Александра Бракен
Пасажер (11)

Десет

Николас продължаваше да стои с лице към камината, загледан в танца на пламъците. Усетил бе погледа на Ета на раздяла, но така и не помръдна. Бравата изщрака, сетне чу влажното, хриптящо дишане на Сайръс, тръгнал към нощната масичка, за да запали свещ. Извърна глава и се загледа в пръстите на стареца, които в този момент галеха златната рамка на малък, овален портрет, който Николас бе виждал безброй пъти.

Портрет на първата съпруга на Сайръс, Минерва. Не на втората му жена, онази тъжна сянка, която му бе родила двама синове и бе умряла при раждането на третия. Не на Огъстъс, нито на Върджил, които очевидно нямаше желание да почете дори след смъртта им, нито дори на Джулиън, който цял живот бе изпълнявал заръките му с безкрайно усърдие и без да задава въпроси. Съюзът им очевидно бил плод на истинска любов — огромна рядкост, особено с друг пътешественик.

За Сайръс съществуваше само Минерва със златистата й коса, зелени очи и необикновена хубост, същинска Елена от Троя. Когато се оженили, Сайръс тъкмо бил заплел зловеща конспирация, която трябвало да му осигури контрол върху съдбите на пътешествениците.

Сайръс скрил Минерва, но в крайна сметка дори това не я спасило. А когато съперникът на Сайръс, Роман Джакаранда, я погубил, между четирите семейства се разразила истинска война, загърбен бил и последният помен от човечност. Джулиън бе разказвал на Николас страховити истории за отмъстителния гняв на стареца, за подмолните му ходове, с които в крайна сметка обезвредил всичките си врагове и се превърнал във Велик господар, държащ в ръцете си юздите на клана.

Но това не можело да върне Минерва. Враговете му проявили хитрост и избрали за убийството й година, към която не водел нито един от проходите, така че Сайръс не можел да се върне назад във времето и да осуети плановете им. Не можел да се прехвърли в предходна година и да изчака сгоден случай, понеже така щял да се засече със самия себе си. Не можел и да предупреди някого, дори себе си, без по този начин да повлияе на бъдещия си контрол върху клановете.

И това, помисли си Николас, чудесно описваше стареца. Отказал бе да наруши собствените си правила, да компрометира положението и богатството си дори и заради жената, която продължаваше да обсебва спомените му. Сърцето на Сайръс Айрънуд се бе втвърдило като кремък и единствено гневът и злобата бяха способни да предизвикат искри у него. Това сърце му позволяваше да плете интриги без капчица милост — като например да отвлече младо момиче от дома му и да го въвлече в продължилото десетилетия търсене, което не бе постигнало нищо друго, освен лудост и болка.

— Не говорехте сериозно, нали? — изръмжа Николас.

Искаше се му се да изкрещи, но се овладя и добави:

— Би могла да изгуби живота си. Принуждавате я да поеме огромен риск, в замяна на голото ви обещание, че ще я върнете у дома.

Ета от двадесет и първи век. Ета от далечното, непредвидимо бъдеще. Ета с пиратското сърце. Онази астролабия вече бе отнела три живота, а сега старецът настояваше и тя да пожертва своя.

Сайръс го изгледа.

— Защо, да не би да не я бива за задачата? Напротив, има нужната мотивация, а също и възможността да довърши задачата до край. Не рискува да срещне себе си, за разлика от почти всеки друг пътешественик. Не бих могъл да искам повече, освен да пази тайната, а това лесно мога да гарантирам, като уведомя пазителите да са нащрек за появата й, да записват пристигането и преминаването й през проходите.

Ета щеше да мисли, че се е изплъзнала от погледа му. Нима можеше да знае, че старецът е като митичният Аргус^[1] — разполагаше с безброй очи, пръснати по цялата снага на времето. Нямаше ли да е по-добре, ако Роуз бе използвала друг незнаен и неизследван проход, а не онзи в артилерийския лагер? Така Ета би могла да е способна да пътува без намесата на пазителите, които Айрънуд бе разположил на пост наоколо. Но пък ако й се случеше нещо — ако се наранеше или я сполетеше опасност, кой щеше да й се притече на помощ?

