Александра Бракен
Пасажер (1)

Пролог

Катереха се нагоре и все по-нагоре и с всяка стъпка, която ги отдалечаваше от виещите се пътеки към близките селца, светът се разтваряше пред него в най-чистата си форма: безмълвен, древен, загадъчен.

Смъртоносен.

Николас бе прекарал по-голямата част от живота си по море, или поне достатъчно близо до морето, та да усеща уханието на риба и сол, когато вятърът задуха към сушата. Дори сега, когато наближаваха манастира и очакваха очертанията му всеки миг да изплуват от тежкото було на облаците и мъглата, се улавяше, че неволно се оглежда, напразно се опитва да надзърне отвъд могъщите хималайски върхове в търсене на онази неясна линия, в която небето среща извивката на вълнистата повърхност — в търсене на нещо познато, в което да се вкопчи, да хвърли котва, преди смелостта му да се стопи ведно с увереността.

Пътеката — криволичещ низ от стъпала и утъпкана пръст — първоначално протягаше снага между обрасли с мъх борове, а сега лъкатушеше по ръба на стръмните, отвесни скали, в които по някакъв невъобразим, чужд на всякаква човешка логика начин, бе построен манастирът Тактсанг Палфуг. Дълги нанизи пъстри молитвени знаменца пърхаха в клоните над главата му и от тази гледка тежестта в гърдите му като че олекна малко. Спомни си онзи първи път, когато капитан Хол го бе завел на нюйоркското пристанище и Николас бе съзрял новите фрегати, окичени със знамена с всякакви цветове и форми.

Внимателно, предпазливо, за да не полети в пропастта, размърда рамене, та поне малко да облекчи болката от впилите се презрамки на раницата.

Хайде, хайде, малко си се катерил по мачтите, та сега да се уплашиш от високото.

Мачтите. Ръцете го сърбяха да докосне отново въжетата, да усети солените пръски, вдигнати от вятъра, докато корабът му пореше вълните. Опита се да изправи рамене, да потуши ненавистния огън, който бушуваше дълбоко в тялото му, преди да го е обхванал изцяло. Отдавна трябваше да се е завърнал — сега трябваше да е рамо до рамо с Хол, с Чейс, да гледа от мостика как корабът подскача по гребените на вълните. А не тук, в този непознат век — началото на двадесети век, за бога! — редом до този невеж глупак, който не можеше сам да си закопчае палтото, нито да си завърже ботушите и вратовръзката, та се налагаше Николас да му помага и дори да наглася абсурдната шапка на главата му, макар глупакът да имаше ръце и, поне на пръв поглед, мозък в главата.

Кожената торбичка, провесена от шията му, блъскаше тежко в ребрата му. Николас продължи нагоре към височинката, където се бе спрял Джулиън, вдигнал крак върху близкия камък в любимата си поза. Същата, която заемаше в присъствието на дами, та да могат да му се възхищават. Кого ли се опитваше да впечатли в момента — малкото птици, които бяха дочули във влажната гора? Винаги ли е бил такъв — превзет, суетен, напълно неспособен да се съобразява с околните? Нима Николас бе така заслепен от чудото, че има брат, а също и нов живот, разкриващ възможности за удобства, богатство и приключения, та съвсем съзнателно си бе затварял очите пред тези недостатъци?

— Ела насам, приятелче, и погледни нататък. Това там е „Гнездото на Тигъра“, така да знаеш. Дявол я взел тая проклета мъгла…

Николас, разбира се, чудесно знаеше името на манастира. Винаги изчиташе каквото може за местата, на които ги пращаше старецът, та да знае как да опази живота на вечно безразсъдния и твърдоглав Джулиън. Откакто се помнеше, винаги се бе борил срещу невежеството и незнанието. Когато осъзна, че семейството не смята да му осигури нужното обучение за пътешествията, се бе запитал дали неохотата им не е умишлена стратегия, дали това не е начин да го държат на мястото му, да не му позволяват да надигне глава. Самата мисъл го бе вбесила дотолкова, че оттогава насетне влагаше почти всичките си оскъдни средства за учебници по история.

