Александра Бракен
Пасажер (18)

Седемнадесет

Ета скочи стреснато назад и се блъсна в писалището. Ръцете й инстинктивно затършуваха за нещо, с което да се защити, пръстите й се заровиха между листата и след миг изтеглиха ножа за писма, който бе зърнала преди минути.

Погледна Николас и видя, че се изопнал като копие, а изражението му бе помътняло от убийствена решителност, каквато бе виждала само веднъж — онзи път, когато се бе хвърлил срещу нападателя й в Лондон. Той заобиколи писалището и застана до нея.

— Не мърдайте — непознатият говореше с тежък акцент, а думите звучаха сковано и неестествено. — Не бих се посвенил да убия двойка крадци.

— Кой сте вие? — обади се Ета и размаха ножа за писма, колкото и нелеп да бе жестът й.

— Би трябвало аз да задам този въпрос — отвърна мъжът и едва тогава пристъпи напред. Очевидно се бе промъкнал незабелязано и се бе спотайвал край стената.

Всъщност трудно можеше да се нарече мъж — дълбокият му глас силно контрастираше с пухкавото, кръгло лице, което подсказваше, че е горе-долу на тяхната възраст. Кожата му бе тъмна, очите черни и сурови под гъстите вежди. Дългата му бяла роба прошумоля, когато се приближи, а босите му стъпала потънаха в един от многото шарени килими. Облеклото му й се стори познато — наподобяваше одеждите, типични за Близкия изток от нейното време, макар да бяха доста по-пищни.

Боси крака. Въпреки мъглата на преумората, която й пречеше да разсъждава, тази подробност не й убягна и я накара да се замисли. Не бих се посвенил да убия двойка крадци… Нима това означаваше, че къщата бе негова? Вече по-отблизо Ета видя червените следи по бузите му, като че ли отпечатани от възглавница или чаршаф, мътния поглед на човек, който не се беше разсънил съвсем.

Но… нима тази къща не принадлежеше на клана Линдън?

Николас посегна към вътрешния джоб на сакото си и младият мъж вдигна зловещо закривено острие.

Работата никак не вървеше на добре — напротив, намирисваше на кръв върху красивите килими.

— Наредено ни бе да дойдем тук — отвърна Ета и двамата застинаха. — Роуз Линдън ни праща.

Непознатият рязко се приведе и скочи към нея.

— Наведи се! — викна Николас.

Ета се смъкна на колене, а юмрукът на Николас прелетя над главата й. Докато успее да се изправи на крака, двамата вече се търкаляха по пода, размахваха крайници, блъскаха се в краката на столовете и се опитваха да се цапардосат един друг. Някой събори меча и той отскочи към вратата.

— Престанете! — викна Ета. — Престанете веднага!

Със същия успех можеше да крещи на побеснели кучета — единственият начин да ги разтърве бе да се завре между тях и да рискува да бъде ухапана. Сграбчи сакото на Николас с две ръце и го дръпна рязко назад. Мускулите й се обтегнаха болезнено.

— Николас! Престани!

Разтреперан и задъхан, Николас притисна натъртените, разкървавени кокалчета на ръката си към устните. Но като видя, че Ета понечва да се приближи към непознатия, мигом се хвърли да я спре, ала тя тръсна рязко глава. Николас неохотно отстъпи и вместо това отиде да вдигне съборения меч.

— Името Роуз Линдън ви е познато, нали? — попита Ета и протегна ръка, за да му помогне да стане.

Непознатият се дръпна — очевидно жестът й не се прие добре.

— А Бенджамин Линдън? — Започваше да се тревожи да не би Николас да го е халосал така силно, че ушите му още да бучат. Жуженето на насекомите отвън проникваше и в стаята, която сякаш цялата пулсираше от звуци. Ета съжали, че не бе отворила поне единия прозорец, та да пусне наситения цветен аромат и да изпълни въздуха с нещо друго, освен страх и пот.

Младият мъж затвори очи и вдиша на пресекулки. Сетне проговори толкова тихо, че Ета се принуди да се приведе напред, за да го чуе.

— Abbi — каза той. — Татко. Младият мъж, Хасан, не й позволи да му почисти лицето — не й позволи дори да го последва навън, когато отиде за вода и чисти дрехи, така че Николас се принуди да излезе с него и да го наглежда, — но все пак й предаде меча си в знак на добра воля. Докато ги нямаше, Ета се опита да осмисли нещо, което й се струваше съвсем невъзможно.

Вярно, че времето бе относително, но… нима бе възможно прадядо й да има син на нейните години? Реално погледнато, Хасан бе чичо на майка й, което го правеше… неин прачичо? Или не, първи братовчед, но две поколения назад?

— Приличате на нея — обади се Хасан и притисна влажната кърпа към лицето си. — Сладката Роуз.

— Защото ми е майка — отвърна Ета. — Познавате ли я?

Момчето кимна, а очите му пробягаха към Николас, който стоеше смръщен зад Ета.

— Abbi… двамата с Роуз живяха тук известно време, преди той да остави къщата на Ummi — майка ми — а сетне, когато и тя почина, на мен. — Хасан поклати глава. — Наистина ли ви е казала да дойдете тук? Но… това е много странно, понеже тя самата дойде и си тръгна само преди няколко дни.

Стомахът на Ета се преобърна.

— Как така?