— Това е задача за вашето семейство…

— Нашето семейство — поправи го Сайръс.

Семейство? Та това бе човекът, който му бе удрял толкова много плесници, че като дете Николас се бе научил да се ослушва за гласа му и да гледа да не му се пречка. А срещу Огъстъс, онова чудовище, което тормозеше всички, естествено така и не бе вдигнал ръка.

— Джулиън бе единственото, което имахте на тоя свят, и въпреки това го пратихте на смърт…

Сайръс блъсна с юмрук по масата и Николас неволно подскочи.

— Поверих го на теб, за да го защитаваш, и всеки божи ден живея с последиците от провала ти.

Нима? При тия думи горчивината, настанила се в душата на Николас, се обърна навътре, покри сърцето му със скреж. Често сънуваше онзи последен, изпълнен с надежда и доверие поглед на Джулиън, преди ръкавицата да се изхлузи от ръката му и тялото му да пропадне през завесата на поройния дъжд към дебнещите скали отдолу. Помнеше избухналите искри, осветили мътнобялата мъгла, помнеше грохота, с който проходът бе всмукал отделената енергия, бележеща смъртта на пътешественик. Този сън го спохождаше отново и отново, хвърляше го в паника и леден ужас така, както Сайръс навярно сънуваше само пламъци и кръв.

Предния път, когато се бе изправил пред този човек, бе отмалял от глад и изтощение, превит под теглото на вината. Старецът го бе накарал да стои с часове, да разказва с подробности какво се е случило. Смъртта на Джулиън бе срутила прохода, през който се бяха прехвърлили в Бутан, и Николас, в безизходицата си, бе прибягнал до несвързания дневник на брат си, за да намери друг проход в същата година, през него да стигне до друг, сетне и до трети, за да може в крайна сметка да се завърне в годината, в която живееше старецът. Пътуване му бе отнело месеци и когато се бе изправил пред Сайръс, нямаше нито сили, нито сърце да се възпротиви на тежките думи и юмруците, които го бяха засипали, онемял и задавен от извинения.

Сега обаче отказваше да мълчи.

— Госпожица Спенсър е моя пътничка. Честта ме задължава да гарантирам безопасността й.

— Честта ти те задължава единствено пред мен — напомни му Сайръс.

— Отговарям само пред себе си — заяви рязко Николас.

Този мъж никога нямаше да го приеме обратно в семейството. Вълкът козината си мени, но нрава — не.

Старецът го изгледа внимателно, сложил ръце върху коленете си.

— Когато чух, че си наследил дарбата, когато те намерих при Хол на пристанището преди толкова години, знаеш ли каква бе първата ми мисъл?

Николас настръхна.

— Казах си, че имаш осанката на Айрънуд, нищо, че беше такъв дребосък, само кожа и кости. Изненадах се, че веднага се съгласи да бъдеш обучен и да работиш с Джулиън.

Това бе най-големият срам в живота на Николас — че се бе подлъгал по обещанията на Айрънуд за чудеса и нечувани приключения. Несметни богатства. А също и друго…

— Обещахте ми възнаграждение, а също и информация за човека, купил майка ми — отвърна той равно. — Но в крайна сметка не получих нито едното, нито другото.

Четири години от живота му, захвърлени на вятъра. А когато го бяха заточили в тази епоха — родната му епоха — като наказание задето се бе провалил и бе допуснал Джулиън да загине, го бе сполетял и втори удар, удар, който го бе съсипал. Без помощта на Айрънуд търсенето на майка му се бе проточило твърде дълго и бедната жена се бе споминала, преди да успее да я намери — от треска, сама сред непознати, в същата нощ, когато Николас и Джулиън се наливаха с алкохол в Ню Орлиънс през 1921 година, пратени на поредната безплодна гонитба за астролабията.

Слабият повик на прохода бе единственият звук, който нарушаваше мълчанието — нисък шепот, който едва се долавяше сред припукванията на огъня.

