Александър Грин
Ранчото „Каменния стълб“ (10)

X

Ранчото на Вермонт се намираше на брега на една рекичка. Едната страна на оградения двор стигаше до храсталака, който растеше до самата вода.

Ранчото се наричаше „Каменния стълб“, защото на двайсет крачки от къщата имаше кръгъл тъмносив каменен стълб, висок метър и половина; дебел и неравно одялан, той представляваше паднал от незапомнени времена аеролит^[1].

Съществуваше предание, че преди сто години на това място се намирала къщата на ловец, който загинал при едно нападение на индианци; те запалили къщата, убили стопанина и откарали в плен неговите деца.

На стълба, почти до самата земя, можеше да се разчетат изтрити испански думи, издълбани с длето или нож:

„Всяка година на 23 октомври

Аз стоя със златна глава

Точно в 7 часа сутринта,

А след това главата ще си замине“.

Всички бяха толкова свикнали с този надпис на стълба, че никой не му обръщаше внимание, обяснявайки произхода на надписа като измислица на някакъв чудак, може би на същия онзи ловец, когото са убили индианците.

Вермонт беше родом от Белгия, откъдето още като младеж беше дошъл със своя чичо, моряк от запаса, в Южна Америка.

Живописният първобитен живот толкова увлече младия Вермонт, че в продължение на много години славата за него се носеше от провинция на провинция.

Вермонт беше пленник на индианците, беше ловец, гаучо, златотърсач, съпровождаше научни експедиции по Ориноко и Амазонка; имаше собствена платноходка, потопена от пирати след една несполучлива за белгиеца битка в морето, после избяга от пиратите с тяхна лодка, дълго се скита из Мексико, залавяше се ту с една, ту с друга работа, но нищо не го удовлетворяваше, той постоянно беше скаран с някого, поради което имаше много дуели и получи няколко рани; вече петдесетгодишен, той започна да се уморява от такъв живот и като се ожени, засели се тук, на брега на тази рекичка.

Надписът на стълба се хареса на своенравната душа на стария авантюрист, макар че той не го разбираше, така както не го разбираха и другите.

Вермонт си построи тук чифлик и се зае с развъждане на едър рогат добитък.

В продължение на шест години работите му вървяха добре, а след това започнаха несполуките: едно стадо отчасти загина през време на степен пожар, отчасти се разбяга. Второто стадо Вермонт продаде на един търговец, като взе полици; търговецът се разори, замина в Северните щати и парите пропаднаха.

Когато Арета беше на осем години, майка й умря; грижейки се за дъщеря си, Вермонт внесе всичко, което имаше — около седем хиляди рейса (около 5 000 рубли) — в банката и започна да живее много оскъдно, само с лихвите. Случи се така, че банката фалира. Разсърден, Вермонт заряза деловия живот и не се заемаше повече с никакви работи. На стари години му домъчня за лова, за нощуванията край огъня, за скитанията сред степите и блатата.

Като настани дъщеря си при една далечна роднина в град Баже, където момичето се учеше в градското училище, и остави двама прислужника да пазят ранчото, Вермонт почти не слизаше от коня, занимаваше се с лов на ягуари, лисици, диви нанду, диви коне, газели и пуйки.

Получените пари от продажбата едва му стигаха, за да живее, но потребностите му бяха много скромни и затова Вермонт не чувствуваше бедността.

Ретиан замина в Щатите малко преди парите на Вермонт да пропаднат в банката. Арета беше тогава на осем години, но той въпреки разликата в годините дружно играеше с нея, когато идваше при Вермонт. Тя беше неспокойно момиче с весели сини очички.

Когато порасналата и завършила училище Арета се върна в ранчото, у нея рязко се прояви характерът на баща й: тя яздеше отлично, добре хвърляше ласото и болоса^[2], неуморно гребеше и стреляше така, че дори Вермонт й отстъпваше по точност.

В къщи тя не седеше със скръстени ръце, а работеше много усърдно: правеше от перата на нанду покривки или просто украшения за стена и за легла и ги отправяше с познатия кочияш на пощенския дилижанс в Пелотас, Коретибу, Баже, където продаваше тези изделия на магазините.

Ако бащата убиеше ягуар или пантера, Арета сама обработваше кожата с пепел и вар, докато стане мека като кадифе, подшиваше я с индианска тъкан, по краищата я обточваше със сукно, поставяше изкуствени очи от черни кръгли речни камъни, които блестяха от светлината, и откарваше кожата за продан.

На половин километър от ранчото през речния брод минаваше пътят от Баже за Монтевидео.

Но доходът на Арета въпреки евтините местни продукти беше все пак съвсем незначителен, затова девойката направи малка зеленчукова градина, в която отглеждаше пъпеши, тикви и картофи.