— Според легендата гуруто на будизма в Бутан, Падмасамбхава, долетял дотук на гърба на тигрица — продължи Джулиън с онази усмивка, която ги бе измъквала от безброй неприятности и затруднения. Усмивка, която размекваше сърцето и избухливия нрав на Николас и неизменно печелеше прошка за притежателя си. — Ако искаш, на връщане можем да се отбием в някоя от пещерите за медитация. Няма да е зле да седнеш да поразмишляваш малко. Погледни тая гледка и ми кажи, че пътешествията няма да ти липсват. Нима смяташ, че скучният ти живот би ти предоставил шанса да дойдеш на подобно място? Направи ми услуга и изтикай тия нелепи мисли от главата си.

Вместо да го цапардоса по самодоволната мутра или да изтрие усмивката му с помощта на пикела, привързан за гърба му, Николас намести раницата и се опита да не се замисля върху факта, че за пореден път гърбът му е превит под тежестта на Джулиъновата особа и Джулиъновия багаж.

— Струва ми се, че се задава буря — отбеляза той, доволен, че гласът му звучи съвсем равно, въпреки раздразнението, тлеещо в гърдите му. — Може би не е зле да оставим катереното за утре.

Джулиън бръсна някаква буболечка от новичкото си палто.

— Не. Наложи се да оставя онази дива котка в странноприемницата в Манхатън и искам да се върна да полудуваме набързо, преди да се прибера при стареца. — Джулиън въздъхна. — Отново с празни ръце. Понеже за пореден път ни прати да гоним нещо, което навярно отдавна не съществува. Типично в негов стил.

Николас загледа как природеният му брат върти бастунчето си и се зачуди какво ли ще си кажат монасите, като ги видят — нагизден, червенокос принц с нови-новенички туристически дрехи, твърдо решен да рови из свещените им места в търсене на изгубено съкровище, и тъмнокож млад мъж — очевидно слуга на първия, — който го следва по петите като сянка.

Не биваше да го допуска.

Защо се бе съгласил да тръгне? Защо бе подписал договора, защо се бе доверил на клана?

Та това не съм аз.

— Стегни се, човече — обади се Джулиън и го побутна по рамото. — Не ми казвай, че още се цупиш заради договора.

Николас го изгледа гневно, но Джулиън невъзмутимо му обърна гръб. Николас не желаеше да коментира тоя договор, не искаше дори да мисли за него, не искаше да си припомня как Джулиън бе свил рамене и нехайно бе отбелязал: „Трябваше да прочетеш ситния шрифт, преди да подпишеш“.

Веднъж вече бе избягал от робската служба, а ето че сам се бе продал, цанил се бе като слуга. Но старецът не спираше да говори невероятни неща — за вълшебства, за пътешествия, за несметни богатства. И петте години вълнения и приключения му се бяха сторили твърде малка цена.

В мига, в който бе осъзнал, че никога няма да бъде нещо повече от камериер на природения си брат и че този брат никога няма да признае публично кръвната им връзка, Николас бе преглътнал надигналата се в гърлото му жлъч и бе посегнал да завърже вратовръзката на Джулиън според инструкциите. Оттогава насам времето сякаш му тежеше. Всяка секунда разяждаше решимостта му и Николас започваше да се плаши каква ли разрушителна ярост би могла да бликне от тялото му, когато силите му отслабнат дотолкова, че да не може да се владее.

— По-добре да се върнем и да се установим някъде за през нощта — каза той, като избягваше изпитателния поглед на Джулиън. — Да опитаме отново утре сутрин.

Джулиън изсумтя подигравателно.

— Страх те е да не се намокриш, а? Не бъди такъв пъзльо, Ник. Оттук нататък е лесно.

Но не катеренето плашеше Николас. Усещаше, че не му достига кислород, а и главоболието като че ли се дължеше не толкова на безспирното дърдорене на Джулиън, колкото на опасната им близост до небесата. Имаше чувството, че костите на краката му са се превърнали в пясък, ръцете му бяха изтръпнали.

Бих могъл да го оставя тук. Да побягна.

Но нима би могъл да се скрие някъде, където да не могат да го намерят? Със сигурност не и при Хол, нито пък в своето време. Не би могъл дори да потърси майка си.

Погледна стелещите се сиви облаци, които прииждаха отвъд планинската верига, накъсана от дългите, назъбени шии на Хималаите. Ако беше на кораб, щеше да се вгледа в океана, да се вслуша в кораба и да отгатне дали бурята ще е силна, да прецени как да действа. Но сега не разполагаше нито с море, нито с кораб. Усещаше единствено смътно смъдене в тила, предвестник за опасност. Някъде далече в пустите планини отекна гръм.

