Ингар Йонсрюд
Виенското братство (78)

Глава 78

Чу се леко свистене при натиска на Фредрик върху вратата и на бетона се изписа ярка ивица светлина. Внимателно провери за кабели през отвора.

— Нищо — прошепна накрая.

Заслушаха се. Ударите се чуваха по-ясно. Избута вратата още няколко сантиметра. Отново провериха рамката. Още пет сантиметра. Достатъчно, за да може Кафа да се провре вътре. Държеше пистолета от едната си страна и го гледаше с широко отворени очи, докато се промъкваше през вратата. Маската й за дишане докосна гърдите му.

— Мили боже.

Чу я как се закашля. Лицето й се появи на отвора.

— Можеш да влезеш.

Стаята беше голяма колкото физкултурен салон. Тръбни лампи висяха от тавана. Светлината от тях се отразяваше в алуминиева маса в центъра на стаята. Край тухлената стена имаше същите рафтове, инструменти и хладилници като в Сулру. Лаборатория. Пред едната дълга стена беше конструирана временна стена, висока около два метра. На нея имаше три врати, които водеха към затворени помещения в стаята. Силна миризма на стерилни препарати за почистване ги удряше в носовете. Примесена с още една миризма. Сладникавата, отвратителна воня на разлагащи се трупове.

На пода пред алуминиевата маса имаше бяла мушама. А върху нея бяха разчленените остатъци от тялото на някакъв мъж. Глава с тъмна права коса. Лицето беше обърнато надолу към мушамата и пред тях се разкриваше тъмночервеният разрез, през който се виждаше гърлото му и части от гръбнака на врата. Долната част на корема беше срязана точно под пъпа и пет сантиметра надолу по бедрата. Отрязани глезени и ходила. Отворен гръден кош. Две китки. Кутрето липсваше на лявата. На алуминиевата маса имаше моторна резачка за месо.

Погледите им се срещнаха. Фредрик стисна още по-силно пистолета и преглътна тежко. Застанаха от двете страни на масата. Кафа в горната част на масата край рафтовете и шкафовете до стената, той в долната част. Докато минаваше покрай малтретирания труп, не успя да се сдържи да не погледне. В отворения гръден кош все още си седяха сърцето и дробовете. Зелено-червеният стомах се беше изхлузил надолу, цапайки мушамата, и приличаше на смачкана гайда. Трупът бе започнал да се разлага. Преглътна и отмести поглед. Металическото удряне беше все по-ясно. Идваше от първата врата.

Обходиха лабораторията от край до край и се убедиха, че няма повече капани.

Отвориха един от хладилниците с двойна врата край стената. Беше пълен до горе. В едната част имаше стотици дебели колкото пръст епруветки в тънки пластмасови държачи. Бяха затворени със сини капачки и съдържаха течност, наподобяваща вода. От другата страна бяха сложени метални поставки с петриеви панички. Десет реда по десет. Някои изглеждаха празни, други бяха пълни с различни субстанции. В една част от тях съдържанието изглеждаше като малки медузи, в други пък веществата напомняха на сиво-бели буци от мухъл и замразена сперма. Кафа затвори хладилника и го погледна. Нямаше нужда да си казват каквото и да било. Сега най-сетне щяха да разберат. Щрак. Щрак, щрак, продължаваха да чуват те. Фредрик посочи най-далечната врата.

— Ще започнем оттам. Ще оставим вратата, откъдето идва шумът за накрая.

Приготви се. С две ръце държеше пистолета. Седеше стабилно. Без страх. Не се потеше, нямаше сърцебиене. Махна с пистолета си на Кафа и тя отвори вратата. Стаята беше малка и тъмна. Край тухлената стена имаше някаква пещ. Беше точно толкова голяма, че да побере и най-големите парчета от трупа зад тях.

Следващата стая беше склад. Стените бяха покрити с рафтове, а по тях имаше лабораторно оборудване.

Хлопането беше престанало. Фредрик застана и се прицели, готов да стреля. Кафа го погледна. Беше напрегната. Челото й блестеше и бе издала челюстта си напред. Изчака сигнала му и отвори последната врата.

Стените и таванът бяха покрити с бели гипсови плочи като в другите две стаи, но тук върху тях бяха поставени дебели стоманени решетки. Край страничните стени бяха наредени походни легла. На стената имаше електрическа отоплителна система, която поддържаше температура над двайсет градуса. Вратата, която от външната страна изглеждаше тънка, беше подсигурена с дебела стоманена плоча от вътрешната страна, а бравата беше махната.