Вечерта на 21 октомври, в деня, когато Ретиан тръгна от гарата, Вермонт казваше на дъщеря си:

— Учудвам се защо го няма още младия Дъгби. Той пише, че на 21 октомври ще бъде в Месгатоп. Влакът пристига там към 9 часа сутринта; значи тази вечер Ретиан трябваше вече да е у нас. В негова чест аз исках да отворя скъпоценната бутилка антилски ром, онази същата, която лежи у нас, откакто я донесох в тези места.

— Навярно той е остарял много за десет години — каза Арета, подавайки на стареца глинено гърненце с мате, което Вермонт много обичаше.

— Мила, Ретиан е на тридесет години; защо го изкарваш по-стар? Аз скоро ще бъда на седемдесет, а още нямам нито един бял косъм. Струва ми се, че той е още момче, а ти си момиченце.

Наистина на Вермонт не можеха да се дадат повече от четиридесет години. Възслаб, среден на ръст, с приятно кротко лице, лека насмешлива гънка на устата, в ъглите на която се спускаха меко извити мустаци, които подчертаваха при усмивка белотата на незасегнатите от възрастта зъби, с малко уморен, но остър поглед на кафявите очи, Вермонт никак не приличаше на безумно храбрия авантюрист от пампасите. Само бръчките на лицето и на избръснатата брадичка говореха за това колко беше преживял.

— Колко се радвам — каза Арета, — че Хопкинс повече не се появява!

— Този нехранимайко искаше да се жени за тебе! Но ти много добре се отърва от него.

Арета се разсмя.

— Да, когато му бе хрумнало да ме моли да стана негова жена, аз му казах, че ми прави голяма чест, мислейки, че аз ще приспадам процентите от неговите длъжници.

Арета беше висока колкото баща си; тази гъвкава, лека и здрава девойка можеше да прекара цяло денонощие над работата, а след това да танцува цяла нощ. Нейните тъмни коси и небесносини очи заставяха много младежи от околните чифлици и ферми да мислят за нея, но самата тя още не беше направила избора.

Като я погледна лукаво, Вермонт каза:

— Ако Ретиан не се е оженил, а неговият характер навярно и сега е такъв честен и откровен, какъвто беше, по-добър мъж не бих ти пожелал, дъще моя, „ездачко-стрелец“.

Арета не се изчерви, както непременно би направила нейната западноевропейска сестра, а вдигна глава и се усмихна.

— Аз го помня. Той беше много добър към мене, рисуваше ми картинки и ми подаряваше книги, а покойният Дъгби имаше доста книги.

— Дявол да го вземе! А с какво ще го гощаваме? — каза Вермонт. — Нямаме нито маниока, нито царевично брашно. Едно месо и ром… И тиква… картофи…

— Ще му дадем месо с тиква, ром с месо, тиква с ром — разсмя се девойката. — Не се безпокой, Ретиан не е такъв, няма да се обиди, ако няма вкусно ядене!

— А, ти вече се застъпваш за него!

— Застъпвам се. Ще вземем назаем от Хименес брашно и боб.

— Арета — каза Вермонт, като помълча, — ще ти призная нещо, което ме потиска и безпокои.

— Кажи! Какво има!?

— Преди двадесет години аз заех от един хасиендър петстотин рейса. Той беше мой приятел, даде ми парите без разписка, не ги търсеше, защото знаеше, че ще му ги върна сам, когато имам. Ти знаеш, че не ми вървеше, а когато имах пари, то значителна част от тях отиваше за изплащане на по-неотложни дългове. Неотдавна аз получих от този човек писмо, в което той пише, че вече четири години, откак се е разорил, жена му и двамата му сина умрели от жълта треска, а той се е подслонил в приют за нощуване на бездомници. Ни дума не пише за парите. Откъде да взема пари, за да му помогна?

Намръщена, със силно стиснати устни, Арета гледаше масата.

— Убий сто нанду — изведнъж каза тя. — След три месеца аз ще ти набавя тези петстотин рейса. Ще направя от тях килимчета, които сега се търсят много.

— Ех, Арета — отговори Вермонт. — Трябва ми половин година, за да убия сто нанду. Нанду са преминали по-далеч от нашия окръг, на изток и на север, а аз от годините започнах да виждам по-зле, пък и по-бързо се уморявам, отколкото преди пет години.

— В такъв случай няма да мислим за това сега. Аз ще се постарая сама да измисля нещо.

Старият стенен часовник удари единадесет. Бащата и дъщерята се разотидоха да спят всеки в своята стая.