Нима Роуз се бе изплъзнала на хората на Айрънуд? Освободила се бе, но се бяха разминали?

Николас сложи ръка върху китката й и се обърна към Хасан.

— А Роуз… млада ли беше, или ви се стори по-възрастна, отколкото я помните?

О!

— Млада — отвърна Хасан и в гласа му се прокрадна подозрение. — Твърде млада, за да има дете на вашите години. Дойде с важна задача, но не ми каза каква.

Николас погледна стреснатото й изражение. Очевидно бе дошла не майката, която познаваше, не онази, която я бе отгледала. Поради странния ефект на проходите едва не се бяха сблъскали с младата Роуз, дошла да скрие астролабията.

— Защо не тръгнахте с нея? — полюбопитства Ета.

— Защото не мога. Някои биха казали, че съм… пазител, но освен да се грижа за къщата, не изпълнявам други задължения — отвърна Хасан. — Не откликвам на заповедите на Великия господар. Отказвам да бъда Айрънуд.

— Роуз остави ли нещо тук? — попита Ета и думите й почти се сляха от вълнение.

До този момент не й беше хрумвало, че може да изникне такъв проблем. Възможно ли бе майка й и Бенджамин Линдън да са предупредили Хасан за останалите кланове, да са му казали да се доверява само на Роуз, когато става дума за местоположението на астролабията?

Николас сграбчи Хасан за яката и го разтърси силно.

Прекрасно, точно от насилие имаха нужда.

Хасан облиза устни и очите му пробягаха из стаята. Водата от кърпата се стичаше по скулите му като пот.

— Отговори на дамата — нареди му дрезгаво Николас.

— Заклел съм се с живота си — заяви Хасан и пусна кърпата в легена. — Не мога току-така да ви повярвам. Може да не сте онези, за които се представяте. Има много хора, които искат да ме изиграят — да изиграят онези от нас, които все още са верни на семейство Линдън и неговите тайни.

— Разбрах, че трябва да дойда, понеже майка ми ми разказа една история. Всъщност разказвала ми е много истории, макар не всички да отговарят на истината. Но последната, която ми разказа, бе за жената, която й продала тези обеци на пазара в Дамаск. — Ета свали едната обеца и му я подаде. — Жената се казвала Самара.

Ръката на Хасан трепереше, когато пое обецата от Ета. Той прокара лекичко пръст по халкичката. Мълчанието сякаш се проточи цял час.

— Самара не й ги е продала. Даде й ги. Това го знам, защото Самара е моя съпруга, моята любов, а и аз самият бях там.

Хасан се приближи до писалището. Бръкна в деколтето на робата си и извади дълга, сребърна верижка, на която висеше тъничък сребърен ключ.

— Можехме просто да го разбием — измърмори Николас, втренчил поглед в чекмеджето, но Хасан пъхна ключа не в предната част на чекмеджето, а някъде под него — в ключалка, която дори не бяха забелязали.

Чекмеджето изщрака силно, резето се завъртя и то се отвори.

Николас се наведе над рамото на Хасан, за да надникне. Хасан го изгледа студено и затършува в чекмеджето. След миг намери каквото търсеше, изправи се и бутна чекмеджето с крак.

— Напомняте ми… — той протегна към Ета малък, кремав плик за писма.

Тя вдигна капачето и изсипа съдържанието му в дланта си. Първото, което изпадна от плика, бе черно-бяла снимка на майка й, много по-млада. Облечена бе в училищна униформа, а лицето й бе разцъфнало в миловидна усмивка. Косата й бе накъдрена и прибрана назад, ръцете й лежаха в скута. Усмивката й сякаш криеше някаква тайна.

На гърба на снимката някой бе написал: Роуз, 13 г.

След това вдигна писмо, адресирано до: Ета, сърце мое.

— Знаел сте за това писмо и въпреки това не ни повярвахте? — ядоса се Николас.

— Държиш се неразумно — скастри го Ета. — Как би могъл да е сигурен?

— Аз съм защитник на семейството — заяви Хасан и изпъчи гърди. — Роуз е любимата дъщеря на сина на Abbi, обичана от всички нас. Когато видях това момиче, си казах, че прилича на Роуз. Прилича на моя татко, англичанина. Има неговите очи с цвета на небето. Но в неговата страна мнозина носят този цвят. При последното си идване Abbi ми се стори стар като пустинята, Бадият аш-шам. Умът му бе объркан, уплашен беше заради страданията на клановете. Не бих рискувал живота й, ако не съм сигурен.

— Разбирам — отвърна Ета, трогната и благодарна, задето Хасан влагаше толкова страст и старание, за да защити човека, когото Ета обичаше. — Благодаря ви.

Тя приглади писмото върху коляното си и се огледа за нещо за писане. Ета, сърце мое… поредното нежно обръщение, което майка й никога не бе използвала по неин адрес. Николас побърза да й подаде писалка от чашката на писалището.

— Малко е опасно да се държат всички тия неща на показ — отбеляза той.

Хасан сви рамене.

— Ако някой открие къщата, ще бъде изгорена цялата, ведно със съдържанието.

