаквал — колко меко ще е докосването на смъртта. Струваше му се някак нечестно да си иде без борба. Да му бъде отнета възможността да гори, да се противи, да крещи срещу смъртта до последния си дъх. Нима нямаше право поне на това? Или му се струваше нечестно само защото през целия си живот се бе борил като грешен дявол? Да си отиде съвсем безмълвно… тази мисъл легна върху гърдите му, притисна го така, че му стана още по-трудно да диша.

Може бе по-добре да поразсъждава върху този въпрос, когато не е толкова уморен.

Точно така. Мястото, в което го бяха довели, миришеше на пръст. Чуваше постоянното шумолене на тихи стъпки и гласове. Макар да познаваше езика, му беше невъзможно да се съсредоточи заради бученето на кръвта в ушите му. Болница ли бе това? При първия допир на светлина върху клепачите му, Николас се насили да отвори очи.

Около него стените бяха бели и бледи като в гробница, украсени с разточителни орнаменти. Николас се опита да се съсредоточи поне колкото да различи изображенията. Хиляда слънца. Хиляда цветя. Атмосферата бе ведра и спокойна. Дори водата, с която квасеха лицето му, ухаеше приятно на цветя, напомняше му за Ета. Но в момента всичко му напомняше за Ета.

Макар срещу него да имаше още легла, в тази част на коридора беше сам. Гледаше как водата блика от чешмата в дъното на стаята, наблюдаваше как младите мъже и жени идват да си напълнят каните. В един момент го повдигнаха, дадоха му да пие безвкусен бульон. Трябваше да им каже, че е безполезно — че гърлото му е подуто и болезнено, сякаш бе погълнал слънцето. Да им каже, че знае.

Раната не го беше убила.

Но треската щеше да го довърши.

Въпреки че се противеше, доколкото имаше сили, го държаха увит плътно в завивките, хванат в капана на собствения му огън, така че не му оставаше друго, освен да се поти и да страда. Толкова много хора се грижеха за него, а никой не искаше да му помогне.

Но Ета, Ета щеше да му помогне.

Ета. Мили Боже — видял бе как някакъв непознат се опитва да разбие черепа й в камъните и в този миг и последната верига на самообладанието му се бе скъсала. Добре ли беше? И къде ли беше? Коя дата бе днес… колко ли дни бяха изминали? Дали бе проявила поне малко здрав разум, та да продължи без него?

Но когато затвори очи, не нейното лице заигра под клепачите му, а лицето на Хол в онзи миг, когато капитанът бе приклекнал пред малкия Николас и му бе казал, че ще го отведе със себе си. Подал му бе ръката си, така голяма и топла, и бе хванал дланта му в своята.

Хол… Кой щеше да каже на Хол какво се е случило с него? Ами на Чейс? Може би един от двамата щеше да издири Айрънуд, да му потърси сметка, но щеше да установи, че дори Айрънуд не знае отговора.

Изчезнал. Ще бъде запомнен не с делата, а със смъртта си. Повечето моряци приемаха необратимостта на тази дума, нейната окончателна простота. Но Хол и Чейс бяха непреклонни оптимисти. Щяха ли да издържат бремето на неизвестността? Да не знаят дали е продаден в робство, дали е станал храна за акулите, или гние в някой затвор. Безброй бяха вариантите, които щяха да терзаят мислите им, и всички щяха да са безкрайно далече от истината.

От един момент нататък започна да измерва времето с призивите за молитва. Всеки път, когато усетеше човешко присъствие, тялото му инстинктивно се напрягаше, ръката му се опитваше да се пъхне под възглавницата, та да изтегли несъществуваща кама.

Събуди се от тихо тананикане и звука на раздиращ се плат и обърна глава, за да види откъде иде. На съседното легло седеше млад мъж, а до него бе поставена кошница с ленено платно или може би груба коприна. Платът бе съсипан, осеян с дупки и прорези — навярно дрипите бяха дарени на болницата, та да бъдат използвани за превръзки — стар чаршаф, събуден за нов живот. Младият мъж с лекота разкъсваше плата на тесни ивици. Дупките бяха отслабили тъканта и я бяха направили податливи на силните му пръсти.

Подобно на плата мислите на Николас постоянно се късаха и разнищваха, губеха се в огъня на треската. Но този образ се запечата в съзнанието му въпреки натежалите клепачи. За какво му нашепваше тази простичка дейност?

