Александра Бракен
Пасажер (14)

Тринадесет

Бурята избухна така неочаквано, така настървено, че Николас буквално остана без дъх.

А уж не бе изпускал от поглед западния хоризонт, където стоманеносивите облаци се въртяха и сучеха снага сякаш сам Бог разбъркваше гигантски казан. Небето над него мътнееше и тъмнееше и стомахът му се свиваше от мрачни предчувствия. Обърна се, за да се захване с подготовката на кораба за бурята и…

Екипажът бе изчезнал.

До последния моряк.

Изкрещя името на Чейс и хукна към носа, а звукът от стъпките му заглъхна, погълнат от виещия вятър. Платната плющяха и се ветрееха заплашително над главата му. Някакво движение улови погледа му — на кораба все пак имаше някой. Стоеше с гръб към него, но Николас не би могъл да обърка тези тъмни къдри, които се разпиляваха при всеки порив на вятъра, уверената поза, сплетените зад гърба ръце.

— Джулиън? — викна той. Но как, за бога, как бе възможно да е жив? Нима бе оцелял след падането? Трябваше да се върнат в пристанището, да се върнат в Ню Йорк…

Другият кораб изникна като призрак, изплува от мъгливите, потънали в сенки води. Николас едва успя да си поеме дъх и отсреща изстреляха мощен залп.

Корабът под него се раздра, усети го така ясно, сякаш се разкъсваше собствената му кожа, сякаш собствените му кости се разтрошаваха на хиляди назъбени парченца.

— Джулиън! — изкрещя той, а около него избухнаха пламъци, разхвърчаха се отломки и го уловиха в капана на задушаваща огнена стихия и остри трески. А през цялото това време канонадата не отслабваше, не затихваше. Огънят опърли косата му, остави нажежена до бяло жарава зад клепачите му. Николас изгуби равновесие и с дрезгав вик се строполи на земята, корабът се наклони силно на дясно, килна се рязко, страховито, което можеше да означава само едно — корпусът се пълнеше с вода и той щеше да се удави. Ослепен, обгорен, изоставен.

След това настъпи тишина.

Именно внезапната тишина го събуди от тежкия кошмарен сън, изтегли го обратно в реалността. Умората лепнеше в съзнанието му като мекотело и не допускаше разумна мисъл. Остра, неконтролируема паника нахлу в главата му като опустошителна вълна и го принуди да се дръпне от меката топлина, около която се бе свил. Белите плочки, стотиците кафяви, сини, червени, черни одеяла, силуети, хора…

Изправи се и притисна гръб о стената. Разтърка очи с юмруци и се опита да успокои думкането на сърцето си.

Знаеш къде си.

Знаеше.

Лондон. Двадесети век. Войната.

Насред транспортен тунел. През който минаваше… влак. Метрото.

Николас въздъхна и изтри и последните следи от съня с длани. Лампите над главата му мъждукаха като свещ на вятъра. Наклони глава и се заслуша в странния звук, който издаваха — нещо средно между жужене и френетично припукване като цикадите в южните колонии.

Електричество. От толкова отдавна не бе имал възможност да го наблюдава, а дори и по-рано, когато още пътуваше, не бе виждал такова количество лампи. Джулиън бе човекът, който го бе запознал с електричеството, който се бе подсмихвал, докато Николас разглеждаше първата електрическа крушка в живота си. Години наред бе успявал да изтика спомена за природения си брат в най-затънтените кътчета на съзнанието си, така че болката и вината да не вгорчават надеждите му за бъдещето. Но пътуването във времето и мислите за Джулиън бяха неумолимо свързани. Джулиън бе единствената причина, поради която бе пътувал през проходите. В началото смяташе, че присъствието му е необходимо, за да гарантира, че оцелелите врагове на Айрънуд няма да навредят на стареца, вярваше, че е защитник — роля, с която безкрайно се гордееше. В крайна сметка обаче работата му се свеждаше до грижите за облеклото на брат му, до пране и кърпене, сякаш бе най-обикновен прислужник. Задоволяваше прищевките на Джулиън и се стараеше да угажда на неконтролируемите му, променливи настроения. Дори и като пътешественик, пак бе слуга. Роб на волята на Айрънуд.

