Ингар Йонсрюд
Виенското братство (8)

Глава 8

— Фредрик Байер? Фредрик Байер тук ли е?

Завесата на палатката се отвори и някакъв тип с очила, облечен в бял гащеризон, се вторачи в него.

— Аз съм.

— Елате.

С бързи крачки мъжът прекоси поляната към палатката върху моста до плевнята и спря чак когато застанаха вътре до телата. Гледката беше отвратителна. Андреас си пое дълбоко дъх.

Пред тях имаше мъж. Предната част на тялото му висеше от моста. Всъщност Фредрик само можеше да предположи, че това е мъж. Досега не беше виждал човек, обезобразен до такава степен от огнестрелни рани. Кости, кожа и парчета плът бяха откъснати от тялото. Пуловерът му беше покрит с каша от кръв и месо, а от лицето не беше останало нищо.

— Поне седем изстрела. От упор, с автомат. Много агресивно — каза сухо техникът.

Фредрик дълго се взира в унищоженото тяло, преди да успее да откъсне поглед.

— Мили Боже.

Погледна Андреас. Неговият колега стоеше пребледнял, съзерцавайки тялото.

Под крака на жертвата беше притиснат електрошоков пистолет.

— Използван ли е?

Техникът се поколеба.

— Не съм сигурен. Още правим снимки.

Фредрик се наведе над надупчените крака. Пистолетът беше използван. Вдигна поглед към другите двама. Мъжът с очилата беше пристъпил към другия труп.

— Елате. Това исках да ви покажа.

Той скочи от моста в плевелите. Фредрик го последва. Техникът отмести голяма част от бетонната основа. Масивните метални панти не издадоха и звук, когато тежката конструкция се отвори. Бетонната врата беше покрита с камъни, така че се сливаше с моста. Беше около трийсет сантиметра дебела, около метър широка и висока колкото Фредрик.

— Какво, по дяволите, има там? — попита Андреас, който ги гледаше отгоре.

Техникът погледна въпросително Фредрик.

— Да. Какво е това, по дяволите?

Зад грапавата бетонна врата имаше още една. Блестяща стоманена врата. Фредрик съзря собственото си объркано изражение в нея. Стоманата беше матова и гладка, нямаше нито една драскотина. Липсваше брава. Вместо това имаше вдлъбнатина точно в центъра на металната врата. Там на един дисплей мигаха шест зелени звезди.

— Отворена ли е?

— Така изглежда — отвърна техникът.

Фредрик си сложи гумените ръкавици. В издутината нямаше дръжка, така че той опита да избута вратата навътре. Не помръдна. Тогава той разбра. Нямаше панти. Беше плъзгаща се врата.

Съвсем лек натиск с върха на пръстите беше достатъчен. Някъде дълбоко в конструкцията се чу глухо прищракване и вратата се плъзна меко като японска картонена стена. Беше двойно по-дебела от обикновена врата и, изглежда, беше направена от масивна стомана.

Стаята беше кръгла, с диаметър не повече от метър, но нямаше под. Вместо това алуминиева стълба, прикрепена към боядисания в бяло бетон, водеше надолу към мрака. Една тръбна лампа беше монтирана на стената. Беше счупена.

— Вземи това.

Андреас подаде фенерче на Фредрик. Освети мрака. Доста по-надолу забеляза пода.

— Слизам.

Фредрик захапа фенерчето. Само след няколко стъпки звуците на повърхността заглъхнаха и единственото, което чуваше, беше мелодичното скърцане на стъпалата под краката му. С приближаването на дъното обаче се появиха нови звуци. Първо слаб металически тътен. След това прищракване, а после механично свистене. Това се повтаряше през десет-единайсет секунди. Още няколко стъпала. Ето. Твърда земя под краката му. Той инстинктивно се присви. Хвана фенерчето и се огледа. Останалите бяха на около шест метра над него. От дясната му страна имаше отвор в бетонната стена и един коридор водеше нататък в мрака. Оттам идваше звукът. Мисълта, че се е озовал в мазето на плевнята, му се струваше далечна. Тук нямаше миризма на пръст, тор и мухъл. И все пак усещаше нещо. Клинична миризма. Като в болница. Въздухът беше сух. Тук долу беше поне двайсет градуса. Изгаси фенерчето и се промъкна в коридора. Това го превърна в невидима сянка. Наложи се да се довери на нощното си зрение. След десет-дванайсет стъпки коридорът направи рязък завой. Фредрик се заоглежда и заслуша какво има зад ъгъла. Беше тъмно като в рог, с изключение на тънка ивица светлина. Като от притворена врата.

Зачака. Сякаш светлината в дъното пулсираше в такт със звука. В контраста между светлина и мрак правите линии на пода се пречупваха. Той взе решение. Хукна напред.

Вакуумният механизъм за автоматично затваряне на вратата издаваше шума. Сякаш хленчеше сърдито, защото нещо му пречеше да изпълни задачата си. Вратата не можеше да се затвори. Имаше нещо на пътя й. Някаква топка. Човек. Тежката метална врата се блъскаше отново и отново в окървавена човешка глава. Фредрик посегна да го хване в мрака и напипа отпуснатите му рамене. С всички сили го издърпа от рамката на вратата. Тя се затвори с трясък. Мрак. Наведе се напред, опипа тялото с ръце и се заслуша.

По дяволите.

Включи фенерчето и се втурна обратно към стълбата.

— Извикайте веднага лекарския екип. Имаме оцелял!