Разкъсване. Съдиране. Тъкан. Време.

Причината, поради която лежеше тук.

Причината, поради която Ета бе отвлечена в миналото.

Време… времето им изтичаше… Ета…

Ета. Трябваше да говори с Ета.

Едва привечер, когато чу познат глас, му се удаде възможност да отправи молбата си. Отвори едно око и видя Хасан, който разговаряше с по-възрастен мъж с едри гърди и снежнобяла роба. Опита се да отвори уста, но от гърлото му се откъсна единствено жалко изскимтяване. Никой не го чу, докато не се прокашля.

— Приятелю, нека ви донеса вода — възрастният мъж с посивяла коса му хвърли кратък поглед и забърза нанякъде. Николас протегна ръка и улови полите на Хасан, преди онзи да успее да се дръпне.

— Ета — промълви той с мъка. — Доведете…. Доведете ми Ета.

— Късно е — възрази Хасан и се смръщи. — Нима искате да ви види в този вид?

Значи още не бе идвала да го види?

— Веднага — отвърна той дрезгаво. После помисли малко и добави малко по-тихо, като се стараеше да не издаде отчаянието си — Моля ви.

— Добре, добре — съгласи се Хасан. Понечи да се надигне, понеже беше приклекнал до Николас, но се поколеба и се наведе над лицето му.

— Baha’ar — подхвана с тих, сериозен глас. — Не умирайте толкова далече от морето.

Николас затвори очи и зачака. Отвори ги едва когато чу познатите стъпки на Ета да бързат по застлания с плочки под. Навън беше тъмно, денят преминаваше в нощ. Около него блестяха свещи, топлеха леглото му с пламъка си. Замисли се за онази нощ, за изражението на любимото й лице, впило поглед в него, и гърдите му се свиха.

Стъпките й замряха и Николас се досети, че навярно изглежда ужасно. Болката, изписала се на лицето й, го прободе като кинжал, закопня някак да я заличи. Жадуваше за една последна усмивка, преди да й каже истината.

— Хей, може ли една целувка? — прошепна той.

Ета неволно се усмихна и бавно приседна на пода, за да може да притисне меките си хладни устни в неговите. Когато се отдръпна, ръцете й така и не се отместиха, погалиха скулите му, челото му, главата.

— Къде съм? — промълви той и се прокашля.

— Кеймар, болница в Дамаск — отвърна тя тихо и подви нозе под себе си. — Исках да те отведа обратно в къщата, но Хасан не посмя да пусне непознати. А на теб спешно ти трябваше лекар.

Николас направи гримаса и тя се засмя.

— Хасан не се отделя от стаята ти, стои на пост пред вратата. Отказва да ме пусне. Налагаше се да се промъквам в нощта.

— Сама? — той я изгледа възмутено, но тя не му обърна внимание.

— Само че ме хвана и ме завлече обратно в къщата. Спиш от близо два дни.

Два дни. Мили боже. Значи им оставаха само три дни до крайния срок? Сърцето му трепна уплашено — от страх за другата жена, виновницата за тази лудешка надпревара.

— Хванаха ли мъжете?

Ръцете й застинаха и той се надигна жадно, за да не се отдели от пръстите й.

— Не. Съжалявам. Мислиш ли, че бяха пазители?

Явно да, щом са следели Роуз, преди да се сблъскат с друга, също толкова важна плячка — Ета. Дявол да го вземе, не бяха изкарали и един ден, преди да ги хванат. Излизаше, че е напълно безполезен като защитник.

— Съжаляваш, че ме раниха, а не че хукна след нея — изтъкна Николас, благодарен, че гласът му не издава вълнението му. — Наистина ли беше Роуз?

— Да. Собствената ми майка се опита да ме убие — Ета поклати глава. — Нямам търпение да й кажа.

— Каза ли ти нещо?

— Само че никога няма да допусне Сайръс или някой си Хенри да получат астролабията — каза Ета. — Дори не успях да й обясня, че нямаме никакво намерение да им я даваме.

Аха.

Явно моментът бе настъпил. Съзнаваше, че я бе повикал не само защото копнееше да я види, а защото бе крайно време да каже истината.