Не ми трябва защитник — бе казало момичето. — Трябва ми партньор.

Последните няколко часа бяха доказали, че определено се нуждае от защитник. А що се отнася до партньор? За това дори не се осмеляваше да мечтае.

В продължение на още няколко минути се опитваше да се овладее, преди да погледне Ета, която спеше до него. Усещаше как въздухът в дробовете и ноздрите му ухае на рози, сякаш часове наред е бил заровил лице в несресаните й руси къдри. И преди да помисли дали е редно да го направи, дали не е безкрайно подло от негова страна да се възползва от беззащитно момиче в тъмнината, той се пресегна и нежно отметна тези къдри от лицето й.

Колкото и да бе нелепо, всеки път, когато я погледнеше, имаше чувството, че я вижда за пръв път, както онзи ден на палубата на „Ардънт“. Симптомите бяха очевидни, не би могъл да ги сбърка: рязкото свиване на сърцето, стягането в гърдите, инстинктивното свиване на пръстите, сякаш едва се сдържаше да не ги зарови в косата й. Николас познаваше страстта — неведнъж се бе оказвал опарен от пламъка й, — но добре познаваше и начините да я укроти, да избегне недоразуменията и усложненията, да си тръгне доволен, успокоен и готов да се върне на кораба.

Снощи, докато я притискаше в обятията си, искрено бе вярвал, че тази мимолетна близост ще го излекува. Че ако я докосне, най-после ще си отговори на настойчивия въпрос дали кожата й наистина е толкова мека, колкото си представяше. Че няма да е чак толкова фатално, ако се поддаде на пулсиращата потребност да й вдъхне смелост само този път, когато никой не можеше да ги види и критикува…

Вместо това всяка секунда, в която бе вдишвал дъха и бе галил лицето й, борейки се с изкушението на устните й, само бе подхранила пожара в гърдите му. Искаше му се да вярва, че го е направил, за да я утеши или поне да я разсее от страховете. Искаше му се да вярва, че се е поддал на желанието само защото непознатата обстановка бе изопнала нервите му. Искаше му се да вярва, че всеки момент можеха да загинат и това бе едничкият му шанс.

Но истината бе, че я бе прегръщал, защото го бе искал. Не бе помислил за репутацията й, нито за мнението на околните. Взел бе онова, което бе пожелал, напук на всички. На лицето му се изписа мрачна усмивка. И ето че сам си бе навлякъл проклятие, понеже я бе опознал. Разкрила му бе ума си, разтворила бе сърцето си, познаваше вкуса на сълзите й. И бе изгубен.

Вкопчи се в остатъците от волята си като удавник за сламка. Беше му безкрайно трудно да се задържи на повърхността, да си напомни кое е важно и кое — не, при положение че Ета бе така нежна и топла, и жива в ръцете му.

Можеше ли да я целуне, при положение че бе на път да я предаде, че бе твърдо решен да върне астролабията на Айрънуд?

Можеше ли да я целуне, след като знаеше, че тя ще се завърне в своето време, а той — в неговото? Като знаеше на какви гонения щяха да бъдат подложени, ако тя се съгласеше да се върне в неговото време и се наложеше да се изправят пред жестоките закони на колониите…

Можеше ли да я целуне, след като не знаеше със сигурност дали и тя гори в същия огън?

От мига, в който бе изпратен в изгнание, Николас използваше мечтата за собствен кораб като баласт, като средство да устои на бурята от вина, гняв и страдание. Приучил се бе да преглъща ограниченията, налагани от времето, макар така и да не ги прие напълно. Но сегашното му пътуване пробуждаше мисли, които винаги се бе старал да пропъжда, в главата му започваха да се зараждат опасни идеи. Какъв би бил животът му, ако не се завърнеше в своето време? Ако вместо да върнат астролабията на Айрънуд, прекарат живота си като странници, пътуващи през земи и векове, докато не намереха място, където да бъдат в безопасност, което да отговоря на потребностите им? Когато двама души не принадлежаха на своето време, трябваше ли да се съобразяват с чуждите очаквания?

Само дето Ета нямаше търпение да спаси майка си и да се прибере у дома.