Много натъжена, Арета скоро се умори от мисли и заспа дълбоко, а Вермонт дълго седя до прозореца, пушейки цигара след цигара, и така се унесе в спомени, че не усети как измина нощта. Когато слънцето изгря, старецът видя трима конника, които препускаха към ранчото.

„Кой може да бъде“ — помисли Вермонт, който не очакваше, че Ретиан ще пристигне с компания. Мина му през ума, че дилижансът е бил нападнат и че идат пътници за помощ. Но той бе смутен от хубавите костюми на възрастните, кърпите на главите и босия дрипльо на прекрасния кон, с двете пушки напречно на седлото.

Изведнъж той позна Ретиан.

— Ретиан Дъгби! — извика бащата на Арета, прескачайки през прозореца. — Хиацинт! Флора! — викаше той слугите. — Тичайте, вземете конете! Арета! Аре-е-е-т-а-а!

— Ранени ягуаре! — извика Ретиан, като скочи в движение от коня, и продължи да тича редом с него, държейки го за повода.

— Момчето ми! Дъгби! Спомням си твоя баща! Нашите беседи! Ар-е-та!

— Тук е, тук е Арета! — извика, като успя набързо да се облече, младата девойка и Ретиан видя румено от съня, прелестно създание, с блестящи небесносини очи.

— А тази коя е? — каза той. — Нима?! Беше такава мъничка, а сега… — И Ретиан прегърна младата девойка и братски я разцелува по двете бузи.

В това време Роберт и Линсей слязоха от конете и се приближиха до Вермонт.

— Това са мои приятели, с които се запознах по пътя — каза Ретиан и представи на стопаните на чифлика своите спътници. — Първо, Роберт Найт, избягал от Порт Станлей, буйна глава, броди из пампасите с неизяснена цел. Ние искахме да го разпитаме хубавичко у Хименес, но не се отбихме при него. Нощувахме в степта. Второ, сеньор Тедвук Линсей от Плимут, поискал да опознае нашия степен живот. И трето…

— И трето, нашият мил гост Ретиан Дъгби! — го прекъсна Арета. — Всички вие сте наши гости!

Хиацинт, грамаден осемдесетгодишен старец, човек с колосална сила, закара конете в корала, разседла ги и ги отведе при яслите. Той беше кротък човек, неспособен да обиди и муха. Той ставаше страшен, когато го обземеше гняв, но беше нужно твърде много, за да го доведат до изстъпление. С Вермонт той се отнасяше като към момче.

Гостите и домакините влязоха в главната стая на ранчото, която служеше и за столова, и за гостна.

На Ретиан му се стори, че не е отсъствувал оттук цели десет години: същите четири стари плетени стола заобикаляха масата, покрита със зеленикава мушама, същият почернял дъбов шкаф стоеше в ъгъла срещу пианото, което беше украсено със синя стъклена ваза с полски цветя.

От другата страна, до стената, имаше кушетка, застлана с шарена индианска тъкан; тя беше подпряна на четири волски черепа, чиито рога бяха боядисани със зелена боя, а на върховете им бяха надянати медни топчета.

Подът беше застлан с дебел тръстиков килим, стените чисто белосани.

Няколкото стари картини, стенният часовник с топузите и басмените пердета на трите малки прозореца с вътрешни капаци завършваха тази обстановка, от която сега Ретиан нямаше нищо по-мило.

Когато възрастните седнаха, за Роберт не се намери място и той седна на кушетката, срамежливо щипейки с ръка индианската тъкан.

— Разказвай, Ретиан! — възкликна Арета. — Защо не пристигна вчера? Ти много си се изменил, станал си много по-сериозен. Кое си ти, момченце? Къде го намерихте? Бедното, то е почти голо.

Както става винаги след дълга раздяла, разговорът не тръгна изведнъж, но все пак Ретиан обясни причината за тяхното закъснение, познанството си с Линсей и историята на момчето. Като научи за дуела с Хопкинс и за битката в степта, Арета се разтревожи, а Вермонт стана необикновено сериозен.

— Този човек ще ти отмъщава и по-нататък — каза тя.

— Негодникът Хопкинс се сватосваше за Арета — обясни Вермонт. — Слушай, Ретиан, аз гледам много сериозно на това, което се е случило вчера. Човекът, убит от тебе, някой си Нарайа, е приятел на Лакомото ухо. Пуртос е един от най-опасните мошеници. Неговите другари, както правилно каза Арета, ще се стараят да ти отмъстят. Ние пак ще поговорим за това. Как мина пътуването, сеньор Линсей? — обърна се Вермонт към Линсей, употребявайки по навик, придобит от живота с испанците, „сеньор“ вместо „мистър“.

Линсей разказа за своя постоянен стремеж към Южна Америка, за своя живот и каза, че едно е да правиш малки разходки на кон и съвършено друго — да яздиш десетки километри на буен степен кон.