Но сега, когато Ета бе с него, Ета с прекрасното лице и благородното сърце, усети, че му се иска да отложи момента.

Няма друг начин — каза си. — Единственият път е право напред.

Ета дръпна одеялото и освободи ръцете му. Възползвайки се от дългоочакваната свобода, той взе ръцете й в своите и ги притисна до гърдите си. Знаеше, че Ета долавя препускащия ритъм на сърцето му.

Веждите й рязко се сключиха. Изглеждаше безкрайно уморена, а Николас чудесно знаеше кой е виновен.

— Какво има?

— Трябва да ти кажа нещо — започна той. — И трябва да ме изслушаш докрай. Важно е.

— Не може ли да почака до утре? — възрази тя. — Трябва да почиваш…

Напълно в неин стил бе да вижда, че Николас чезне пред очите й и да отрича докрай.

— Не бях честен с теб. И не искам да чакам повече.

Ета се отдръпна леко, но той задържа ръцете й, та да й послужи като опора.

— Неслучайно те последвах в прохода. Тревожех се, признавам, понеже имаш навика да привличаш опасности и неприятности, но… Когато Айрънуд те отпрати онази нощ и ти отиде да си легнеш, старецът договори нови условия с мен. — Гърлото го болеше ужасно, а режещата болка под ребрата го караше да изпуска нишката на мисълта си. — Условието бе да тръгна с теб, да те придружа и да гарантирам, че няма да се опиташ да избягаш с астролабията или да му извъртиш някакъв номер. Намеренията ми бяха да му върна астролабията, Ета, независимо дали си съгласна, или не. В замяна Сайръс обеща да ми предостави имотите си в Карибите, огромно богатство. Сега вече знам, че огромното му богатство изобщо няма да съществува, щом смята да промени миналото и да създаде ново бъдеще.

Ета поклати глава и пръстите й пуснаха неговите. В продължение на няколко минути му се струваше, че се кани да заговори, но навярно изражението й се дължеше на играта на свещите.

— Кажи нещо — прошепна Николас. — Моля те, кажи, че ме презираш, задето скрих истината, че никога няма да ми простиш… Каквото и да е, само не крий мислите си от мен.

— Ще кажа — отвърна тя равно, като го изгледа изпод падналия на челото й кичур коса. — Веднага щом измисля как най-лесно да ти изтръгна сърцето и да го изям.

Николас изненадано се изсмя, макар смехът му да прозвуча съвсем немощно.

— Ще ми се да можеше. Тъкмо ще видиш колко е жалко и окаяно, как още от първия миг, в който те видях, ти принадлежи абсолютно.

Ета стисна очи й се извърна, за да скрие изражението си — сякаш би могла да го скрие, сякаш не я познаваше достатъчно.

— Не искам да… да говориш такива неща, понеже ти е гузно, задето си крил от мен. Признавам, че бих предпочела да ми беше казал от самото начало. Но аз също дълго крих, че не възнамерявам да дам астролабията на Айрънуд. А и в крайна сметка още нищо не си направил.

— Но те излъгах… — Николас не можеше да проумее реакцията й. Приготвил се бе за неизбежната й студенина, за омразата й. А сега не смееше да диша, за да не наруши магията.

— Но нали знам защо си го направил. Знам, че с толкова много пари ще можеш да си купиш кораб, да си осигуриш нов живот. А аз точно това искам за теб — да имаш нещата, които заслужаваш. Да ги имаш и да не се чувстваш виновен как си ги получил. Каза ми истината и това е достатъчно. Няма нужда да я подправяш с поезия, за да смекчиш удара.

— Парите не бяха единственият ми мотив. Искам да го знаеш. Вярвах, че дължа на Джулиън да довърша започнатото, и исках… Исках да съм с теб. Да те защитавам.

— Николас…

Истината бе, че ако Ета не му беше толкова скъпа, Николас щеше да се откаже от сделката. Дори огромното състояние на Айрънуд не бе достатъчно, за да го изкуши.

Но не бе очаквал, че и нейните чувства са толкова силни — не бе очаквал, че толкова вярва в него, че така го цени. А той, глупакът, не бе повярвал в чувствата й, в обичта й към него. Защото това наистина беше обич. Неговата обич — споделена. Тази мисъл го връхлетя с пълна сила, изпълни вените му едновременно с болка и облекчение.