А той нямаше търпение да сбъдне собствените си амбиции. Да, тази неканена мисъл бе просто непокорна фантазия. Истината бе, че Николас копнееше за собствен кораб — за цяла флотилия, — за живот без ограничения, без намесата на клана и на грозните домогвания на Сайръс.

А и нима Ета можеше да бъде в безопасност, ако Николас не доставеше астролабията на Айрънуд? Едва ли. Може би един ден щеше да разбере и да преглътне предателството му.

Лесно бе да градиш безпочвени теории. Старецът чисто и просто искаше да разшири владенията си. Да си осигури още слуги. И макар да бяха потеглили така внезапно и неочаквано, Николас не се съмняваше, че Айрънуд ще затвори очи за простъпката им, стига да получи уреда. И все пак, в онзи кратък миг, докато Алис и Ета обсъждаха възможните намерения на Айрънуд, едва не си бе признал.

Но нея все пак можеш да задържиш. Мисълта изскочи неканена в ума му, понесла цяла върволица от образи, които изпълниха сърцето му с лудешка радост. Нима някога се бе отказвал от завоюваната с труд плячка? Нима някога се бе отказвал от богатство, което му се полагаше по право?

Та ние сме създадени един за друг.

Веднъж промъкнала се в съзнанието му, тази мисъл прилепна плътно като втора кожа, така че му бе невъзможно да се отърси от нея. Защото бе очевидно, че не е така. С Ета бяха като два кораба, плаващи в противоположни посоки, срещнали се за кратко насред морската шир, и той не би могъл „да я задържи“ повече, отколкото би могъл да хване вятъра. Нито пък би могъл да я оскърби с намеци или действия, а още по-малко с очакването, че биха могли да са заедно. Когато дойдеше моментът, щяха да се разделят и всеки да продължи по пътя си. Тя щеше да се завърне при семейството си, а той да се сдобие със собствен кораб и да управлява съдбата си, което бе и единственото му желание.

Ета щеше да се превърне в горчив спомен в щастливия му иначе живот.

Не можеше да си позволи нещастието да я обикне.

С времето болката щеше да отмине.

Но… със сигурност щеше да скърби за изгубеното. За непринудеността на отношенията им. За това как всеки от тях съвсем естествено бе спечелил чувствата на другия. Струваше му се странно, предвид колко слабо познаваше идните времена, че това момиче му приляга така добре, че се разбират толкова лесно. Животът му бе показал, че има само два начина, за да получи желаното: с доброта и състрадание към ближните или с желязна воля. А ето че помежду им се бе зародило нещо съвсем безусилно.

Той се огледа, вгледа се в спящите семейства, съпрузи и съпруги, приятели — колко непресторени бяха отношенията им. Сети се за танцуващата двойка — колко свободно се прегръщаха и докосваха, как изцяло бяха погълнати от мига, който сами си бяха създали.

Стига — нареди си строго. — Имаш задача. А Ета е просто спътница в тази задача. И за двамата залозите бяха твърде високи, за да си позволят да се поддадат на чувствата.

Затърси с поглед униформения мъж, когото бе видял да крачи по ръба на перона предната вечер, и го откри заспал на стъпалата. Тук-там между спящите тела имаше празно пространство — явно някои си бяха тръгнали след бомбардировката, прибрали се бяха по домовете си, ако все още имаха такива.

Надигна се на колене, като се опита да не мисли за разрухата, която цареше отвън. Нечовешкият тътен на летящите машини и грохотът на бомбите не бяха и наполовина толкова страховити, колкото мисълта какво би могло да се случи, ако не бяха смогнали да се скрият, ако огнената буря се бе разразила над беззащитните им глави.

Нужно бе да напуснат тази епоха. Възможно най-скоро. Пазителите вероятно вече ги търсеха.

Той протегна ръка, пръстът му се поколеба за миг, сетне леко погали бузата на Ета, за да я събуди. Тя се размърда, протегна крака и притегли сакото му върху себе с тиха въздишка. Николас сложи длан върху рамото й и леко я разтърси, докато очите й не се отвориха. Тя втренчи неразбиращ поглед в него, цялата топла и рошава от съня, и за миг Николас забрави защо я е събудил.

— Какво става…? — промълви тя.