— Предупреждавам ви — заяви Николас, — че ако и сега се опитате да ме изиграете, да ми отнемете възнаграждението, което ми се полага, задето доведох дамите до тук, ще ви убия и на драго сърце ще увисна на въжето.

Сайръс го изгледа одобрително, от което кръвта на Николас още повече кипна.

— Задачата ти не е приключила, Самюел.

— Казвам се Николас. — Това бе името, което си бе избрал като дете, когато семейство Хол му бе предоставило възможността да прекрои живота си по свой избор. Име, което старецът отказваше да използва, дори след като го бе приел обратно в семейството, за да служи на Джулиън.

Николас — патронът на моряците, разкаялите се крадци и децата, — всичко, което някога е бил и би могъл да бъде. С това име не просто се чувстваше защитен — чувстваше, че би могъл да е защитник и за други.

Естествено, в очите на Айрънуд, Николас се бе провалил именно в тази си роля.

Сайръс наклони глава.

— За момента съм доволен от теб. Бих искал да вдигна залога, ако проявяваш интерес.

Нещо в тия думи привлече вниманието на Николас, събуди за миг любопитството му, преди да успее да се отърси.

— Нямам повече работа с вас — отвърна твърдо Николас. — Ще сляза да се видя с ковчежника ви.

Също и да намеря начин да измъкна Ета от този капан.

— Сумата няма да ти стигне да си купиш кораб — продължи Сайръс. — О, да, наясно съм защо се нагърби със задачата. Няма какво да се учудваш. Доволен съм, че си амбициозен. А също и находчив. Напомняш ми за мен на младини.

Николас се почувства така, сякаш някой бе излял кофа горящ катран върху главата му.

— Уверявам ви, двамата с вас нямаме нищо общо.

Сайръс махна с ръка.

— Напълно си прав. Не мога да пратя детето само. Не само че е много вероятно да се издаде и да я убият, но и е дъщеря на майка си. Хитра и лукава — видях Роуз Линдън в очите й. Няма да допусна да ме изиграят втори път.

Дали бе забелязал и пламъчето, трепнало в очите й при вида на писмото? Николас бе доловил, че в душата й назрява бунт, нищо че привидно се бе съгласила да се наеме със задачата.

— В допълнение към първоначалната ни уговорка, ще ти отстъпя пълен контрол върху тукашната ми плантация. Ще можеш да правиш с нея каквото поискаш — продължаваше Сайръс, — да освободиш робите, да продадеш земята, да я обработваш. Ще можеш да си купиш не един, а цяла флотилия кораби.

Николас усети как тялото му се сковава, но не можеше да прецени кое чувство надделява — надеждата или ужасът?

— Защо ще правите такова нещо? София спомена, че сте решил да останете в тази епоха, че се каните да купите имот — възрази Николас. Семейство Айрънуд имаше доходи от няколко различни века, непрекъснато инвестираше, притежаваше акции в печеливши компании. Знаеше, че плантацията е само капка в океана на богатството им, но въпреки това предложението бе отправено твърде небрежно. Със сигурност включваше и окови.

— Нямам навика да споделям мислите си със София. Нямам и желанието да се задържам в тази епоха, освен докато не получа астролабията — отвърна Сайръс и Николас го погледна изненадано — за пръв път си правеше труда да му обяснява каквото и да било. Той се поколеба за миг, после му кимна да продължи.

— В замяна искам от теб да придружиш момичето. Твърде много прилича на майка си. В някой момент ще се опита да дезертира. Искам да се погрижиш да не се издаде, да не наруши потока на времето и да ми донесе астролабията — но без да й разкриваш, че работиш за мен. Разбере ли за договорката, сделката ни пропада, договорът ще бъде унищожен, а аз лично ще се погрижа никога повече да не стъпиш на пристанище. Нито в Америка, нито в Европа, нито из Карибите.

Николас почувства как по гръбнака му избива ледена пот и се насили да заглуши отчаяния копнеж, който нахлу в гърдите му. Уви, твърде ясно си представяше какво би било да попадне от другата страна, да има властта да освободи робите на семейството, най-после да получи възмездие. Това предложение можеше да му отвори вратите за почти всичко, което някога бе желал. Парите носеха власт. Щеше да е в позицията да изисква уважение и да наказва онези, които не желаят да му го засвидетелстват.

