Ингар Йонсрюд
Виенското братство (90)

Глава 90

Отговорът беше пред очите им. По-точно, висеше. Видя го, когато застана пред дъската в полицейския участък с копията от полицейските показания на Симон Рибе. Разбра къде се намира общността!

Девет минути по-късно Кафа вече фучеше с цивилната полицейска кола през квартал „Тойен“ към площад „Карл Бернер“, а Фредрик се опитваше да си нагласи облегалката назад. Проклетото коляно пак го болеше.

Кафа рязко наби спирачки, за да не удари един пешеходец, пресичащ улица „Финмаркгата“.

Сивият следобед бе на път да премине в потискаща вечер. Паркът на Тойен бе безлюден, с изключение на няколко души, излезли да потичат.

— Как така? Откъде разбра?

Най-сетне седалката изщрака и застана в правилната позиция.

— Знаел съм го от много време. Ти също. Просто не сме го осъзнавали.

— Добре, и?

— Плантенстед се е обадил на анонимен телефонен номер, който се е намирал в Сулру. Номер, който е принадлежал на общността, но никога преди това не е бил ползван. Нали така?

— Да, и?

Погледна го с повдигнати вежди. Фредрик извади картата, която в бързината беше свалил от дъската.

— Андреас каза, че Сулру е голямо имение и има достатъчно голяма площ, за да се разраства както на север, така и на изток. — Разпъна картата на Маридален. — Само че какво има на сто метра на север от Сулру? — Сам си отговори на въпроса. — Там вече има друга къща! Брачната двойка Кварвинген. Старците в съседната къща.

Удари с пръст по хартията.

— Пише си го. Черно на бяло. Къщата на Кварвинген се намира на територията на Сулру.

В колата настана мълчание.

— Мили боже — каза накрая Кафа. Удари с ръце силно волана.

Собственикът на строителната фирма, която бе построила мазето, Хенинг Скауг. Той беше казал, че имало възрастна двойка, която живеела в Сулру. Дезертьорите Анабел и Бернхард бяха разказали същото. Че общността се състояла най-вече от млади хора и няколко по-стари. Когато разпитваха двойката, мивката беше пълна с мръсни чинии. А старецът сам бе казал, „Аха. Значи дойдохте“. Сякаш бе въпрос на време.

— А на нас изобщо не ни направи впечатление — каза Фредрик.

Сулру все още се пазеше от въоръжени полицаи. Седяха точно на мястото, на което Фредрик беше слязъл от колата преди месец и половина в онзи проливен дъжд. Сякаш беше преди цяла вечност. Спомни си Сюне, която го чакаше, приведена под бора, с мокра цигара в уста.

Полицейските палатки бяха премахнати. Тревата беше пораснала, а във въздуха се носеше силно ухание на узрели сливи. Стигнаха до покритата с борови иглички пътека зад къщата. В здрача тръгнаха по нея на север. Накрая стигнаха до поляната. Последния път, когато бяха идвали, Брюняр Кварвинген беше дремал в инвалидната си количка на терасата. Сега пред къщата бе тъмно и нямаше никой. Иззад белите пердета обаче се прокрадваше светлина.

Не беше нужно да седят дълго, за да се убедят. Чуваше се детска реч. Женски гласове. И се виждаха бързи тъмни сенки зад прозорците.

— Вечерят — каза Кафа.