Николас сложи пръст на устните си и нахлузи торбата през рамо. Ета пое подадената ръка и се изправи тромаво. Николас я подхвана и загърна раменете й със сакото си. Едва когато тръгнаха по ръба на платформата между спящите лондончани, Николас осъзна, че продължава да стиска ръката й.

Посочи въпросително към отсрещния край на перона и Ета кимна. Значи вървяха в правилната посока. Изгубеше ли небето от поглед, му беше невъзможно да различи север от юг, изток от запад. Тук, под земята, имаше чувството, че е разкъсан на парчета, както кораба от съня му. Имаше нещо неестествено в това да не можеш да усетиш слънчевите лъчи по кожата си.

Перонът рязко свърши и той бе принуден да пусне ръката й и да скочи върху релсите. Подметките му удариха изпъкналите метални греди. Ета седна на студения каменен ръб и предпазливо се плъзна надолу в тъмнината, като внимаваше да не настъпи някого от сгушените между релсите. Лицето й се изопна решително, съсредоточено и тя тръгна пред него към тъмния тунел.

Във въздуха се долавяше смътната миризма на изгоряло. Николас смръщи чело, обзет от тревога. Стараеше се да не се отделя от Ета, дори я принуди да забави крачка. Когато хвърли поглед назад, видя как някакъв мъж се навежда от перона и се взира към тунела. В първия момент му се стори, че кожата на мъжа е по-тъмна и от неговата, но след миг установи, че лицето му е изцапано със сажди. Въпреки това го разпозна — онзи, който бе стрелял по тях, докато тичаха към метрото. Как, по дяволите, бе успял да ги открие толкова бързо?

— Дошъл е един от драките. Трябва да побързаме…

— Май виждам нещо — каза Ета. Пред тях прозираше светлина, пролука в тунела. — Сигурно е следващата станция. Приближаваме.

Без да забавя крачка, Николас бръкна в чантата и извади хармониката. Долепи я до устните си и духна леко.

Звукът бе съвсем тих. В отговор обаче ги заляха такива тътен и вой, че Ета инстинктивно се дръпна назад. Явно бяха стигнали до сандъците, приютили колекцията на Елгин. Действително, струваше му се, че вижда очертанията на бяла мраморна глава, щръкнала от дървеното си убежище, обърнала към тях безжизнени очи в гъстия мрак.

— Спрете! — изкрещя мъжът зад тях.

Никога.

— Там! Ето там! — Ета посочи към стената, където въздухът сякаш се къдреше. Дрезгавият вой се извиси още по-трескаво и кръвта заблъска болезнено в черепа му, когато премина тичешком през входа, затеглил Ета след себе си.

Инерцията го изхвърли чак в другия край на прохода. Усети как дъхът му спира, как сърцето му думка като гигантски чук. Светът се разтвори в непрогледна тъмнина, въздухът около него се сви така рязко, че костите в скования му гръб изпукаха. В същия миг проходът го изхвърли от другата страна. В плътния листак на дърветата и храстите цвърчаха птици и насекоми. Заслепен, Николас замига, докато очите му привикнат със светлината. Притисна лице в мократа пръст и се опита да проясни обърканите мисли. Понечи да се изправи и в същия миг нещо тежко се блъсна в гърба му и отново го запрати в калта.

— Извинявай! — изохка Ета и се претърколи встрани. — Оох!

Николас се поизправи и побърза да погледне назад към входа на прохода. Когато се увери, че преследвачът им не ги е последвал — че ако действително бе от драките, значи бе пазител, а не пътешественик, — той се огледа. Джунгла. Заобиколени бяха от необятна, непрогледна зелено-кафява стена.

Въздухът тежеше от миризмата на гниеща растителност и уханието на цветя и изглеждаше зеленикав на фона на ярките листа и плетеницата клони над главите им.

— Добре ли си? — думите с мъка излязоха от пресъхналото му гърло. — Ета?

Ета лежеше по гръб, а синята й рокля бе оплескана с кал. Преди да успее да се спре, Николас протегна ръка, извади няколко дълги, зелени листа от косата й и ги хвърли настрани. Ета простена и се разтрепери.

— Всичко е наред — успокои я той. — Погледни ме, хайде, погледни ме, пирате.