Но образът на Джулиън отказваше да напусне мислите му. Не можеше да прокуди режещата болка, която неизменно го обземаше, докато сцената се разиграваше зад клепачите му. Ето че пак му предлагаха ролята на слуга, пак го поставяха в положение, в което провалът бе почти сигурен. Пак дължеше нещо на някого, който…

Лицето на Джулиън изведнъж изчезна и се замени с това на Ета, пребледняло от ужас. Сърцето му се сви мъчително.

Не. Не би могъл да преживее същото отново.

— Естествено, наясно съм, че ти не си празна страница — продължаваше старецът. — Ще се наложи да й се умилкваш, да спечелиш доверието й, та когато разбере къде е скрита астролабията, да ти се довери. Ако обстоятелствата ви разделят, ще се върнеш незабавно при мен и заедно ще преценим как да действаме.

И да я оставя сама, изгубена, ранена или отвлечена, да се мъчи да продължи търсенето без моя помощ? Тази мисъл жегна гордостта му, разпали страховете му.

Николас й бе обещал да я защитава, заклел й се бе, че ще я измъкне от Айрънуд, ако се наложи. Вече нямаше съмнение, че животът й е в опасност. Но… навярно би могъл да спази обещанието си и едновременно с това да постигне мечтите си. Да я защитава, не означаваше просто да я опази от опасности, но също и да не й позволи да разгневи Айрънуд. Намереха ли проклетата астролабия, щеше да се погрижи старецът да спази обещанието си. Щеше лично да я отведе до прохода в Насау.

Пък и какво друго би могъл да направи? Да се откаже от бъдещето, което му се разкриваше, заради някой, който съвсем скоро щеше да бъде само спомен? Цял живот бе живял в името на другите — не беше ли време да живее за себе си, да си осигури бъдеще?

Дължеше го на себе си. А имаше и друго… дължеше го на Джулиън — да завърши онова, което бяха започнали заедно, така че смъртта му да не бъде напразна.

Всъщност аз съм им длъжник, не Ета. Откраднал им бе Джулиън. Тогава защо да не направи това последно нещо за стареца, а после никога повече да не вижда злобното му лице?

Сайръс го наблюдаваше изпитателно.

— Виждам, че се колебаеш — продължи той. — Ако смяташ, че предложението ми може да стане по-привлекателно, ще отменя забраната за пътуванията ти. Ще прекратя изгнанието ти. Ще бъдеш свободен да ходиш където и когато си поискаш.

Николас инстинктивно понечи да се дръпне, но се овладя.

— Изгнанието ми е наказание за смъртта на Джулиън. Нямам желание да възобновя пътуванията.

Това бе истина и се чувстваше неловко, че старецът изобщо му предлага подобен вариант. Когато се бе завърнал, слаб, ранен и без Джулиън, Айрънуд бе изпаднал в ярост, ярост, която за Николас бе напълно разбираема. Почувствал бе, а чувстваше и сега, че е заслужил този гняв. Не задето го бе лишил от последния му пряк наследник, а задето бе лишил света от единствения почтен човек, излязъл от това семейство. А сега Сайръс предлагаше да му прости, сякаш не се бе случило нищо особено. Сякаш Джулиън бе забравен.

Николас едва се бе въздържал да не вдигне наздравица при новината, че мъжът, който му бе баща, се бе удавил, преди Сайръс да го намери, но за смъртта на Джулиън страдаше дълбоко, измъчваше се непрекъснато. Тормозеше го въпросът каква е ползата от пътуванията, след като нищо не можеше да се промени? Защо да пътува, след като не може да спаси Джулиън, след като не можеше дори да го предупреди да не тръгва по онази пътека, да стои далече от Айрънуд? Чувството за безсилие бе смазващо и непобедимо.

Наложило се бе да положи огромни усилия, за да спечели отново доверието на Чейс и Хол, след като ги бе изоставил заради празни обещания и безполезни разкрития. Хол бе направил всичко по силите си, за да го убеди да не тръгва с Айрънуд, а Николас, като последен глупак, бе махнал с ръка на предупрежденията му.

