Ингар Йонсрюд
Виенското братство (74)

Глава 74

Той вървеше по меката горска пръст. Около него широколистни дървета, смърчове и борове водеха ожесточена борба за надмощие по ниските хълмове. Това беше често предпочитан маршрут за разходки. Рискуваше да се натъкне на някого. Затова се движеше предпазливо, докато не стигна сянката на зъбера. В нея мъжът се сливаше с околността. До мястото, където наклонът се изравняваше, стигаше труднопроходим каменен сипей. Там долу бе входът на бункера.

Той се замисли за Афганистан. За всички денонощия, които беше прекарал по ровове, пещери и стръмни склонове. Той, Кита и автоматът. Със задачата да спре колата в колоната. Мъжът с побеляла брада. Агентът на НАТО, който се укриваше сред селяните, отглеждащи кози. Момичето с колана-бомба.

Тук беше сам, а Кита беше просто лице на екрана. Не мислеше, че ще работят отново заедно. Акцията срещу губернатора в Кандахар беше краят.

Нямаше представа как е бил свързан с убийството на губернатора. Имаше нещо обаче, за което се проклинаше. Бяха оставили жив стария имам в минарето. Това беше грешно решение. Грешно решение на Кита. Сега в Организацията вреше и кипеше. Това беше опасно за дребни риби, изпълнители като него. Знаеше, че е добър, но не беше незаменим.

След като опъна камуфлажната мрежа, отвори черната раница. Постели една непромокаема кърпа на земята и постави автомата М4А1 и пълнителите пред себе си. Коженият кобур със специално проектирания чешки пистолет CZ 75 до експлозивите. След това провери дали черният войнишки панталон е достатъчно опънат над ботушите. Надяна бойната жилетка и закачи на колана си кобура и торбичката за вода. Накрая разхлаби маската. Тя се запоти между отвора към небцето и силикона, докато той се мъчеше да я свали. Боеше се да не остави следи.

Огромният мъж седна по турски и взе компютъра в скута си. Акцията щеше да започне със сигнал от Кита.

Наскоро той се бе оказал преследваният. Цялата операция беше в опасност. Той беше в опасност. Бяха го принудили да действа. Така у него се бе зародила идеята. Не само трябваше да отклони вниманието на полицията от себе си. С хитрост можеше да използва помощта им да открие целта си. И така, когато Анете Ветре си включи телефона от влака към Осло и стана откриваема за всеки, който знаеше как да търси, планът му вече бе скроен. Затова и нямаше значение, че тихичко, молейки се, и с поглед, отправен към Господ, тя се противопоставяше на болката и унижението, които той й нанасяше. Нямаше значение, че си захапа устната толкова силно, че кръвта й потече и устата й се поду, само и само да не издаде скривалището на сектата.

Изтри една блестяща на слънцето капка от врата си.

Какво бе почувствал, когато бе побягнал от централната гара на Осло и телефонът в джоба му бе завибрирал? При глухия тътен от експлозията зад него? Триумф.

Не някой друг, а полицията го бе довела до Поршгрюн. След всичките им несполуки новият им шеф, Кос, нямаше как да изпусне следствието от поглед. И така, когато той се качи в луксозния си мерцедес и отпраши на юг, просто трябваше да го последва.

От паркинга пред хотела видя как дебелакът, куцият и пакистанката потеглиха нанякъде. Последва ги в гората. И щом видя ръждясалата табела край гористия път, всичко си дойде на мястото. „Планински бункер Кверндамен“. Остави невежите полицаи да си продължат по пътя и отби. Разбира се, че беше бункер. Доста такива са били продадени през последните години в тази страна. Ненужни остатъци от Студената война. Тихи каменни зали. Винаги с еднаква светлина и еднаква температура. Забравени и далеч от погледите. Зад стени, дебели десетки метри. Идеалното скривалище за всички, които имаха какво да крият.

Като пасторите от общността „Светлината Божия“.

 

 

От величествената сграда на кметството на Поршгрюн има красива гледка към реката. От приемната на общината обаче, забита в една тухлена постройка на един хвърлей по-надолу по улица „Стургатан“, гледката стига едва до фасадата от другата страна на улицата. За Фредрик и Кафа това нямаше никакво значение. Той разглеждаше картите от отдела за сгради и имоти. Тя пък говореше по телефона с Андреас.

Къде можеше да се укриват членовете на сектата?