— Краката и гърбът ми са като дървени — прибави Линсей.

— Ретиан, сега кажи защо не дойде още вчера? — осведоми се Арета.

— Трудно е да се занимаваш с трима души гости, когато наближава нощта — каза Ретиан. — Ние не нощувахме у Хименес, а под открито небе; запалихме огън. У Хименес веднага биха забелязали, че работата не е в ред: конят на Нарайа, двете бандитски пушки, излишното седло, а там има всякакви хора. Биха могли да ни застрелят. Така че в края на краищата решихме да не се отбиваме при Хименес.

— Благоразумно сте постъпили — отбеляза Вермонт. — Навярно сте гладни като кучета?

— Как да ви кажем… като че ли…

— Ей сега всичко ще бъде готово.

— Минахме през разлялата се след дъжда река — заяви Роберт. — Дрехите ми се намокриха малко, а от мистър Линсей се вдигаше пара, когато идвахме към вас.

— Ти много ли си уморен, Ретиан? — попита Арета.

— Не. Аз толкова се стремях отново да бъда тук, че ако трябваше, бих препускал още пет хиляди километра.

Той я погледна с усмивка, Арета се усмихна и леко се изчерви.

— Хубава ми израсна тя — каза Вермонт, добродушно потупвайки девойката по рамото, — сърцето й е златно, смела е като гаучо и… е, ако не беше тя, то ти, Ретиан, не би видял и това жалко угощение, което сега ще домъкне старата Флора.

— Обаче аз трябва да се преоблека — каза Линсей. — Ако по пътя за твое удоволствие се перчех в костюм на степен ездач, то сега между вас това е смешно.

— Останете, както сте си — каза Арета. — Всички сте уморени. Първо ще пийнем мате и ще хапнем. Баща ми е запазил за вас знаменита бутилка антилски ром. А след това вие, сеньор Линсей, можете да си починете. Ти, Роберт, ще слушаш моите разпореждания.

Арета заведе гостите във вътрешното дворче, дето се измиха. Линсей се заинтересува от глиненото огнище, димът от което, смесвайки се със слънчевите лъчи, се издигаше над покрива. Докато той разглеждаше грубо направеното огнище с висящия над него на желязна кука меден чайник, от входа, който води към корала, излезе Флора, висока дебела жена с широко лице и черни малки очи.

Побелялата й коса висеше на кичури, главата й беше превързана с ивица червен плат, тя беше облечена с басмена безформена дреха, подобна на дълга риза, препасана със синя престилка на райета. След нея се втурна опитомен нанду, който с жалостив вик искаше храна. Флора го прогони като кокошка. Като се обърна недоволно, опърничаво клатейки дългата си шия, щраусът се отдалечи, тракайки с клюна си от негодувание.

Като се върна, Линсей видя, че върху мушамата на масата е застлана покривка, а на медения поднос стои фаянсова бутилка с черен етикет със златни букви.

Няколко запазени от доброто старо време галети и малко счукана захар съставяха мезето за бутилката стар ром.

Арета ходеше около масата и нареждаше стъклените чашки и малките чинийки.

Флора донесе меден поднос с пет кръгли глинени гърненца, шише с мате, купчина банички от маниока с яйца от нанду и лук, пълна захарница със ситна захар и чиния горещи царевични питки.

Като видя всичко това, Арета плесна с ръце:

— Флора! Кого си ограбила?

— Ах, сеньорита, никого не съм ограбила, просто си спомних, че сеньор Дъгби трябва да пристигне, и изпратих нощес своя старец в чифлика на Темадо да вземе нещо назаем. Аз исках вие нищо да не знаете. И ето Хиацинт донесе чувал маниока, чувал царевица, две кила захар и яйца. — Като казваше това, Флора се усмихваше тържествено, много доволна от своята хитрост.

— Колко си мила, Флора! — завика девойката и едва не бутна подноса от ръцете на старицата, целувайки набръчканите й бузи. — Аз много се боях — продължаваше Арета, — че няма да има с какво да храним гостите. Сега — ура! Яжте и пийте!

— Флора! — каза Вермонт, който вече беше отворил бутилката. — Ти толкова ме трогна, че няма да си отидеш, без да изпиеш чашка от този ром, който е на толкова години, на колкото си и ти, т.е. на седемдесет и няколко.

Вермонт наля внимателно една чашка от тъмната течност и я подаде на Флора. Тя сръбна малко… И всички присъствуващи с удивление видяха как изразът на удоволствие върху лицето й се смени от недоумение, а недоумението — с дълбока печал.