— Защо точно тридесети септември? — попита той. — Какво ще се случи на тази дата?

— Чисто и просто поставям краен срок — отвърна Сайръс, — за да не се помайва.

Николас обаче знаеше, че старецът не предприема нищо, ако си няма причина. Значи и в тази дата имаше нещо важно, нещо, което криеше, както му беше навик. А Николас не беше сигурен дали е склонен да преговаря, за да разбере каква е тайната този път.

— Хайде, Николас, съгласи се — настоя Сайръс и протегна ръка.

Нима имаше чак такова значение? Бъдещето, което бе градил през всичките тия години, лежеше в мазолеста длан на стареца. Трябваше само да се съгласи. Да изрече няколко думи, с които да подпечати съдбата си…

Може би си приличаха повече, отколкото му се искаше.

— Искам всичко да бъде описано в писмен вид — в истински договор — чу се да казва.

Очите на стареца светнаха.

— Вече съм се погрижил. Има екземпляр и за теб.

Договорът чакаше в сандъка, заедно с писалка, с която да го подпише. Николас от толкова отдавна не бе хващал писалка, че пръстите му като че ли не разпознаха формата й, когато наведе писеца към пергамента. Изчете условията и стомахът му се сви. Старецът бе знаел, че ще се поддаде — не трябваше ли да упорства повече? Щеше ли да успее да си извоюва по-благоприятни условия?

— Браво на теб — възкликна Сайръс, взе едното копие, сгъна го старателно на три и му протегна ръка. Николас я стисна силно и кратко и усети как дланта на стареца го опарва, сякаш бе стиснал ръката на самия дявол, още топла от адовите огньове.

— Утре потегляш с момичето, веднага щом разгадае шифъра.

Николас кимна, макар в гърлото му да заседна буца.

Прости ми, майко — помисли си, докато се сбогуваше припряно със стареца. — Ще направя каквото е нужно. А го правеше не за да си спечели името Айрънуд, не за да си завоюва място в семейство, което и без това не го искаше. Не и за да пътува отново и да надзърне отвъд епохата, която му бе отредена. Не и заради момиче, което никога не би могло да му принадлежи. Правеше го заради собственото си бъдеще. И паметта на Джулиън.

Щеше да овладее и скрие чувствата си.

И да спази поетия ангажимент.

А след това — да затвори завинаги тази страница от живота си. Николас вървеше.

Вървеше мили наред, без посока, вървеше от часове, или поне така му се струваше, опитваше се да приучи краката си към твърдостта на земята. В джоба си носеше единствено документите, които удостоверяваха свободата му, и изплатените от Айрънуд пари, понеже не беше толкова наивен, че да ги остави в странноприемницата. Опитваше се да убие времето под необичайно ясното небе — нощта постепенно избледня в утрин и светът бавно започна да просветлява. А когато мислите му неусетно потекоха в твърде опасна посока — дали очите на Ета бяха в същия оттенък като светлеещото небе, — побърза да се съсредоточи върху друга неприятна задача: писмото до Чейс. Скъпи приятелю, оказа се прав.

Струваше му се недостатъчно да напише „Очертава се да се забавя“, а и не му се искаше да дава на Чейс повод да злорадства. Но пък обяснение от сорта на „Налага се да се впусна в пътешествие през времето с кралицата на пиратите“ щеше да срещне неразбиране и да събуди съмнения в здравия му разум.

„Налага се да подхвана допълнителни дела в Ню Йорк. Ще се завърна в Ню Лондон в началото на ноември“. Така звучеше по-добре.

При мисълта, че другите ще отплават без него, усети остро пробождане. Скоро ще имаш собствен кораб — опита се да се утеши. Как ли щеше да се разочарова Хол, като разбере, че Николас отново се е съгласил да служи на Айрънуд? А така би искал оттук насетне да работи именно с Хол и Чейс — може би щяха да си променят мнението, когато хвърлеха един поглед в тефтерите на плантацията?