Дръпна я към себе си, докато спря да се съпротивлява и се сгуши до него.

— Дали все пак малко поезия няма да те убеди? „Душите ни приветствам с добър ден“ — започна той, макар да не помнеше как точно продължава стихотворението. — „Те будни са — без страх една от друга. Светът, от сетивата отделен, поставя ги на любовта в услуга“^[1]

— Мда, очевидно си много болен — прекъсна го тя, но Николас не беше приключил. Готов бе да отложи съня с още няколко мига, заради тези последни, така важни секунди. Щом собствените му думи не можеха да я убедят, може би думите на Дън щяха да успеят.

— „Търси, моряко, странни брегове, стар свят, разкривай нови светове — ний двама свят в едно сме, неделим на две.“

— Да знаеш, че очаквам още един рецитал, когато се оправиш — опита да се пошегува тя, но гласът й потрепера издайнически. — Искаш ли да пробваш някой друг път, когато не си убеден, че умираш?

— Чуй ме — подхвана решително Николас, макар думите му да започваха да се сливат. Горещината, която го заливаше в нейно присъствие, в съчетание с пламналата му кожа бе достатъчна, за да го възпламени. — Достатъчно се забави. Помоли Хасан да те заведе в Палмира още утре сутринта. Пътуването ще е дълго и трудно, но знам, че ще се справиш. И знам, че в крайна сметка ще вземеш правилното решение. Сигурен съм, че сърцето ти ще ти подскаже верния път.

— Не — възрази тя. — Няма да тръгна без теб…

— Не можеш ли поне този път да ме послушаш? Знаеш какви са залозите. Трябва да заминеш.

— Ти си ми партньор — гласът й се извиси. Николас я притисна по-силно. Усещаше, че е разстроена, но само защото долавяше истината в думите му, истината за съдбата му. — Да не си посмял да ме изоставиш точно сега. Отказвам да тръгна без теб. Отказвам да те изоставя.

— Не можеш да се върнеш назад. Трябва да продължиш напред, оттук нататък трябва да вървиш само напред.

Ета се надигна на лакът, за да го погледне в очите. В бледите й мигли блестяха сълзи, но тя примигна сърдито и не им позволи да се търкулнат. На лицето й се изписа подновена решителност и в този момент Николас разбра — разбра защо Ета бе в състояние да възпламени и двете противоположни страни на характера му — джентълмена, който копнееше да й засвидетелства цялата си почит, и негодника, който искаше да я има на всякаква цена.

— Представям си колко неудобно ще се почувстваш, когато оздравееш и ти припомня как си ми рецитирал стихове — подкачи го тя. — Явно мъжете от осемнадесети век са невероятно сантиментални.

— Всъщност… — Николас се напъна да изрече думата с пресипналото си гърлото. Главоболието му се бе засилило с ускоряването на пулса. Искаше да я държи в обятията си и да мълчи, да усети отново меките й извивки в тези последни часове, които му оставаха. — Не зависи от мен.

Нима по нейно време хората не умираха от треска? Наистина ли?

— Звучиш все едно си се предал — укори го тя. — Предстоят ти още толкова неща! Няма да умреш на това легло, няма да ти позволя!

Дробовете му свиреха шумно при всяко вдишване и издишване, а езикът му отказваше да изрече думите. Съпротивляваше се с всички сили да се противопостави на сребристия, копринен зов на безпаметния сън. Силите му гаснеха, теглеха го надолу против волята му. Волята му бе безсилна. Искаше да се бори, да се вкопчи в живота, докато пръстите му се охлузят до кокал, но твърде често бе виждал лицето на смъртта, за да повярва, че би могъл да й се изплъзне. Колкото и да хитрува човек, колкото и късмет да има, колкото и рани да преживее, рано или късно треската го поваляше. Но ако изобщо имаше причина да се бори, то тази причина бе Ета.

Обзе го смъртно изтощение, толкова дълбоко, че дори страстната й целувка го прогони само за миг.

— Няма да те оставя тук — зарече се тя. — Обещай, че ще се бориш.

— Обичам те — колкото и малка утеха да можеше да донесе истината в този момент, искаше да я изрече гласно. — Безумно. Колкото и да е неуместно.