Като въздъхна тъжно, Флора изтри с ръка устата си, постави чашката на масата и каза:

— Сеньор Вермонт, аз не искам да ви обидя. Не. Много съм ви благодарна. Само че това не е ром. Това трябва да е лекарство или оцет, но не ром.

— Какво?! — изрева побледнелият Вермонт. — Какво бърбориш!

Той сграбчи чашката, помириса течността, отпи малко и като тропна с крак, плисна питието на пода.

— Излъгал ме е проклетият португалец! — възкликна Раненият ягуар. — За петдесет рейса съм купил от него бутилка кафе. Ама че…?!

При това изявление се вдигна безумен смях; самият Вермонт се смееше най-много. Що се отнася до Роберт, той едва не се търкаляше по пода от възторг и накрая, когато смехът започна да преминава в стонове и кашлица, подскочи три пъти, не знаейки с какво да изрази овладялото го весело настроение.

— Е — каза Вермонт, когато компанията се поуспокои, — има за наше щастие малко кашаси. Донеси го, Флора.

След тази суматоха апетитът се увеличи и след като си хапнаха порядъчно, всички започнаха да пият мате.

Мате — това са ситно счукани сухи листа на диворастящ храст. По вкус това питие прилича на чай, само че е по-горчиво. Приготвят го така: на всеки човек в отделно гърненце, което се нарича бомбила — пускат шепа мате и захар, сипват вряла вода и смучат през медна тръбичка.

Южноамериканците страшно много обичат мате заради неговото възбуждащо действие и особен вкус. Европейците отначало не го харесват, но впоследствие започва да им харесва, както на местните жители.

— За първи път в живота си пия мате, за което само бях чел — каза Линсей.

— За вас днес ще бъде приготвено ястието на пампасите — задушено в кожа говеждо месо — каза върналата се от огнището Арета. — А с мате така ще свикнете, че няма вече да поискате чай.

— Великолепно питие! — отговори Линсей. Той харесваше всичко, което виждаше, пиеше и ядеше.

След храната, кашасито и матето запушиха пури; Ретиан започна да разказва на Вермонт за своето пребиваване в Северните щати; Линсей бе оставен да си почине в патиото върху меки възглавници и рогозки, където умореният стар канторски чиновник заспа мигновено, а Арета, като изчака баща си на свой ред да разкаже за живота си и за разните неприятности, които са ни известни, се обърна към Роберт:

— Роберт, ти ме интересуваш много. Разкажи ни сега за себе си всичко, без да скриваш нищо.

— Знаеш ли, Арета — съобщи Ретиан, — когато пътувахме насам, аз се мъчех да го разпитам, но той само твърдеше: „Всичко ще научите, когато пристигнем, защото ако започна да разказвам сега, вие ще спорите с мене, а аз не мога да споря яздейки“.

— Загадъчна личност! — разсмя се Арета. — „Няма да кажа, не мога“… Я да видим за какво ще спориш?

Роберт се обърка и изчерви. Усмихвайки се срамежливо, той пипаше своите изпокъсани гащи и най-после се реши, като стана не по детски сериозен.

— Ела насам! — каза Арета, проникната от горещо съчувствие към малкия скитник.

Той се приближи до девойката; Арета го прегърна и притисна към себе си.

— Той сам си е дал ново име — каза Ретиан. — Това име е „Звездата на Юга“. Скромно, нали?

— Все повече се интересувам от тебе — прошепна Арета на момчето. — Какво значи това: „Звездата на Юга?“

— Виждате ли — заговори Роберт, — аз съм член на тайно общество, тоест ние — аз, Дик Нерви, Дъг Ламбас и Кристофор Харис — образувахме тайно общество… Но на вас май ви е скучно да слушате? — прекъсна се сам Роберт. — А да разказвам така, както разказваше Паркер, не умея…

— Никога в живота си не съм слушал нещо по-интересно — важно заяви Вермонт, подавайки на Роберт цигара.

— Аз също — подхвана девойката.

— Благодаря ви, аз не пуша — отговори Роберт, вглеждайки се изпитателно в лицето на Вермонт, за да отгатне не му ли се присмиват. — Тогава продължавам…

— А кой е този Паркер? — попита Ретиан.

— Почакайте… Паркер и капитан Батаран са причина за всичко… Ние организирахме тайно общество, за да вършим разни тайни работи, например: да търсим съкровища или да се застъпваме за онези, които биват несправедливо обиждани… Ние си направихме маски и ленти за през рамо, за да се разпознават членовете на обществото, направихме си едни кръгли значки… Ето моята значка — показа Роберт, като извади от торбичката, която висеше под ризата му, тенекиено кръгче с три дупчици. — Ето вижте. Сега всеки от нас носи особено име: Дъг Ламбас се нарича „Черният облак“, Нерви си измисли „Безстрашната стрела“, Крист Харис се нарече „Тътнежът на гръмотевицата“, а аз… е, вие знаете — обърна се момчето към Ретиан, — аз ви казах… аз станах „Звездата на Юга“.