— Дано този път старецът се окаже прав — отбеляза Джулиън и пое отново нагоре. От мястото на Николас пътеката приличаше на безкрайна панделка от стъпала, надиплена връз грубото, каменно лице на скалата, надигаше и се спускаше според формите на пейзажа. — Писна ми от тая негова игра — проклетото нещо чисто и просто е изчезнало. Време е да се примири, че няма начин винаги да печели.

Напротив, винаги ще печели — помисли си Николас и пръстите му се свиха в юмруци. — Никога няма да се отърва от тях.

— Хайде, Ник, да вървим. Чака ни дълъг път — подвикна Джулиън през рамо. — А и съм толкова гладен, че мога да погълна цял кон.

Първата тежка капка го удари по лицето, плъзна се по бузата му и капна от брадичката му. Усещането бе странно, наелектризиращо. Почувства се като хванат в капан. Заоглежда се къде биха могли да се скрият, понеже чудесно знаеше, че Джулиън ще настоява да му осигури подслон, та да не си намокри ботушите. Като се изключат чотен — ниските бели постройки, които приютяваха шарени молитвени колела, — наблизо имаше само няколко малки издатини в скалата, където опечалените поставяха конусообразните урни с пепел.

— Ето! — възкликна Джулиън с рязък, радостен вик и вдигна победоносно юмрук. Мъглата, обвила манастира, внезапно бе слегнала, сякаш дъждът я бе завлякъл надолу. Сега лежеше в краката им като влажна пара над езерна повърхност, скрила хилядите метри пропаст между ръба на скалата и далечното дъно в подножието й. — Къде е фотоапаратът? Я го извади. И без туй няма кой да ни види…

Над главите им тресна светкавица и звукът рикошира и отекна между склоновете като топовен изстрел. Николас целият изстина, стреснат от оглушителния грохот. Още преди трясъкът да заглъхне, небесата се продъниха и от облаците се изля порой, който буквално го заслепи. Николас изохка гласно — пороят се засили и се превърна в плътна пелена, заплиска на такива талази, каквито бе виждал само веднъж в живота си, когато корабът му бе завлечен към периферията на истински ураган. Цели реки рукнаха от скалните издатини над тях, заляха го, едва не го събориха.

Джулиън!

Николас се втурна към ръба на пътеката в същия миг, в който Джулиън се обърна да му извика. Пред очите му левият крак на Джулиън хлътна и изчезна — калният ръб бе поддал под тежестта му.

Николас се хвърли напред с една-единствена мисъл: Не, не така.

— Ник! Ник! — Джулиън бе успял да се вкопчи в камънаците, а ръката му се изплъзваше от подгизналата ръкавица и тялото му всеки момент щеше да провисне над бездната от въздух, камъни, мъгла и дървета. Николас пропълзя последните няколко метра по корем и протегна ръка, протегна се с всички сили, съдържанието на раницата му затрака заплашително, каишите се впиха в гърба му.

Лицето на Джулиън бе пребледняло като платно, устните му се движеха безмълвно, умоляваха: Помогни ми, спаси ме…

Защо да го правя?

Това семейство му бе отнело всичко, отнело му бе истинското му семейство, свободата му, достойнството му.

Внезапно го заля студено, горчиво задоволство при мисълта, че най-после би могъл да си отмъсти.

Защото ти е брат.

Николас тръсна глава. Напорът на дъжда неудържимо го тласкаше към ръба.

— Дай ръка, Джулиън, протегни се към мен!

По изплесканото с кал лице на Джулиън се изписа подновена решимост. Той изпъна свободната си ръка и се опита да се вкопчи в протегнатата длан на Николас. Пусна ръба, за да извие тяло колкото се може по-нагоре, Николас се хвърли напред и сграбчи пръстите му.

Тежестта, изопнала мускулите му, рязко олекна. Ръката на Джулиън се изхлузи от ръкавицата и тъмната му фигура пропадна безшумно през меката като пух мъгла, която тъкмо в този миг се разсея дотолкова, че Николас успя да види как тялото удря дъното на пропастта.

В далечината се чу трясък и грохот и Николас разбра, че проходът, през който бяха преминали, се е срутил. Ушите му забучаха от нахлулата кръв, главата му закънтя от собствения му беззвучен писък. Нямаше нужда да се взира надолу, да се мъчи да пробие с поглед мъглата и дъжда, за да се увери, че времето е откраднало разкъсаното тяло на Джулиън и го е разтворило в нищото, така че от него бе останал само спомен.