Шосето ту се издигаше, ту се спускаше под нозете му, осеяно с локви със застояла, воняща вода и изпечени от слънцето купчинки фъшкии. Отстрани се точеха ниви и провинциални къщи. Така и не срещна никого дори след като свърна и пое обратно към „Гургулицата“ и артилерийския лагер.

Знаеше, че само след няколко часа ще се проведе екзекуция. Заловен бе шпионин, проникнал дълбоко в тила на противника, а за такива престъпления се полагаше бесилка. Обзе го някогашното нестихващо, нелепо чувство за вина — доказателство колко силно го бе разстроила срещата с Айрънуд. Един мъж щеше да загине, а те не предприемаха нищо, за да предотвратят смъртта му. Доколкото познаваше Сайръс и София, навярно щяха да присъстват на екзекуцията и да добавят зрелището към списъка с важни исторически събития, на които бяха станали свидетели.

Ако не бе вдигнал поглед от калната настилка, вероятно нямаше да види тъмната точка, която пресече шосето в далечината и пое решително към артилерийския лагер. Развети сини поли, дълга златиста коса, сплетена на плитка…

Николас изруга и хукна нататък. Изостави шосето и последва следите в калта, които водеха до групичка дървета зад офицерските бараки. Въздухът миришеше на мокри коне, барут и мъже — все доказателства, че наблизо има военен лагер.

— Госпожице Спенсър! — изсъска той в тишината. Реката се надигаше пред него — блещукаща синя панделка, притихнала в очакване на първите слънчеви лъчи. Нима бе изчезнала? Нима бе плод на въображението му?

Не. Скоро отново се натъкна на следите й. Айрънуд бе прав — Ета се опитваше да го надхитри, да избяга под прикритието на нощта. И несъмнено вече знаеше какво пише в писмото.

След няколко крачки усети припукването на електрически заряд по кожата си. Познато му бе това усещане. Проходът вече не пееше в ушите му, но мощното му жужене се долавяше през тихото чуруликане на птиците. Слабото съскане му напомняше за мига непосредствено след блясването на светкавица над морето. За синьо-белите пламъчета, които понякога, много рядко, играеха по мачтите и платната.

Входът към прохода блещукаше пред него, току до водите. Светещата стена все още се къдреше леко, сякаш някой току-що бе преминал през нея.

— Проклета глупачка — прошепна той и несъзнателно поглади глава, като че можеше да спре зараждащия се страх. В продължение на секунда не му хрумваше какво да направи. Нямаше за кога да бърза към странноприемницата, та да си прибере багажа — за времето, което му бе нужно да изтича до „Гургулицата“ и да разправи на Айрънуд какво се е случило, Ета щеше да избяга или, което бе по-лошо, да се нарани или умре.

Тръсна глава. Старецът му бе наредил да спечели доверието на момичето и да се върне с астролабията независимо с какви средства, а ако сега настигнеше Ета и я върнеше обратно, и двете задачи ставаха невъзможни. Ета щеше да се усъмни в мотивите му, а беше важно да му вярва. Пък и нямаше как да предвиди какво наказание ще й наложи Айрънуд — на нея или на майка й, или и на двете.

Подписал бе споразумение и беше наясно какво го чака в случай на провал. Нямаше друг избор, освен да разчита, че старецът ще прояви снизходителност, когато се събуди след няколко часа и установи, че двамата са изчезнали. Освен това важното бе да се завърнат с астролабията. Какво обичаше да казва Джулиън? По-добре да молиш за прошка, отколкото за разрешение. И така, с мисълта за брат си, Николас въздъхна неспокойно и пое към входа. Минала бе повече от година, откакто за последен път бе усетил как поредният проход обгръща кожата му, притиска костите му, изцежда въздуха от дробовете му. Достатъчно дълго, че да затаи тревожно дъх.

Хайде, Ник. Ветрецът сякаш донесе гласа на Джулиън. Чака ни дълъг път.

И с последна глътка въздух от този свят Николас пристъпи напред и се предаде на натиска и непрогледната тъмнина, съпътстващи усукването на времето.