— Говори, говори — каза, съчувствено кимайки, Вермонт. — Колко пари имаше в първото съкровище, което изровихте?

— Още не сме изровили… Ние не знаехме има ли съкровища във Фолкланд… Първо се събирахме в бараката зад складовете на Бутс, около пристанището и… обсъждахме, съставяхме планове.

— А кой е Бутс? — попита Арета. — Кажи, ти обичаш ли бонбони?

— Аз много обичам бонбони — отвърна Роберт, измъчван от мисълта, че с него може би се шегуват. — Само че не ми задавайте наведнъж много въпроси, защото ще се объркам.

Арета извади от джоба си няколко бонбончета и ги даде на момчето.

— Давам ти последните си — каза девойката. — Когато свършиш разказа, тогава ще ги изядеш.

— Благодаря ви. Ще ги изям — почервеня Роберт и скри бонбоните в торбичката. — Аз, знаете ли, сам си я уших, когато избягах.

Вие искате да знаете за мистър Бутс… Мистър Бутс е нашият господар. Моят баща служи при него. Бащата на мистър Бутс преди много години започнал да развъжда на нашите острови овце. Той ги хранел с тревата тусак, от която у нас има много. Тази трева е толкова полезна за овцете, че, казват, няма по-вкусно месо от това на нашите овни по цялото земно кълбо; така ми разказваше татко. Тревата тусак… вие не я ли познавате? Тя е като малките палми, така изглежда и е висока колкото мене. У нас казват, че ако такава трева биха започнали да развъждат в Европа и Америка, всички скотовъди щели страшно да забогатеят. Овцете обичат тусак. Веднъж — продължаваше Роберт, считайки историята на Бутс за завършена^[3] — ние се събрахме, сложихме си маските и изведнъж отнякъде един опечален човек с брада ни видя, че се кълнем над ножа на Дъг Ламбас да не издаваме никому нашите работи… и да изгонваме предателя от обществото, а обществото се нарича „Съюз на мълниите“. Този човек се приближи до нас и каза:

— Аз съм член на тайното общество „За защита на капитан Батаран“.

Ние се изплашихме.

„Покажи значката си“ — казах му аз. Той действително показа значка, една много старинна бронзова монета с образ на жена с венец и каза, че всички членове на организацията имат такива монети.

„Ето знака на обществото «За защита на капитан Батаран» — каза непознатият, — а аз съм агентът на това общество, Джеймс Паркер.“

Ние го помолихме да ни разкаже кой е този Батаран… Научихме от Паркер, че преди десет години близо до Монтевидео в морето се запалил един кораб. Той изгорял целият, само екипажът се спасил, прехвърляйки се на друг кораб. А Батаран, капитанът на загиналия кораб, бил арестуван в Монтевидео и осъден на доживотен затвор. Обвинили го, че той запалил кораба и че в този пожар са изгорели някакви важни държавни документи.

— Как изглеждаше Паркер? — попита Вермонт, като се прозяваше, за да не се усмихне.

— Бедно, много бедно беше облечен този човек и знаете ли, той беше даже бос като мене. Брадата му е черна.

— А носът?

— Носът беше червен, вие отгатнахте… Аз помислих същото като вас, но Паркер обясни, че често плаче от мъка, защото знае как страда семейството на нещастния капитан.

— Продължавайте — каза Арета и веднага пошепна тихо на Ретиан: — Ама че лековерно момче! Някакъв си пройдоха го е объркал и измамил.

Роберт продължаваше.

— Когато Паркер започна да ни моли да пожертвуваме нещо в полза на Батаран, ние му дадохме: аз — пет долара, Ламбас даде три шилинга и джобното си ножче, което можеше да се продаде за един шилинг. Ако бяхте видели как плачеше Паркер! Беше му много мъчно за капитана. Сълзите му течаха като вода от чайник; даже Ема, сестрата на Ламбас, не може да реве толкова. А тя обича да реве: кажи й например: „Можеш ли да минеш под ръка с пингвин“ — и тя веднага заплаква, даже не трябва да я молиш. У нас има много пингвини. Нерви даде на Паркер златен молив. Крист Харис, колкото и да беше стиснат, даде последния си долар; но Крист Харис е малък, на осем години е, така че той не можеше да спести повече. Паркер ни благодари много, заповяда ни да мълчим, за да не започнат да ни преследват тайните врагове на Батаран, и ни издаде разписка, която взех аз като предводител.