Ета поклати глава и изрисува очертанията на сърце върху обърканите изречения и прочете онези, които разкриваха истинския смисъл:

Безкрайно съжалявам, но просто нямам друг избор. Опитах се да те защитя, но ако четеш това писмо, значи съм се провалила. Не се доверявай на никого, освен на хора с твоята кръв. Айрънуд ще унищожи бъдещето ти, ще заличи всички и всичко, за да спаси един-единствен живот, а драките не падат по-долу от него. Трябва да бъде унищожена. Никой няма правото да решава какво и как да се случва. Отнеси жасмин на невестата, която спи вечен сън под небесата, и потърси знака. Там ще дойда и аз, веднага щом мога. Прости ми. Обичам те.

Ета вдигна глава и с изненада установи, че плаче.

— Не разбирам. Какво означава това — че Айрънуд иска да спаси един-единствен живот? Чий живот? На Огъстъс? На Джулиън?

Николас, разбира се, знаеше отговора, но Хасан го изпревари.

— На първата му жена. Минерва.

— Какво? — Ета едва се удържа да не скочи към Николас, да го хване за раменете и хубавичко да го разтърси, за да й обясни защо изглежда толкова отчаян, сякаш целият свят бе рухнал.

— Значи иска всичко — пророни Николас. — Дявол го взел, мръсното копеле…

Хасан се прокашля и хвърли многозначителен поглед към Ета.

— За Минерва бил женен само няколко години, когато и двамата били млади — заобяснява Николас. — Не знам подробности, само онова, което ми е разказвал Джулиън. Оженили се по любов, което е рядкост сред пътешествениците, но времената били изключително бурни и трудни, между клановете бушувала война. Враговете му се възползвали, че Айрънуд я скрил нейде в миналото, за да я предпази от мъстта им, намерили скривалището й, изчакали да дойде година, към която не водел никой от съществуващите проходи, и я убили. С други думи, направили така, че да не може да предотврати убийството й, освен ако не предупреди себе си да се върне в 1456 и да изживее цялата година, за да е до нея, когато онези дойдат да мъстят. Това, естествено, щяло да промени съдбата му, да прекрои целия свят. Ако беше останал при нея, вместо да подклажда война и да налага терор, нямаше да успее да си спечели нужната власт и сподвижници, за да се превърне във Велик господар.

Господи. Писмото се изплъзна от ръката на Ета и тупна на пода.

— Предпочел е властта.

Но в това… в това нямаше никаква логика. Обичал бе тази жена така силно, че бе пожертвал синовете и внуците си в търсене на астролабията, за да може да я спаси, и същевременно бе предпочел да запази богатството си, властта и контрола върху клановете.

Излизаше, че единствено, което някога е искал, му е било отнето. Дали винаги е бил така свиреп, или именно смъртта на Минерва го бе лишила от човечност? Щеше ли да е друг човек, ако тя бе оцеляла?

— По-късно се оженил за жената, която родила Огъстъс и Върджил, но… господи! — възкликна Николас. — Явно е подразбрал кои събития са решаващи за успеха му и е установил, че все пак има вариант да се върне и да я спаси. Да предаде послание на самия себе си или дори да предаде астролабията на някогашното си „аз“. А срокът, който ни постави, 30 септември, Минерва е убита на 1 октомври. Очевидно възнамерява да действа веднага.

— Съществуват правила, но правилата могат да бъдат пренаписани, стига да държиш перото — кимна Хасан.

— Ако Айрънуд промени миналото, това не означава ли, че баща ти няма да бъде роден, а съответно и ти? — обърна се тя към Николас.

Той поклати глава.

— Не, означава единствено, че ще бъда отлъчен от своето време — ще бъда запокитен в онази година, която се явява последната обща точка между предишната и новата линия на времето. Бъдещето ми и това на пазителите, а също и твоето, ще бъде поставено под въпрос.

Възможно ли бе една-единствена промяна да нанесе такива катастрофални последици, възможно ли бе едно-единствено действие да обърка толкова много неща? Защо един живот да струва повече от други? Повече от живота на Алис и Оскар? Повече от живота на милионите, милиарди хора, които живееха и се трудеха на този свят, които чисто и просто нямаше да съществуват или поне нямаше да съществуват както досега?

— Онези aswaak — драки, както ги наричате — с нищо не са по-добри. И те копнеят за астролабията по същите причини — за да разрушат всичко, постигнато от Айрънуд, и да възстановят света такъв, какъвто го познават — рече Хасан. — Роуз повярва на пламенните им убеждения, повярва в каузата им, понеже мнозина от семейството ни бяха убити от Айрънуд, задето отказаха да ядат трохите му. Abbi буквално се поболя, когато Роуз замина да ги търси, но нима тя имаше друг избор? Айрънуд бе убил родителите й. Не можеше да прости на Abbi, че предпочита да се крие.

Значи баба й и дядо й — родителите на Роуз — не бяха загинали в катастрофа. Каква изненада.

— И все пак поведението й е било толкова крайно — прошепна Ета, като се опитваше да помири образа на тази сърдита млада жена с онази, която я бе отгледала. — Разбирам подбудите й, но… Да промени цялото бъдеще?

Хасан изцъка замислено.

— В началото драките искаха единствено да поставят Айрънуд на колене — да възстановят съвета на клановете, да спасят обичните си хора от робство. Разбирате ли, истинската, оригиналната линия на времето била именно онази, която познавали. Не е ли редно именно тя да пребъде, а не сегашната?

Това означаваше, че Ета бе израснала в променената линия на времето. И всичко, което познаваше, бе продукт на промените, наложени от Айрънуд в домогванията му за власт. В такъв случай коя линия на времето заслужаваше да съществува? Нейната? Тяхната?