Двамата полицаи бяха приети от кльощава общинска инженерка. Поклати глава, когато й обясниха случая. Сега седеше зад един компютър и гледаше сърдито Фредрик. Така, както бе заровил ръце в кафяво-сивата си коса, както бе сложил кадифеното си яке на облегалката на стола и бе качил дългите си крака на бюрото, изобщо не изглеждаше да има намерение да си ходи. Според табелата на вратата приемната беше затворила преди няколко часа.

— Тези карти ги има и онлайн — бе опитала тя, ала Фредрик не бе склонил. Искаше да добие представа за цялата местност. А това той постигаше най-добре с хартия в ръце.

Кафа приключи разговора си с Андреас, наведе се към него и прошепна:

— Мисля, че го открихме!

Той я погледна неразбиращо.

Андреас проверил всички трансакции, които пастор Плантенстед направил от банковата сметка на общността от банкови филиали извън Осло. През лятото преди седем години пасторът изтеглил триста хиляди крони от банка в Тьонсберг. Няколко часа по-късно изтеглил същата сума в Поршгрюн.

— Аха?

— Потърсихме закупуване на имоти на стойност шестстотин хиляди крони в този район — продължи тя. — Нищо не открихме.

Невинната усмивка на Кафа показваше, че има още.

— След това обаче Андреас разшири търсенето. И разбрахме, че Плантенстед е изтеглил още двеста хиляди. Седмица и половина по-рано от Осло. — Остави очилата си за четене на масата между тях. — Виж това.

Показа му списък отпреди седем години с прехвърлените имоти в Поршгрюн. Кафа посочи един удебелен текст. „Продавачът в лицето на Кралство Норвегия прехвърля притежанието на планински бункер «Кверндамен» на купувача «Сулуринвест» за сумата от седемстотин хиляди крони.“

— Сулуринвест — каза развълнувано Кафа. — Сулур. Сулру?

— По дяволите.

Фредрик стана и се приближи към общинската инженерка. Тя го погледна и се усмихна фалшиво, сякаш изобщо не бе забелязала вълнението на Кафа.

— Трябват ми скици — каза Фредрик. — На планинския бункер „Кверндамен“. Освен това ще искам да ми издадете копие от договора за покупко-продажба.

Взе четеца за електронни книги от ръцете му. Загледа се. Ъгълчетата на носа й се заизвиваха като бекон в горещ тиган.

— Ще намеря скиците. Колкото до договора… може да отнеме време… Общината не е част от сделката, както виждате — каза тя и посочи екрана с пръст.

Фредрик й се усмихна снизходително.

Половин час по-късно тя се върна от архива. Хвърли един договор за продажба на масата пред тях. Документът бе подписан от Пер Улсен.

 

 

Слънцето се беше скрило зад хълма. В късния следобед металната брава на масивната стоманена врата издаде силен скърцащ звук. Завъртя се на една трета надолу до перпендикулярно положение. Щом спря, се чу мрачен металически тътен. Вратата бе отключена.

Беше чакал. Двойните светложълти врати бяха ръждясали и боята по тях се ронеше, но бяха построени така, че да издържат и на атомна война. Не беше възможно да се отворят безшумно. Нямаше и нужда. Защото бе изминал цял месец, откакто сектата се укриваше. А цял месец в изолация несъмнено влияеше на способността им да преценят ситуацията. Той го знаеше. В края на гората пред входа откри изпочупени клони, стъпкани фасове и пресни следи в мократа земя. Там вътре имаше някой, който явно често се измъкваше навън, за да си поеме глътка чист въздух и да се порадва на слънцето. Беше само въпрос на време.

Входът на бункера напомняше отвор на тунел, където скалите на планината лежаха върху бетонно помещение със сводест таван. То предпазваше от срутени камъни и с годините се бе превърнало във влажна стая с обрасъл мъх. Първата му мисъл бе, че входът е под видеонаблюдение, но после осъзна, че не е така. Или поне не от външната страна. Защото една модерна охранителна камера би привлякла внимание. А това, с което се занимаваше сектата там вътре, беше дълбока тайна. Така той се промъкна до стоманената врата в планинската стена. Тук той седеше с едното коляно на земята и с отпуснат лакът на другото, държейки пистолета без капка усилие в ръцете.