— Можеш ли да ни покажеш тази разписка? — каза Арета на разгорещилия се от вълнение освободител на капитан Батаран.

— Мога… — нерешително отговори Роберт, ровейки в окачената на гърдите си торбичка. — Макар че обещах на Паркер… никому не съм я показвал, но зная, че вие няма да ме издадете. Вие всички сте много добри към мене, а не бива да я показвам само на онзи, от когото се опасявам — например на непознати… Ето гледайте. Истински шифър, нищо не може да се разбере!

— Ще опитаме да разберем — каза Вермонт, слагайки очилата си. — Я дай тази разписка.

Ретиан и Арета се приближиха до стария авантюрист и се наведоха над документа, стараейки се да прочетат дългата слята дума, грижливо изписана на измачканото листче с химически молив.

— Ицапулгетсеива… авалганмуе… — четеше на глас Арета, мръщейки вежди от усилие да изговори на части странните думи — … рекрапиловяд… ивардзет… едъб… яипан…

Девойката я досмеша, а Роберт с неодобрение видя, че Ретиан също се усмихва. Лицето на Вермонт светеше със загадъчен, малко лукав израз.

— „Есадмавито“. Така — довърши Вермонт. — Какво е написано тук, според думите на Паркер?

— Тук е написано, каза той — отговори момчето, вглеждайки се тревожно в лицата на възрастните, — че са получени от Найт, Ламбас, Харис и Нерви еди-колко си пари и вещи за касата на обществото „Защита на капитан Батаран“. А какво? Вие не вярвате ли? Нима не вярвате?

— На теб ти вярваме, ти си великодушно момче, но си глупаче — каза Арета, като прегръщаше Роберт и изтриваше сълзите от смях, показали се на ясните й очи. — Твоят Паркер е мошеник.

Изведнъж Вермонт, който въртеше на всички страни записката, удари по масата с юмрук и извика.

— Сто хиляди каскавели да го ядат този Паркер! Знаеш ли ти какво е написал този нехранимайко?

— Какво? Какво? — възкликнаха младите хора.

— Слушайте, аз го прочетох обратно, от края към началото. Излиза много разбрано: „Отивам да се напия, бъдете здрави, дяволи, Паркер е умна глава, а вие сте глупаци!“

— Вие се шегувате… — извика Роберт и се хвърли към Вермонт. — Покажете, не може да бъде!

Той побледня и очите му се напълниха със сълзи, когато Вермонт бавно, дума след дума, прочете цялата фраза, а момчето движеше пръста си по хартията, объркано шепнейки унищожаващите думи.

— Стана ли ти ясно сега? — попита Ретиан, като му дожаля за момчето.

— Ох! Ох! Ох! — извика Роберт, като падна до краката на Арета и хвана с ръце главата си. Той плачеше горчиво не за това, че неговите спестени пари са изпити, а защото не съществува капитан Батаран, когото той се стремеше да освободи от веригите и затвора.

— Не плачи, Роберт! — каза Арета, като го вдигна. — Та ти не си направил нищо лошо. Искал си да помогнеш на капитана. Ти не си виновен, че са те излъгали. Когато пораснеш, ще ти се наложи да се сблъскаш с такива случаи, когато низки, користни хора извличат лична изгода от чуждата доверчивост, от желанието на другите да принесат на хората полза, да направят нещо хубаво. Престани, иначе ние ще помислим, че Ема Ламбас реве по-малко от тебе.

— Това е вярно — каза Роберт, като се изправи и изтри сълзите си. — Но… кой можеше да допусне. И вие бихте повярвали, толкова хубаво говореше Паркер, че ти се искаше веднага да тръгнеш след него в бой. А знаете ли, на мене ми се падна жребият — ние хвърляхме жребий кой да отиде в Монтевидео. Паркер ни даде адрес. Аз се вмъкнах в сандъка за въглища на параход „Уругвай“, но имаше буря, която не му позволи да спре в Монтевидео, затова „Уругвай“ тръгна към Рио Гранде.

— Паркер ви е викал в Монтевидео? — запита Ретиан.

— О, да! „Елате, когато искате; ние, казва, ще освободим Батаран и ще намерим съкровището. Той е скрил десет милиона в планините!“

— А адресът какъв е?

— Адресът?… Аз го научих наизуст: „Военна улица, дом Хуан Панара“. Трябва да се потърси Артур Малинбрук, това значи Паркер.

— Няма Военна улица в Монтевидео — каза Вермонт. — Аз познавам добре този град.

— Но как си пътувал? — попита Арета, като изтриваше със своята кърпичка очите на разстроения „освободител“.