Нямаше опасност голият мъж в болничното легло в центъра на стаята да избяга. Върху матрака беше опъната найлонова покривка, а чаршафът, по който имаше жълти петна, висеше от решетката на леглото. Мъжът бе средно висок и кожата му, някога с тъмен маслинов цвят, сега изглеждаше болестно бяла. Немитите къдрици се спускаха по изпитото му лице. Лице, покрито от гноясали циреи. Там, където се бяха пръснали, кожата лъщеше от лепкавата жълтеникава течност. Най-зле изглеждаше лицето, но ръцете и краката също бяха обсипани с гнойни пъпки с големината на кафеени зърна. Дишането му беше клокочещо и слабо, а от една почти празна торбичка, закачена за един метален статив, се вливаше прозрачна течност във вената на ръката му. Фредрик повърна от вонята на изпражнения, урина и сладникавата миризма на гной. Мъжът отвори очи, погледна ги и внимателно раздвижи ръце нагоре-надолу. Белезниците на тънките му китки изскърцаха по стоманата на леглото.

— Това е Пио — прошепна тихо Кафа. — Открихме Пио Отаменди и Карл Йосефсен.

 

 

За Фредрик всичко след това бе като насън. Местните полицаи дойдоха. Облечени в жълти предпазителни костюми. Помнеше раздразнения глас на Себастиан Кос по телефона. Ядосаното му и отчаяно дишане. Новината, че полицаят от Силите за специални операции е мъртъв.

— Видя ли това?

Гласът на Кафа сякаш разсея мъглата и той се обърна към нея. Очите го боляха от ярката светлина в лабораторията. Присви очи в опит да види какво държи тя в ръка. Снимка.

— Беше на стената над този микроскоп — каза тя и посочи мястото.

Снимката беше черно-бяла. Осем души. Петима от тях бяха прави, трима седяха. Беше направена пред величествена сграда, която Фредрик не беше виждал. Четирима носеха тъмни костюми, а най-ниският, мъж с къдрава коса и кръгли очила, беше облечен в нещо, напомнящо лекарска престилка. Усмихваха се. Един пушеше лула.

Пред тях седеше мъж, който явно бе в центъра на снимката. Беше по-възрастен от останалите, може би в началото на четирийсетте. Седеше леко приведен напред и гледаше напрегнато в обектива. От двете му страни имаше по една жена. Бяха коренно различни, като ден и нощ. Едната — грозна, с ръбеста глава. Другата — фина и флиртуваща. „Виена, 1931 година“, пишеше в десния ъгъл, а по-надолу: „Виенското братство ще пребъде. Твой приятел, Елиас.“

Фредрик поклати неразбиращо глава. Кафа обърна снимката. На светлокафяво картонче с тънък четлив почерк бяха изписани осем имена.

Тя зачете на глас.

— От ляво надясно: Улф Плантенстед, жив. Томас Бергман Хагелин, мъртъв. Колбайн И. Монсен, мъртъв. Джон Монкланд Актън, мъртъв. Зигмунд Блат, мъртъв. Любов Пасечника, жива? Елиас Бринк, жив. Елса Шрадер, мъртва.

Фредрик сбърчи чело.

— Улф Плантенстед ли? — повтори той колебливо.

— И на мен ми се наби на очи — каза Кафа.

Той взе снимката от ръцете й и отново я обърна. Загледа се в пълния млад мъж, облечен в тъмен раиран костюм.

— Не може да е случайно — продължи той.

Защото просто не можеше да е случайно. Бяха по следите на един Плантенстед. Сьорен Плантенстед. Това не беше често срещано име. Дали не му е бил син? Или внук?

Кафа разбра какво си мисли той.

— Родителите на Сьорен Плантенстед са мъртви — каза тя. — Не помниш ли, че си говорихме за това? Преди да ни нападнат на тавана?

Фредрик поклати глава леко.

— Родителите на Сьорен Плантенстед са починали, когато той е бил на дванайсет. След това се преместил при баба си и дядо си. Избягал от дядо си след смъртта на баба си — каза тя.

Фредрик понечи да й върне снимката, но внезапно получи прозрение. Отново прегледа имената на задната част на снимката. След това загледа мъжа, който седеше в средата отзад. Беше средно висок, имаше тъмноруса коса и интелигентна усмивка.

— Колбайн И. Монсен — изведнъж каза той. — Срещал съм го. Не е мъртъв. — Направи крачка назад и се втренчи в Кафа. — Беше на сбирката на ветераните на Ословската военна общност. Беше много възрастен. Герой от войната или нещо такова. С Андреас разпитвахме Кари Лисе Ветре там. Той седеше край масата до нея.