Мъжът, който излезе, бе много по-невнимателен, отколкото бе очаквал обезобразеният. Не се огледа нито наляво, нито надясно, и остави вратата зад себе си отворена, докато крачеше жадно към светлината. С цигара в уста започна да рови в джобовете на якето си. Звукът от изстрелите беше притъпен. Той знаеше, че няма да се чуе. Простреля мъжа веднъж в тила и още веднъж в плешката.

Когато го уцели и вторият куршум, мъжът се свлече рязко на колене, сетне падна напред и се чу лек плясък, щом се удари в обраслата с мъх каменна земя.

Убиецът се обърна, направи три крачки встрани и видя коридора, който водеше навътре в планината. Беше празен. Вътре имаше единствено слаб хладен полъх от застоял въздух.

Коридорът беше достатъчно широк, че да може спокойно да мине кола, а бетонните стени се издигаха на четири метра, преди да се слеят с взривения планински таван. От него висяха алуминиеви лампи на пет метра разстояние една от друга. Той изброи пет. В края на коридора видя още една двойна стоманена врата, същата като тази на входа. Мъжът в черно върна пистолета обратно в кобура. Хвана здраво мъртвеца за яката, направи една стъпка и прехвърли трупа на раменете си. След това вдигна автомата и се промъкна вътре.

Хвърли тялото в засенчения ъгъл до вратата. То издаде тъп звук, когато се удари в бетонния под. С ръката, на която носеше ръкавица, хвана челюстта на мъртвия и обърна лицето му към себе си. Млад мъж. По-млад от него. Може би в началото на трийсетте, с брада и големи сини очи. Загледани в него и същевременно празни като на някой спящ кон. Начупената му коса беше пропита от кръв от дупката в челото му с големината на орех, а по гъстите му вежди се стичаше светла пихтия от мозък. Между устните му все още имаше остатъци от разкъсаната цигара. Позна лицето му от инструктажа преди мисията. Фритьоф Хени. Част от ядрото на сектата. Кита не беше ли казал, че се наричаха „Групата в мазето“? Избърса кръвта, полепнала по пръстите му, в пуловера си и затвори стоманените врати зад себе си. След това пусна предпазителя на автомата и забърза надолу по коридора.

Клекна пред втората стоманена врата и се заслуша. Беше притворена. Нищо. Избута тежката конструкция и я отвори. Коридорът пред него бе още по-дълъг от последния. По пода на този обаче имаше тъкани килими, а стените бяха украсени с пощенски картички от Гренландия. Температурата беше с няколко градуса по-висока.

Шмугна се вътре и затвори вратата зад себе си. Това бе вътрешната част на убежището. Тук живееха хората.

Имаше по една врата на всяка стена и една по-широка в края на коридора. Започна с тази отдясно. Спалните на бункера. И трите бяха празни. Вратата в края на коридора беше заключена.

Оставаше само една възможност. Една въртяща се врата без брава на лявата стена.

Отново клекна и се заслуша. Стори му се, че чува лекото бучене на гласове. Бавно свали раницата с експлозивите. Внимателно избута вратата навътре. Тя лесно се плъзна по пантите. Стаята, в която надникна, беше голяма, продълговата и слабо осветена. На пода имаше избелял балатум, а край пластмасовата маса бяха поставени тъмни пластмасови столове с лъщящи алуминиеви крака. Някой извика:

— Фритьоф?

Гласът на мъжа беше слаб и въпросителен. Инстинктите на мъжа в черно се задействаха. Двуметровата фигура се изправи, вдигна автомата и изрита вратата. През мерника видя, че стаята беше около седем-осем метра широка и около трийсет метра дълга. Маси и столове покриваха две трети от столовата. В другия край завесите към кухнята бяха дръпнати. Точно пред масата за хранене седяха двама мъже, а една лампа, висяща от тавана, беше единственият източник на светлина в стаята. Вдясно от тях имаше врата. Доколкото виждаше, това бе единственият път за бягство на мъжете. Откри огън.

Въпреки заглушителя изстрелите прокънтяха от бетонните стени. Първият дъжд от куршуми уцели мъжа, който седеше с гръб към него. Видя как половината му глава се пръсва и се разхвърча кръв. Тялото се катурна напред и събори масата. Мъжът от другата страна се хвърли назад и изчезна зад съборената маса.

Спря. Погледна през мерника. Огледа се и целенасочено тръгна към центъра на стаята. Лазерната точка пробягваше пред него. Видимостта му бе намалена от масите и столовете, ала това нямаше никакво значение. Сега всичко бе само въпрос на време. Защото имаше само два изхода. Вратата на стената и вратата зад него. Забави ход. Стегна мускулите на гърба, ръцете и врата си.