Изведнъж умората съвсем я сломи. Имаше чувството, че главата й е натъпкана с памук, че коленете й са се превърнали в желе.

Стените на стаята рязко се наклониха, но миг преди да се свлече на земята, две силни ръце я подхванаха и я задържаха, докато черните петънца, затанцували пред очите й, не изчезнаха.

— Ета? — лицето на Николас изплува пред погледа й.

— Добре съм, просто…

Изражението на Хасан рязко се смени.

— Кой сте вие, та да се държите така фамилиарно с племенницата ми? Махнете си ръцете, ако не искате аз да го направя!

— Фамилиарно ли? — ахна невярващо Ета, но Николас я прегърна още по-силно и отговори:

— Неин съпруг.

Ета се задави. Николас я побутна предупредително, сетне обгърна раменете й с две ръце в демонстрация на любяща прегръдка. И дори не трепна, когато Ета го настъпи с всички сили.

Чакай, чакай, какво?

Но ако тази лъжа бе запалила фитила на гнева й, то въздействието й върху Хасан бе съвсем обратното — думите на Николас мигом потушиха възмущението, разкривило красивите му черти. Всъщност само донякъде.

— Не смятам, че Abbi би одобрил този съюз — заяви той.

— Защо не? — тросна се Николас.

— Защото ми се струва, че Ета предпочита да ви хвърли на лъвовете — отвърна Хасан.

Ета побърза да се измъкне от неудобната прегръдка. Колкото и да бе ядосана, нещо — навярно изражението на Николас, така уязвимо, каквото не го бе виждала досега, или фактът, че не би направил нещо такова без разумна причина — я накара да стисне зъби и да премълчи.

— Следващия път, когато се качим на кораб — усмихна се тя заговорнически на Хасан, — ще се погрижа някоя важна част от Николас да иде при акулите.

— Моряк значи — изсумтя Хасан и го изгледа изпитателно. — Пират, не се и съмнявам.

— Капер — поправи го уморено Николас.

— Чувал съм единствено за берберските пирати — заяви Хасан, без да откъсва поглед от Николас. — Никак не са дружелюбни към европейците, нали разбирате. Търгуват с роби и вкусовете им биват най-различни. Отвличат хора от Африка. Отвличат и от Европа. А момиче като нея струва много — вижте й кожата, косата, очите. Ще донесе хубава сумичка.

Ета ахна високо.

— Какво намеквате?

— Доколкото схващам, се опитва да разбере дали не си моя конкубина — поясни Николас с мрачна усмивка. — И дали не се нуждаеш от помощ.

— Не! — викна Ета. — Та ние дори не сме от онази епоха, а и как можа да ви хрумне, не Николас е способен на такова нещо…

Хасан видимо се успокои, а Николас побърза да сложи ръка на рамото й.

— Случват се и такива неща, затова се тревожа. В отсъствието на Abbi мой дълг е да ви защитавам. Но ако действително господинът е ваш съпруг, както твърди, значи отговорността пада и върху двама ни.

— Мога и сама да се грижа за себе си — измърмори Ета.

— Това е самата истина — потвърди Николас, а сетне се наведе да вдигне писмото. Погледна отново изреченията. — Всъщност доста бързаме. „Сладката Роуз“ е в ръцете на Айрънуд. Заплашва да я убие и няма да се поколебае да го направи, ако не разберем къде е скрила една определена вещ. Говори ли ви нещо това изречение? Отнеси жасмин на невестата, която спи вечен сън под небесата, и потърси знака?

— Баща ми обичаше такива загадки, но тази не съм я чувал — Хасан се обърна и тръгна с меки стъпки из стаята, ръцете му се спираха нежно и с обич върху всеки предмет. Вдигна снимката с убития тигър, бръсна няколко прашинки, сетне продължи: — Него вече го няма, но се надявам пак да го видя. Може би не какъвто го познавам, а като млад мъж, който за пръв път открива тази епоха. Възможно е да не ме разпознае, но аз няма да сбъркам. А докато дойде този ден, ще се грижа за семейството и ви каня да останете като мои гости. Когато отпътувам, можете да използвате дома като ваш собствен.

— Благодаря ви — отвърна Ета. — Но нима се каните да пътувате?

Разполагаха с… Колко ли дни оставаха до 30 септември? Само шест?

— Трябва да ида до Багдад да доведа жена си, братовчедке — обясни Хасан и на лицето му за миг се мярна глуповатото изражение на чисто щастие. Ета за пореден път се опита да прецени на колко години е и реши, че не може да е на повече от седемнадесет. — Самара силно ще се разочарова, ако ви изпусне. Отиде на гости при сестра си и новото й бебе. Ще остана в Багдад, докато продам индигото и перлите, и ще я доведа обратно веднага щом намеря керван, който да ни върне дотук.

— Търговец, значи — обади се Николас.

Хасан кимна и се усмихна малко накриво, понеже едната му буза бе започнала да се надува.

— Съвсем обяснимо. Abbi ми донесе много книги, научи ме на много езици. Английски, турски, френски, гръцки. И макар да не мога да пътувам като вас, той ми помогна да стигна далече на собствените си нозе.

— Радвам се, че се запознахме с вас — отбеляза Ета съвсем искрено. Развълнувана бе от мисълта, че във вените на този млад мъж тече нейната кръв, нищо, че представата й за света за пореден път бе разбита на пух и прах. — Кога възнамерявате да тръгнете?