— Обещай — настоя тя и Николас усети как го парва сълза, как се плъзва по бузата му. Ета трепереше и той я притисна до себе си, опита се да я утеши с прегръдката си. Никога не бе усещал така остро зловещата примка на времето — искаше да й каже толкова много неща, но миговете изтичаха един след друг.

— Но ти ще живееш… трябва да живееш — продължи той. — Мисля, че знаеш… истината е… че исках да дойда с теб. Да видя дома ти. Да открием място, където да можем да бъдем заедно…

— Това място ни чака — отвърна тя. — Просто трябва да тръгнем.

О, тези думи, как пронизаха сърцето му!

— Ще се сещаш ли за мен, когато свириш на цигулка? — попита той тихо. — Понякога… невинаги… не е нужно да е често. Или когато се случи да чуеш морето… спомни си… съжалявам, че не те чух да свириш… поне веднъж…

— Николас — гласът й се извиси рязко и тя обгърна лицето му с длани, изтегли го насила от стръмната, тъмна пропаст, — ако умреш, никога няма да ти простя. Не ме интересува дали съм себична, просто няма да ти простя. Бори се.

Любовта е себична, нали така? Тласка почтени хора да вършат нередни неща. Увива те като пашкул, отделя те от останалия свят, заличава времето, разума. Кара те да отричаш неизбежното. Кара те да копнееш за ума на другия, за тялото му, кара те да вярваш, че заслужаваш да притежаваш сърцето му, да си извоюваш място в него.

Ти ми принадлежиш — помисли си той, впил очи в Ета — и аз на теб.

— Кажи ми… само едно нещо… за твоето време… — едва успя да пророни той.

— Каквото поискаш.

— Помниш ли… онази двойка в Лондон, в станцията?

— Дето танцуваха? Какво за тях?

— Щяхме ли… и ние да можем… да танцуваме така? — дишането му се накъсваше все повече. — В твоето време?

Ета се усмихна тъжно.

— Да.

— Така си и мислех. Ще останеш ли… докато спя…?

Ета целуна бузите му, клепачите, челото и Николас усети как сърцето му пламва. Дишането му се забави, сърцето му прошепна неясно извинение… бавното туп туп туп в ушите му напомняше за звука на руля, когато променяше курса на кораба. Постепенно забавяне, а сетне…

Не, не така.

Не с шепот, моля те, Господи, не с шепот, а с вик. Длъжен бе да приключи това пътешествие, преди да се впусне в следващото.

— Бори се — прошепна отново тя и топлият й дъх облъхна ухото му.

Заради теб — отвърна бавният ритъм на сърцето му, — заради мен. Смътно усети, че Ета се отдръпва — потънал бе някъде между съня и огнения ад на треската. Не чувстваше ръцете си, та да ги протегне към нея, а краката му бяха като посечени — не беше в състояние да ги помръдне. Усещаше единствено болката, която ту пронизваше тялото му с нажежени шишове, ту захващаше да пулсира мъчително в черепа му.

Спа дълбоко с ярки, парещи сънища. Сънува къщата на „Куин Стрийт“, коридорчето между кухнята и тайната врата към трапезарията, по което минаваше, за да сервира на семейството. Гледай да не ни се мяркаш. Гледай да не се показваш. Гледай да мълчиш. Сънува ръцете на майка си — колко странно, че си припомни формата и тежестта, и докосването им, когато лицето й бе потънало в забрава. Сънува розовите белези и следите от изгаряния, доказателство за безкрайните часове в кухнята.

Майка му обичаше да го докосва — да натъкмява ризата му, да го гали по косата, да бърше мръсотията и кръвта от лицето му. Помнеше тези ръце, деформирани, мазолести, но топли и винаги готови да откликнат.

Сънува, че е запалил къщата, та да изгори до основи, и се е облекчил върху пепелта.

Така че здравата се стресна, когато върху лицето му плисна струя топла вода.

— Baha’ar! Събудете се! Ах, глупако! — крещеше Хасан, а гласът му звучеше почти неузнаваемо. Удари гърдите му с разперена длан и придружи жеста си с възклицание, навярно възгруба ругатня, понеже сериозният лекар, застанал наблизо, буквално зяпна.

Мъглата в главата на Николас рязко се стопи, макар да продължаваше да се чувства като изцедена мокра дреха, просната да съхне на слънце. Всички мускули в тялото му възнегодуваха, когато се надигна и се облегна на стената.