Знаеше достатъчно за човешкото същество. Плячката щеше да побегне. Само трябваше да има свободна видимост към пътя за бягство. Накрая ужасът щеше да надделее и криещият се мъж да приключи жалката си молитва, която вероятно отправяше в момента. Преследваният щеше да се хвърли напред, хленчейки, с подмокрени гащи. Нямаше обаче да стигне и до половината на пътя до вратата и изстрелите щяха да разкъсат сърцето и дробовете му на парчета. И щеше да умре с ужасени очи, блестящи от лампата на тавана.

Мъжът в черно издърпа един стол от някаква маса и започна да се наслаждава на спектакъла, който бе спретнал. Сега видя и тялото, което бе надупчил. На не повече от шест-седем метра от него.

Не боли да те прострелят. Поне не веднага. Отначало усещането е като зашеметяващ ритник с ботуши за слалом. Като удар с бухалка. Като нещо толкова силно, че тялото бива изстреляно напред, а болката не се усеща, само се вижда. Подобно на бяла заря насред червена мъгла. Сигналите от разкъсаната част на тялото са толкова ужасяващо неразбираеми, толкова неприемливи за мозъка, че той изключва. Инстинктите се пробуждат. Тогава идва болката.

Тласъкът от изстрела бе толкова силен, че тялото му се блъсна в стената. Автоматът М4 се изплъзна от ръцете му, а той се свлече на колене и стисна юмруци, за да се задържи изправен. В този момент, когато усети вкуса на кръв в устата си, осъзна, че е прострелян в дясното рамо.

Ръката му поддаде, той падна напред и главата му се удари в пода, покрит с балатум. Ударът не бе достатъчно силен и вместо да изпадне в несвяст, съзнанието му се проясни. Беше прострелян. Той беше прострелян. Отзад. Не разбираше. Беше проверил дали зад него е чисто. Претърколи се и видя мъжа, когото само преди миг бе на път да убие.

Сьорен Плантенстед се бе изправил иззад прекатурената маса. Погледът му бе скован и Плантенстед го гледаше с очи, изпълнени със страх.

— Сьорен? Пол!

Откъсна очи от Плантенстед и завъртя глава. Ето там. До вратата, която самият той бе използвал, сега седеше мъжът, който го бе прострелял. В ръцете си държеше полуавтоматичен „Глок“. Беше той. Нямаше как да го сбърка, въпреки че гладко избръснатото лице от снимките на Кита сега беше обрасло с брада. Русата му разрошена коса беше немита. Беше блед и не сваляше очи от него. Бьоре Дранге извика.

— Сьорен! Пол!

Сьорен Плантенстед се подпря на съборената маса, докато гърдите му издаваха дълбоки клокочещи звуци. След това се сви и повърна. Оранжево-бяла пенлива течност.

Дранге беше направил няколко крачки навътре в стаята. Сега спря. Изчака, докато Плантенстед успя да се изправи, да избърше очите и устата си. Убиецът видя как двамата пастори се гледат един друг. Плантенстед беше изплашен. Другият беше леденостуден. Леденостуден и решителен.

— Излизай — изсъска Дранге на Плантенстед и махна с пистолета към вратата. След това затаи дъх. С ръкава на моряшкия си син пуловер избърса потта от челото си. Присви очи. Направи крачка към убиеца.

— Сега ще умреш. Проклет дявол.

Дълбоките металически тътени изненадаха и двамата. Пасторът извърна глава по посока на звука и мъжът в черно разбра, че това ще е единственият му шанс. Хвърли се напред и с помощта на главата и здравото си рамо си проправи път под масите. Столовете се разхвърчаха около него и той чу острите изстрели. Не го уцелиха. Продължи да пълзи. Спря, ослуша се и продължи. След това спря. Обзе го някакво чувство. Чувство, което бе изпитвал винаги, когато се бе изправял очи в очи със смъртта и всеки път й се бе изплъзвал. Разбра, че е сам. Разбра, че мъжът, който го е прострелял, е избягал. Изправи се.

От коридора идваше стържещ звук. Миришеше на изгорена боя и разтопен метал. Някой се опитваше да разреже стоманената врата с мощен флекс.

Обърна се и се затича. Закачи автомата за жилетката си и избяга по същия път като мъжете, които беше дошъл да убие.