— Трябваше да тръгна още преди седмица — отвърна Хасан, — но напоследък пустинята стана опасна. Затова изчаках, но навярно ще потегля съвсем скоро.

— Така ли? — учуди се Николас. — И коя е тази пустиня?

Хасан едва не изпусна снимката и се разсмя изненадано.

— Може би сега е моментът да се запознаем като хората? Скъпи мои приятели, позволете ми да бъда първият, който смирено да ви приветства в Кралицата на градовете, Dimashq. Дамаск. Ета и Николас нямаха представа в колко часа бяха напуснали прохода, но когато Хасан кротко ги уведоми, че е три сутринта, първоначалната му враждебност им се стори доста по-разбираема.

— Починете — подкани ги той и взе една от свещите. — Утре ще ви покажа къщата, ще ви разведа из града и заедно ще се опитаме да разрешим загадката на Abbi.

Николас отвори уста и изопна рамене, сякаш се канеше да възрази, но Ета сложи длан на рамото му и го изпревари:

— Благодарим ви. Лека нощ.

Когато Хасан затвори вратата, Николас тръгна към леглото с бързи, твърди крачки. Но вместо да седне, грабна горната завивка и без дори да я погледне, отиде в другия край на стаята и я разстла върху няколко възглавници.

Нещо остро я проряза в корема. Какво си бе въобразявала? Че ще делят легло? Че ще продължат оттам, където бяха спрели предния ден?

Николас умееше да се отдръпва от околните. И в момента правеше същото, оставил бе мълчанието и обърнатия му гръб да говорят вместо него. Смъкна мръсната си риза и я сгъна спретнато. Ета остро усещаше присъствието му. Сякаш изпълваше цялата стая.

Този Николас бе така различен от онзи, вчерашния, който буквално я бе оставил без дъх с целувките си. Помнеше колко буйно думтеше сърцето му. Как топлата вълна на страстта му я бе заляла и отнесла надалече от всичко. Как, без да каже и дума, й бе дал да разбере, че копнее за нея точно толкова отчаяно колкото и тя за него. Ета не беше неопитна. Знаеше какво е страст.

Значи и ти чувстваш същото?

Знаеше, че Николас крие много неща и това бе негово право. Показваше малка част от чувствата си дори когато го засипваха с най-грубите, най-злостните обиди. Но когато бяха сами, усещаше, че започва да й се разкрива, предоставяше й редкия шанс да надникне зад високите стени, с които се бе обградил.

Опита се да прокара пръсти през косата си, но не успя, затова се обърна да потърси старата сребърна четка, която бе зърнала на писалището. И макар мислите й да се въртяха безредно, седна и се захвана да разресва сплетените си къдрици.

Николас бе скочил на крака и крачеше из стаята с ръце зад гърба. На Ета й се струваше, че тежките му мисли приемат плътност и очертания и се изправят между тях. Николас изгаси няколко от свещите в дъното на стаята.

Искаше й се да разбере какво го терзае, но се страхуваше да попита, да не би да се окаже, че мрачното му настроение се дължи на наближаващия край на пътешествието им. Времето им изтичаше.

Ти си тръгваш — помисли си тя, но в същия момент в главата й се обади предателско гласче: — Но не точно сега…

— Ела за малко — прошепна тя.

Николас спря и отпусна ръце. Но не помръдна.

— Моля те. — Тя изрита обувките си и тръгна между разноцветните копринени възглавници, разхвърляни из пода по дълбоките, меки килими. Вдигна легена с вода, който Хасан им бе оставил.

Върна се при леглото, натопи последната чиста кърпа във водата и внимателно я изстиска. Николас се поколеба, но все пак се приближи бавно като боязлив котарак.

Преди да успее да възрази, Ета хвана дясната му ръка и се захвана да мие разранената кожа на кокалчетата му. Драскотините бяха започнали да хващат коричка, но тя искаше да почисти кръвта, колкото се може по-нежно. Пръстите му инстинктивно стиснаха нейните, очите му се притвориха.

— Ще ми се да не беше толкова груб с него — прошепна тя.

— Че той ни налетя с меч в ръка. Нима очакваш да стоя със скръстени ръце и да не реагирам? — изсумтя той.

— Не, но нямаше нужда да му префасонираш лицето с юмруци.

— Не съм имал такова намерение — възрази Николас. — Той сам се хвърли срещу юмруците ми. Просто бях застанал на неподходящо място.

— Говориш пълни глупости — уведоми го тя. — Ще му се извиниш ли утре?

— Щом настояваш, но не смятам, че е необходимо. Уважението му към мен се пробуди едва когато се убеди, че съм в състояние да те защитавам. Струва ми се, че се помирихме. А ако смяташ, че никога повече не бих постъпил по същия начин, нека още сега те откажа от тази мисъл. Щом ситуацията изисква да приложа сила, няма да се поколебая.

Ета не желаеше да се карат, а й се струваше, че Николас си търси повод да я отблъсне. Започваше да разбира защо бе реагирал така бурно, макар очевидно да бе прекалил.

Трябва да му кажа. Николас бе наясно колко са високи залозите. Щеше да разбере, че не могат да върнат астролабията на Айрънуд и да си измият ръцете.

— Трябва да ти кажа нещо…

— Шшт — прошепна той. — Не сега. Не точно сега.