— Какво има? — изграка той. — Защо крещите като…

— Глупако! — излая отново Хасан. — Какво сте й казали?

Дъхът на Николас секна.

— На Ета?

— Че на кого другиго? — викна Хасан. — Защо сте й казали да тръгне?

В този миг Николас разбра, че ще оцелее, пък било то само за да има удоволствието да я удуши със собствените си ръце. Освен това признаваше, че донякъде му беше неловко заради снощната сцена.

— Първо, трябва да знаете, че е дяволски трудно човек да я накара да направи каквото и да било. Казах й да ви помоли да тръгнете с нея, казах й да тръгне още призори. — В момента беше утрин, ранна утрин, слънцето още не беше изгряло. Тъмнината отстъпваше с всяка изминала секунда.

А гневът му — дежурната му, неизменна реакция — отслабваше заедно с нея. Ета бе импулсивна, вярно, но не беше толкова безразсъдна, че да тръгне сама в пустинята. А дори да й хрумнеше подобно нещо, откъде би могла да си набави кон? Откъде ще знае накъде да върви? Не говореше местния език, нямаше карта…

По гръбнака му пролази студена тръпка.

— Потърсихте ли я в къщата?

— Да не мислите, че съм толкова глупав, та да не потърся първо там? — изсумтя ядно Хасан. — Не се е връщала там. А ако се е връщала, е било само за да си прибере нещата.

Ледената тръпка проникна и във вените му. Нима бе тръгнала без пари, без дори да вземе малкото им останали провизии?

Не, не е възможно да е тръгнала сама. Не и по собствена воля. Някой я бе отвлякъл, принудил я бе против волята й, откраднал я бе…

С огромни усилия Николас издърпа крака от завивката, без да обръща внимание на болките в раната.

— Трябва да разпитаме… Може някой да я е видял да тръгва.

Едва ли щеше да има резултат, но с друга възможност не разполагаха.

Хасан кимна и изстреля някакъв въпрос към мълчаливия белокос лекар. Онзи измърмори нещо със спокоен глас и Николас мигом кипна. Нима този човек не разбираше, че трябва да се реагира със светкавична бързина? Защо се запътваше към вратата с такава бавна крачка, вместо да се затича?

— Спокойно, приятелче — обади се Хасан и натисна Николас да легне обратно. — Сега ще се върне.

Лекарят действително се върна — след десет мъчителни минути. По петите му крачеше млад мъж — онзи, когото Николас бе наблюдавал да накъсва стари чаршафи за превръзки — със сведена глава и сплетени ръце.

Младият мъж заговори без втора подкана — отговаряше с готовност на всички въпроси на Хасан. Когато Хасан вдигна ръка, сякаш да попита „колко висок“, и последната капчица от търпението на Николас се изчерпа.

— Какво казва?

Тъмното лице на Хасан бе пребледняло.

— Казва, че я е видял да напуска този iwan — тоест този коридор, но я пресрещнала друга жена. Западнячка като Ета. А сетне двама мъже я извели навън.

Николас изгледа гневно момчето.

— Защо не е съобщил на някого?

— Решил, че жената й е роднина — поясни Хасан, макар и на неговото лице да бе изписан гняв. Сякаш цветът на кожата бе достатъчен белег за роднинство.

— Как е изглеждала жената? — попита Николас.

— Млада — колкото мен или вас. С кафява коса, по-тъмна от косата на Ета. Очи като… тъмни очи. Казва, че я е видял да поглежда безкрайно малък златен часовник, какъвто никога не бил виждал — Хасан натърти последните думи и го погледна многозначително.

Гневен спазъм сви и без това сгърчения от болка корем на Николас. Той стъпи на хладния под и си пое дълбока глътка въздух. Днес няма да тръгна с теб, Смърт… Щеше да надвие слабостта в тялото си, да я нахрани с гняв, докато не намереше Ета или докато тялото му не му изневереше.

— Знаете ли коя тази жена, baha’ar?

Вместо да отговори, Николас се обърна към него с въпрос:

— Знаете ли как да направите хубав възел?

— Зная — отвърна Хасан и челото му се набръчка от изненада. — Но защо?

— Защото — отвърна Николас, втренчил поглед в настлания с плочки под, по който пълзеше утринната светлина — ще трябва да ме завържете за коня.