Навремето, когато го обучаваха, бе успял да пребори гаденето едва на петото си пътуване, така че прекрасно знаеше как се чувства Ета — омаломощена, с кънтяща глава, с изстинала във вените кръв. Тя отвори очи, но така и не успя да се фокусира. От устните й се изплъзна тиха въздишка и клепачите й отново се затвориха.

— Добре съм — изломоти тя. — Само… секунда.

Уви, не разполагаха дори със секунда, поне докато Николас не се ориентираше къде ги бе изхвърлил проходът и дали наблизо има пазители. Преследвачът им щеше да побърза да докладва на първия възможен пътешественик, който щеше да се втурне по петите им. Трябваше незабавно да намерят следващия проход и да се измъкнат, преди да ги открият.

Да, Николас щеше да занесе на Айрънуд проклетата астролабия, но искаше да го направи както прецени за добре и да опази Ета от грозните му пипала. Освен това не биваше да й позволява да се досети, че пътешествието им ще има съвсем различен край от онзи, който тя си представяше.

Погледна сгърченото й лице и с мъка преглътна надигналата се в гърлото му жлъч.

Като се огледа още веднъж, за да се увери, че наоколо няма никого и че единствената непосредствена опасност бяха гладът и жаждата, Николас я вдигна на ръце и тръгна напред.

Пътека нямаше, нито каквато и да било следа от човешко присъствие. Напрягаше слух, опитваше се да чуе нещо различно от жуженето и бръмченето на насекомите и след дълго ослушване долови нещо, което звучеше като ромон на вода.

Тялото на Ета прилягаше чудесно в прегръдката му — нещо, с което не биваше да свиква. Прескочи един дебел корен, щръкнал от меката пръст. Остави клоните да жилят шията и лицето му, като се постара да предпази Ета.

— Къде…? — измърмори тя, вече поокопитена. Николас се усмихна на себе си. Следващият път щеше да й е по-лесно.

— Честно казано, не съм съвсем сигурен.

— Пусни ме. Мога и сама да вървя, честно.

Ръцете му неволно стиснаха талията й, краката й. Въздухът се бе стоплил и навярно миризмата, която се носеше от дрехите му, бе по-неприятна и от вонята на гнилоч, надигнала се изпод клоните, но въпреки това с неохота я пусна да стъпи.

Може и сама да се грижи за себе си. Ета знаеше с какво е способна да се справи.

Това, разбира се, не му пречеше да копнее да я защитава.

Ета огледа плетеницата от клони и листа, зеления балдахин над главите им, който ги пазеше от яркото слънце.

— Хм… тук е доста различно.

Николас се изсмя.

— Хайде, да потърсим вода и нещо за хапване.

Слухът не го бе заблудил — наблизо действително минаваше поточе, а водите му се носеха достатъчно бързо, че да отпие без особен страх. Навремето, когато с Джулиън често им се налагаше да оцеляват сред дивата природа, винаги носеха раници с провизии. Тенджери, за да преваряват вода и да готвят. Завивки за студените нощи. Имаха кибрит за огън, кукички и въдици, за да ловят риба. Хол бе този, който го бе научил да оцелява и без тези удобства.

Разполагаше с малък нож, който носеше още от Ню Йорк. Налагаше се да се разчитат единствено на него.

— Почакай тук — той кимна към един едър камък на брега на потока. — Веднага се връщам. Ако чуеш или видиш нещо, викай силно.

Тя кимна, загледана в далечината. Николас се върна малко назад и когато забеляза някакво светлозелено петно, сви встрани. Банани — до един зелени, — но все пак ставаха за ядене. Отправи кратка благодарствена молитва, към което божество би било склонно да го чуе, откъсна бананите и ги натика в торбата. Сега най-належащо бе да набави съд, в който да свари вода, а също и достатъчно сухи клони и съчки, за да запалят огън.

Прокара длан по ствола на едно паднало дърво. Отряза парче с ножа и избърса калта и насекомите. Дървото бе почти кухо отвътре и ако го издълбаеше както трябва, можеше да направи нещо като купа.

Смъкна омачканата си риза, вече подгизнала от пот, и натика и нея в торбата. Въздухът тегнеше от влага, досущ като над блатата в южните колонии, тежък и застоял, вещаещ буря. Може би нямаше да се наложи да кипват вода — току-виж им се отвореше възможност да я уловят направо от небето.