Николас въздъхна, тревогата сякаш го напусна и той седна на леглото до нея. Наболата му брада прошумоля в косата й, когато облегна буза върху къдриците й.

Нещата не са приключили.

Не е нужно да приключват.

Ела с мен.

Ета преглътна, за да изтика думите обратно в гърлото си. Чувстваше се безкрайно уморена, не успяваше да овладее емоциите, които прииждаха с неудържима сила и й пречеха да разсъждава трезво. Истината изкристализира в съзнанието й, крехката надеждица се разгоря, преобразува се и придоби твърдостта на диамант. Истината бе точно толкова абсурдна, колкото и себична, и тя си го знаеше, знаеше го, но това сякаш нямаше значение.

Уважаваше и се възхищаваше на прекрасния му, проницателен ум, усещаше също, че под буреносните облаци на променливите му настроения, под грубите пластове, се крие нежно сърце. Не искаше да се откаже от сърцето му, не искаше да се откаже от нищо. Не желаеше да се преструва, че нищо не се е случило.

Ела с мен.

Обърна се и го целуна по шията, по онова местенце, където виждаше трептенето на пулса му.

Ела с мен у дома.

Той дръпна ръката си, но само колкото да преметне крака й през скута си, да смъкне мръсната превръзка и да се захване да почиства раната на прасеца й.

— Защо излъга Хасан? — прошепна тя.

Не се наложи да обяснява какво го пита.

— Ако съдя по акцента и облеклото му, по всяка вероятност е мохамеданин — подхвана той, но като видя обърканото й изражение, поясни — последовател на пророка Мохамед.

Тоест мюсюлманин. Ясно. Ета кимна.

— Не съм запознат с религията им — чувал съм само истории. Но предполагам, че включва догми, подобни на християнските, една от които гласи, че неомъжените жени не бива да остават сами в компанията на представители на мъжкия пол, с които нямат кръвна или брачна връзка.

— Разбирам — отвърна тя меко.

— Няма да се преструвам, че никога не съм вършил непочтени неща, че не са ми минавали недостойни мисли — продължи тихо Николас. — Но в случая не можех да реагирам по друг начин. Ако не бях излъгал, щеше да те отведе в друга стая, а не съм съгласен да спиш сама на непознато място, където всеки би могъл да се промъкне и да ти навреди, без дори да разбера. От друга страна, ако някой разбере, че съм прекарал нощта в същата стая, репутацията ти ще бъде съсипана завинаги.

— Аз пък отказвам да бъда съдена според стандартите на чужда епоха — отвърна Ета. — Особено епоха, която навярно никога повече няма да посетя.

— Знам — съгласи се той и откъсна чисто парче чаршаф, с което да превърже крака й. — Но за мен това е важно. Ако знаех, че идеята ще ти се стори толкова отблъскваща, щях да замълча.

Нима… нима се бе засегнал?

— Не става дума за това. Просто ми е неприятно, че се налага да давам обяснения, разбираш ли? Че жената не съществува като самостоятелна личност. И се изненадах. Мислех, че се шегуваш, но само защото разсъждавам като човек от моето време. Седемнадесет години е твърде рано за брак.

Николас неволно се дръпна и на лицето му отново се изписа предишното хладно изражение.

— Повечето хора дори не мислят за брак преди двадесет и нещо — продължи тя. — Образованието трае дълги години, а и повечето млади предпочитат първо да си намерят работа и поне малко да си подредят живота.

— Разбирам — каза Николас със същия тон, който тя самата бе използвала преди малко.

— На теб не ти ли се струва твърде рано? — изненада се тя, усетила, че той отново се отдръпва. — Сериозно ли?

— Аз съм почти на двадесет — уведоми я той. — И не мисля, че ми е рано. Но не смятам да се замислям в тази посока.

В очите му премина някаква сянка и Ета се досети, че темата не му е по вкуса. А когато Николас пусна крака й и се изправи, се почувства сякаш някой я бе лишил от последната глътка въздух. В думите му се долавяше някакъв скрит подтекст и това трябваше да я спре, трябваше да й подскаже, че не бива да го притиска.

— Защо?

Той се обърна и по лицето му пробяга раздразнение.

— Нужно ли е да отговарям? Искаш да ти изредя всичките си недостатъци? Всички причини, поради които съм неподходящ… — той се спря навреме, притисна длан към челото си и за миг затвори очи. — Лягай си, Ета. Почивай. Утре ще имаме много работа.

Ета се изправи.

Навремето, когато бе малка и страдаше от сценична треска, често сънуваше един и същи сън. Ужасяващо реалистичен сън. Всяка нощ усещаше топлината на прожекторите върху кожата си, пристъпваше напред и се оставяше да бъде заслепена от ярката им светлина. Оркестърът засвирваше и произведението неизменно се оказваше непознато, неупражнявано. Ета така и не успяваше да импровизира и застиваше на сцената, парализирана от собственото си безсилие.

И ето че сега изпита същото отчаяние. Опита се да намери подходящите думи, но не й хрумваше нищо. Колкото и добре да го познаваше, колкото и да го разбираше, в крайна сметка никога не се бе сблъсквала с препятствията, които му бе поднесъл животът.

Усещаше, че премълчава нещо. Тайната бе прокопала пропаст между тях, не й позволяваше да го достигне. Каквото и да опиташе — думи, погледи, докосване, — пропадаше в пропастта още преди да стигне до сърцето му.