— Много клатеше, там е прашно и много трудно се диша, но това не беше нищо, само когато хлябът ми се свърши, прииска ми се да ям и да пия вода. Щом „Уругвай“ отплава от Сан Антонио, аз почнах да викам на огняря през люка, исках да ме извадят оттам. Какъв калай ядох… Така ме ругаха! И все питаха защо и къде отивам… Аз казах, че живея у роднини в Порт Станлей, та ми се дощяло да отида в Монтевидео, при баща си…

И тук аз се обърках. Не можех веднага да измисля какво прави моят баща в Монтевидео. Те разбраха, че лъжа, но нищо не успяха да научат. Дори ме хранеха и ме настаниха в каютата при машиниста. Капитанът каза: „В Монтевидео ще те заведем при баща ти. Къде живее той?“ Аз започнах да обяснявам, но пак се обърках — не знаех има ли там такава улица, каквато измислих. Беше много неприятно, когато разбраха, че съчинявам, но, разбирате ли, аз не можех да кажа истината. И те почнаха да ме плашат, че ще ме предадат в ръцете на полицията. Навярно така би и станало (макар че аз им бях казал измислено име: казах, че се казвам Хенри Белфаст), но започна буря, задуха ужасно силен вятър, вълните заливаха парахода и „Уругвай“ не рискува да продължи към Монтевидео — той се отклони далеч от брега, в открито море, и спря в Рио Гранде. Когато почнаха да привързват парахода, избягах незабелязано — скочих във водата между шлеповете — аз плувам добре, — след това излязох на брега и пренощувах на улицата. В пристанището се страхувах да отида: там навярно ме търсеше полицията. Аз не знаех пътя през планините покрай самия бряг. Вечерта отидох на гарата; едно момче индианец ми каза, че мога да отида в Баже, а оттам, ако помоля кондуктора на дилижанса, който пътува до Монтевидео, може би ще ме закара. Това момче ме качи на покрива на вагона и само̀ също се качи; то пътуваше до Месгатоп. На него му беше добре — когато ни свалиха там, то пътуваше затам, а мене ме набиха и ме изгониха. Тогава попитах в коя посока се намира Монтевидео и тръгнах пеш. Само че куртката си оставих на парахода, за да плавам по-леко; вятърът ми отнесе шапката, когато бях на покрива на вагона, а обувките си трябваше да продам в Рио Гранде — нямаше вече с какво да се храня.

— Роберт! Та ти си герой! — каза Ретиан. — Това се казва настойчив човек! А какво яде в степта?

— Пастирите гаучо ми даваха по нещо. Аз не можех да се оправям, защото не зная испански език. Щом видех някъде пушек, натам и тръгвах. Край техните огньове спях; така ходих цели четири дена. След това стигнах до ранчото. Не можех повече да вървя. Там един старец гаучо два пъти ми даде да ям. Той казваше: „Почакай тук; едно семейство трябва да мине с кола покрай това ранчо на път за Монтевидео; аз ще помоля да те вземат; не излизай оттук“. Той говореше лошо английски език, но аз разбирах и на всички казвах, че баща ми живее в Монтевидео. Само че кола все още нямаше и тогава се явихте вие! — възкликна Роберт и се засмя от радост, че изпитанията са се свършили. — Взехте ме и ми подарихте кон!

— А ти забрави ли, чудаче, че ми спаси живота? — ласкаво каза Ретиан, потупвайки момченцето по слабичкото рамо. — Нали Хопкинс щеше да ме убие, ако не беше ти.

Но преживените изпитания и вълнения, предизвикани от разкриването на измамата на Паркер, много измориха Роберт. Той беше бледен и млъкна, дори се прозина.

— Ела насам. — Арета хвана Роберт за ръката и го отведе във вътрешното дворче, където под неголям навес сладко спеше Линсей. — Лягай и спи!

Като се прозяваше непрекъснато, Звездата на Юга се отпусна на рогозката. Когато Арета му донесе възглавница, той вече спеше дълбоко. Девойката повдигна главата на момчето и пъхна под нея възглавницата. Роберт дори не се помръдна.

— Старецът и момчето спят — каза Ретиан на Арета, когато тя се върна, — а ние какво ще правим? Да се качим на лодката и да отидем към Тръстиковия остров.

— Вижте какво — отговори девойката, като вдигна загрижено вежди. — Аз искам да ушия нещо за Роберт. Той е почти гол. А той заслужава работите му поне малко да бъдат уредени. От него ще израсне смел човек.

— Е, тогава ние ще поиграем шах — каза Вермонт на Ретиан.

Арета отиде в стаята си и скоро до слуха на мъжете стигна тракането на шевна машина: девойката прекрояваше от стара черна пола панталони и блуза за момчето. Вечерта тя му даде освен тези дрехи и своите стари, но още здрави обувки; те му станаха.