Задялка парчето и скоро потъна в приятното чувство, че върши нещо полезно. Спря само колкото да се облекчи сред храстите и да излапа половин банан. Почувства се по-добре и тръгна към Ета, за да занесе и на нея — щеше да й дойде добре.

Но когато стигна потока, Ета я нямаше.

Беше изчезнала.

Николас стисна очи, което се оказа огромна грешка. Под клепачите му изплува лицето на Джулиън с разкривени от ужас черти, докато мъглата и пропастта го поглъщаха.

— Ета? — викна и гласът му пресекна. — Ета!

Нямаше я. Дали не се бе подхлъзнала някъде? Паднала? Удавила? Паниката го заля като гореща вода, зави му се свят. Обиколи тичешком малкото открито пространство край потока, напрягайки слух, за да долови стъпките й, въобще някакъв звук.

Подосещаше, че Ета не му бе разкрила истинските си намерения — например как смята да се справи с Айрънуд, — но все пак не би си тръгнала просто така, нали? Не би продължила без него?

И по-рано го е правила — напомни му едно сурово гласче, — в Ню Йорк…

Храсталаците зад гърба му прошумоляха и Ета изскочи, олюлявайки се, с ококорени очи.

— Какво има? Какво става?

За миг паниката го задави, сърцето му заблъска в гърдите. Косата й бе разрошена, на едната й буза имаше кално петно, а на другата — драскотина. Тя подръпна роклята надолу и Николас започна да досеща защо е изчезнала.

— Аз… — успя да изръмжи накрая — … казах ти да стоиш тук!

Ета се смръщи, сякаш не разбираше защо да се залуташ из джунглата би могло да е опасно.

— И ти се съгласи! — продължи Николас с ясното съзнание, че звучи нелепо, но просто не можеше да укроти лумналия в гърдите му пожар.

— Добре — отвърна тя бавно. — Съжалявам…

— Съжаляваш? — прекъсна я Николас. Съзнаваше, че е излишно да упорства, че е крайно време да се захване с огъня, но още не можеше да преглътне преживения страх. — Ами ако ти се беше случило нещо? Как щях да те намеря? Когато те помоля нещо, моля те, поне се опитай да ме послушаш!

Ета изпъна гневно рамене и едва тогава Николас забеляза, че си е свалила сакото и е омотала нещо в него… отрязана глава…

Глава на статуя. При вида на ведрата каменна усмивка, сърцето му рязко се намести на обичайното си място. Спокойните черти на статуята комично контрастираха с подразненото изражение на Ета.

— Канех се да кажа, че се досещам къде сме, но след като очевидно знаеш всичко, ще те оставя сам да се сетиш.

И тя тръгна с ядна крачка покрай потока. В първия момент Николас очакваше, че всеки момент ще се върне и ще се разсмее, та тежестта в гърдите му най-после да се разсее и да му даде възможност да диша. Но Ета не се върна. След малко се спъна, но сръчно си възвърна равновесието, като се опря на нещо… нима това бе каменна стена?

Да. Имаше и стъпала, и други статуи, изпопадали и полускрити сред дърветата. Повечето носеха същото изражение като намерената от Ета глава, но някои бяха напълно лишени от черти. Времето и влагата ги бяха заличили.

Изневиделица тресна гръм, отекна звучно над джунглата и я накара да се закове на място и да запуши уши с длани. Насекомите и птиците обезумяха, пернатите побързаха да се скрият в дърветата още при първите капки дъжд.

— О, господи — ахна Ета и се обърна към Николас. Протегна ръка и посочи нещо оранжево-бяло в листака пред себе си.

Но Николас гледаше в краката й. Видя как змията надига глава от калта зад нея, как люспите й блясват и качулката се издува. Ета я беше настъпила и дори не бе разбрала.

— Не мърдай! — Ужасът запулсира в тялото му с бесен, отчаян ритъм. Над главите им се чу нов трясък. Ета понечи да отстъпи назад, извърна се да го погледне и змията се изправи, готова да нападне. — Не мърдай!

Не посмя да се довери на ножа — ако сбъркаше, ако духнеше вятър, острието щеше да се забие в крака й, а не в проклетата змия. Револверът сякаш сам се озова в ръката му, змията се хвърли напред и той стреля.