Промуши ръце под неговите и ги обви около талията му. Дишането му се накъса и за един кратък миг той й позволи тази ласка. В следващия миг обаче понечи да я отблъсне.

— Недей — той преглътна мъчително. — Нека не придаваме излишно значение…

Ета протегна ръце към шията му и се опита да го придърпа към себе си. Усещаше, че поддава на натиска й, макар ръцете му да я сграбчиха за раменете, за да не й дадат възможност да помръдне. Когато го целуна, в целувката й нямаше нищо нежно. Нямаше колебание. Николас обаче остана изправен, скован, с изпънато тяло.

Ала точно когато Ета реши, че този път наистина е провалила всичко, Николас се приведе към нея със сподавен стон, ръцете му се плъзнаха през разпилените й коси към фльонгата на блузата й. Погълна сепнатата й въздишка с жадни, лакоми устни, които се спуснаха към челюстта й, сетне към шията. Кръвта нахлу в кожата й и тя усети, че несъзнателно отстъпва назад. Допирът на горещата му кожа под дланите й я зашеметяваше, искаше да се опре в нещо, преди краката й да омекнат.

Не чуваше какво шепне Николас с долепени до кожата й устни и за миг се зачуди дали и той се чувства така опиянен, дали и той има усещането, че потъва с такава скорост, че няма време да се вкопчи в спасителния пояс.

Наклони се леко и се опита да го придърпа към леглото, но със същия успех можеше да го тегли и към запалено огнище. Николас се дръпна толкова рязко, че тя падна заднешком върху дебелия дюшек. Той се извъртя на пета, обърна се и с тежки стъпки тръгна към отсрещния край на стаята. Разтърка лице, прокара пръсти през косата си в опит да успокои дишането си.

— Не смей да се преструваш, че това не е истинско! — викна Ета. — Не смей да се държиш като страхливец!

— Страхливец? — едва не се изсмя Николас и тръгна обратно към нея, олюлявайки се. — Страхливец? Та ти си играеш с неща, които не разбираш…

— Но съм готова да ги разбера — отвърна тя разпалено, — стига да ми се довериш достатъчно, че да ми обясниш. Искам да бъда с теб, това е. И мисля, че и ти искаш същото, но има нещо, което не ми казваш. Нещо, което ме кара да се чувствам като пълна глупачка. Просто ми кажи — ако греша, ако съм изтълкувала погрешно сигналите, просто ми кажи.

Явно го бе сварила неподготвен, понеже не отговори веднага.

— Какво очакваш да кажа? Ти си отиваш у дома. Аз също. Това е краят. Помисли само, Ета, та ти дори не ме познаваш…

— Познавам те — прекъсна го тя. — Познавам те, Николас Картър. И знам, че не е нужно нещата да свършат така.

— А аз зная, че нямаш никакво намерение да върнеш астролабията на Айрънуд — изтърси той неочаквано. — Че си въобразяваш, че можеш да му избягаш.

Заля я странно, отчаяно чувство за облекчение, че истината най-после бе изказана гласно.

— Мога да я намеря и мога да спася майка ми…

— А аз? Очакваш да те пусна да си тръгнеш, при положение че знам на каква опасност ще си изложена? — той се приведе, за да я погледне право в очите. Най-после стената бе рухнала. Най-после виждаше чувствата му, изписани съвсем ясно на лицето му, същите чувства, които терзаеха и нея. Умора, отчаяние. — Канеше се да ме изоставиш, нали, без да ми кажеш?

— Не! — викна тя. — Не! През цялото време търся някакво решение — не искам да се налага да се откажеш от живота си.

— И какво е това „решение“? Да се върнеш с мен? Дори да успеем да се изплъзнем на стареца, какъв е смисълът? Ще трябва непрекъснато да се крием. Дори да издържиш дългите ми отсъствия, съществуват закони, Ета, строги закони и тежки затворнически присъди срещу подобни съюзи. Не само в Америка, но и в целия свят. Аз мога да понеса срама да бъда заклеймен като престъпник, но от теб не бих поискал такова нещо. Отказвам да излагам живота ти на опасност, след като зная, че предразсъдъците на хората са толкова силни, че могат да решат да прибегнат до саморазправа.

Ето, получила бе желания отговор.

А си мислеше, че не би могла да се почувства по-глупава и наивна.

Но се оказваше, че не знае нищо. Нищичко.

— Ета… — подхвана Николас. — Не исках да прозвучи така грубо. Виждам, че не си знаела… но това е единствената реалност, която познавам. Цял живот ми се е налагало да живея по тези правила. Ако смяташ, че има начин да ги заобиколим, кажи ми. Не виждаш ли? Не усещаш ли колко силно те желая? Признавам, че съм егоист, най-големият егоист, когото си срещала, но съм готов да отговарям пред Бог и пред всеки друг, който се опита да застане на пътя ни, стига да знам, че си в безопасност. Кажи ми как да опазим тази магия, кажи ми накъде да тръгнем оттук. Умолявам те.

Гърлото й се стегна, по лицето й потекоха топли сълзи.

— Можеш да дойдеш с мен. Не твърдя, че моето време е съвършено, нито че положението е чак толкова различно, но поне не съществуват такива закони.

Той като че ли се замисли, дори потърка брадичка.

— И какво ще правя там? Как ще се издържам? Единственото, което умея да правя, няма да има никаква стойност. Има ли въобще начин да докажа гражданството си или да го спечеля?

Господи — как би могъл? Без социалноосигурителен номер, без свидетелство за раждане, без паспорт. Но ето че мама се бе справила. Би могла да му помогне да си създаде нова самоличност, нали?

— Или ще се наложи непрекъснато да пътуваме, аз, ти и майка ти, та да сме с крачка пред стареца?

— Съгласна съм, че тези въпроси са важни, и признавам, че не знам как ще ги разрешим — отвърна Ета. — Но съм готова да търся решение. Майка ми се е справила. Очевидно пътешествениците са измисли някаква система. Струва ми се, че виждаш само проблемите, но не и ползите. Медицината, например. Образованието. Можеш да учиш, можеш да си избереш професия. — Тя си пое дъх. — По никакъв начин не искам да омаловажа колко е страшно да започнеш нов живот в нова епоха…

— Не ме е страх — прекъсна я той, но гласът му мигом омекна. — Нима бих се страхувал, ако знам, че ще те имам? Сигурно ме смяташ за безкрайно твърдоглав. Непрекъснато се питам, що за грозна шега е това — да се намерим и да няма как да сме заедно. Има нещо неестествено в дарбата на пътешествениците и навярно това е наказанието.

— Не говори така — примоли се тя. — Знам, че е трудно, но не е невъзможно.

— Ами ако не се получи? Ако не успеем да се справим? Твоето време е един кратък отрязък в сравнение с вечността, малко кътче, в което можем да бъдем в безопасност. Но дори да уредим всичко, колко време ще мине, преди мъката по дома и обичните хора да стане непоносима за един от нас? Всички варианти свършват по един и същи начин — с раздяла. В такъв случай не е ли по-добре да приключим още сега?

— Не — отвърна тя упорито. — Можем да си намерим местенце. Да си създадем дом.

— Знаех си, че така ще кажеш. Щом си толкова упорита, значи ще ме разбереш. Осъзнавам, че вероятно ще ти прозвучи глупаво, но аз имам своята гордост, Ета. Вложил съм много кръв и пот, и усилия, за да си изградя живот. Не бих понесъл да съм ти в тежест. Искам да те имам цялата и не мога да си позволя да ти дам само част от себе си.

Хвана лицето й в шепи и избърса сълзите й. Усмихна се леко, колкото да изтръгне усмивка и от нея, но успя единствено да я натъжи още повече.

— Направихме невъзможното — прошепна той в ухото й. — Откраднахме си няколко мига и никой не може да ни ги отнеме.

— Но не е достатъчно — промълви тя.

— Знам, Ета, знам — каза той и отново понечи да се отдръпне. — Но това не би могло да трае вечно.

Думите му продължиха да отекват в главата й и след като се сгуши в леглото и се загледа през завесите, през прашинките, които се носеха от тежкия балдахин. Николас се изтегна в другия край на стаята с гръб към нея. Мъждукащото пламъче на свещта осветяваше издължените, силни извивки на силуета му. По дишането му личеше, че и той не спи. .

Страхуваха се какво ще се случи, вперили бяха поглед в бъдещето. А бъдещето бе достатъчно сложно. Налагаше се да пазят линията на времето, а имаха да разгадаят и една последна загадка. Но Ета започваше да се пита дали в хода на това пътешествие извън естествения поток на времето не бяха забравили най-важното — че човек трябва да живее не в миналото и не в бъдещето, а единствено в настоящето.

Преживяла бе морска битка. Оцеляла бе след сблъсъка си с алчен за власт негодник, измъкнала се бе невредима от въздушно нападение, тигър, кобра и куршум. Нима бе готова да се лиши от този миг от страх да не страда?

От кое щеше да страда повече — от разкаяние, че е опитала, или от съжаление, че не се е осмелила? Чувствата й към Николас бяха толкова дълбоки, че той сякаш живееше в нея като второ сърце. Копнееше за него и знаеше, че и той копнееше за нея. В такъв случай нямаха нужда от бъдеще. Този миг беше техен и ако се налагаше, бе готова да си го открадне.

Измъкна се изпод завивката, заразкопчава припряно копчетата на гърба си, докато накрая роклята се смъкна и падна в краката й с тихо шумолене. Сянката й се плъзна по стената и се сля с неговата. Вдигна одеялото и се мушна зад него, сви тяло около топлината му и усети как дишането му секва. Уви ръка около талията му и я плъзна по мускулестия му корем, но той сграбчи пръстите й, обърна се бавно и погледът му я обгърна цялата.

— Ета… — прошепна той в бузата й. — Сигурна ли си?

Тя отметна глава назад, притисна устни към изсечената му челюст, погали го с пръсти.

— Отказвам да мисля за бъдещето.

Надигна се на лакът, наведе се през рамото му и духна догарящата свещ. Сетне се излегна обратно и когато плътната му тежест прилепна върху тялото й, усети как я изпълва ярко, наситено щастие. Той се наведе да я целуне и тя се надигна към него, за да му подскаже да я докосне, да открие онази нейна тайна същност, която съществуваше само когато бе с него. Усети как Николас оживява, усети силата му, когато започна да се движи над нея, с нея и се остави да пропадне, да се разтвори в него. А онова, което откри в топлата, мека тъмнина, нямаше нито начало, нито край, защото този миг бе само техен и граничеше с вечността.