Ингар Йонсрюд
Виенското братство (67)

Глава 67

Фредрик разбра, че нещо не е наред, в момента, в който Кари Лисе Ветре се обърна и се загледа право към снайперистите на покрива на хотела. След това чу тънкото пиукане в ухото си. Алармата. Вече не беше безучастен зрител. Крайно време беше. Ръцете му бяха вдървени, кръвта пулсираше между слепоочията му. Запотените найлонови стени трептяха леко. Главата му имаше нужда от кислород. Изправи се рязко и преобърна стола си, а след това видя как четиримата от Силите за специални операции вече вървят през отвора в загражденията. Последва ги. С ръка провери дали пистолетът му, марка „Heckler & Koch“, е на мястото си в кобура на ханша му.

Само в рамките на няколко секунди спокойната лятна идилия се превърна в хаос и изкривени от ужас лица. Жената, която се бе обърнала към Ветре, сега лежеше по корем с лице към мрамора и пищеше. На гърба й седеше цивилно облеченият полицай от покрива. Закопча ръцете й, докато полицайката държеше пистолета си към главата й. С агресивен глас крещеше на хората около тях.

— Полиция. Отдръпнете се. Това е полицейска акция.

— Полиция! — крещяха и мъжете от Силите за специални операции. Множеството от хора гледаше невярващо четириглавото маскирано животно, което изскочи от операта с вдигнати автомати С8 и картечни пистолети МР5. Двама от тях изблъскаха Ветре от мраморния камък. След това застанаха над нея като жив щит. Другите двама се движеха в различни посоки по площада на операта с насочени автомати.

След първоначалното вцепенение от ужас хората побягнаха. Надалеч от полицаите и техните оръжия. Към мраморния мост и към покрива на операта. Хленчещи деца бяха извадени от количките. По площада останаха бутилки от вода, книги и раници. Фредрик улови с поглед една ябълка, беше зелена, някой тъкмо бе успял да отхапе от нея, а сега се търкаляше в противоположната посока на всички тичащи крака. Хаосът беше като бюфет за всеки нападател. Бомба в чанта. Нож, забит в гърба, прикрит стрелец или проклет убиец в амок с картечен пистолет. Не осъзнаваха опасността.

— Мамка му — промърмори Фредрик. — Мамка му, мамка му. Мамка му!

Щеше да отнеме твърде много време, преди да успеят да обезопасят площада. Бяха твърде изложени на опасност. Изтича до полицаите, които стояха над Ветре.

— Вдигнете я на крака. Трябва да я махнем от тук.

Когато полицаите се бяха хвърлили върху Кари Лисе Ветре, я бяха блъснали твърде силно. Горната й устна се бе сцепила и кръвта се стичаше по брадичката й. Слънчевите очила ги нямаше, очите й бяха уплашени и объркани. Тъмната й коса бе разрошена и прашна. Той се затича към входа. Отваряйки вратата на аварийния изход, се озова лице в лице със Себастиан Кос. Очите му се въртяха, а погледът му пробягваше по черепа на Фредрик.

— Има ли изстрели? Има ли изстрели? — крещеше му инспекторът.

— Не знам — извика Фредрик и го избута настрана. — Тук вътре — изрева той и посочи отцепеното място край гардеробите.

Полицаите ескортираха Ветре покрай тях. След това той се обърна отново към Кос.

— Навън е като проклета циркова арена.

Кос го погледна въпросително.

— Защо, по дяволите, беше пусната алармата? Защо я е активирала?

— Не знам. Нали сам видя. Говори с някого и после…

— Разбери какво е станало! — изкрещя Кос.

Преди да успее да отговори, полицейският инспектор вече беше излязъл от фоайето и се беше насочил с бясна скорост към прииждащите хора към мраморния мост.

 

 

Кари Лисе Ветре седеше заедно с полицаите под ниския таван на гардероба на операта. Вече не изглеждаше уплашена за живота си. Само бе мръсна и мокра от пот. Лицето й бе сиво-бяло. Държеше една марля на горната си устна. Двамата полицаи си бяха свалили каските, предпазните очила и маските. Тук вътре светлината бе притъпена, а врявата отвън бе само далечен шум.

Фредрик застана пред нея.

— Ранена ли сте?

— Не. Аз… само се ударих, като паднах на земята.

Той заговори тихо, но настоятелно.

— Какво стана? Какво искаше тази жена? Защо активирахте алармата?

— Аз… имаше някакъв…

— Ето това — каза един полицай и му подаде мобилния телефон. — Беше оставен до нея, обърнат наопаки.

— Аз… — Жената политик се покашля силно, за да придобие контрол над гласа си. — Тя ми даде телефона. Жената. Каза, че съм го загубила. Трябва да видите съобщението.

Той се загледа в снимката.

— Ох, мамка му — каза той и се обърна към най-близко стоящия полицай. Някакъв тип с продълговато лице и капчици пот по челото.

— Имаш ли контакт със стрелците? На покрива на хотела?

Докато говореше, държеше вдигнат мобилния телефон, за да може полицаят да го види. Без да трепне дори, той се опита да се обади на колегите си. След два бързи опита поклати глава.

— Снимката е изпратена от открит номер.

— Моля?

Полицаят посочи телефона и Фредрик разбра какво има предвид. Похитителят им бе изпратил телефонния си номер.

Фредрик остави телефона на пода и ги помоли да го пазят, а после изтича отново навън. Колегите му вече бяха успели да установят някакъв контрол. От другата страна на моста се бяха събрали зяпачи и всички биваха проверявани. В центъра на празния площад пред операта спря една полицейска кола. Някаква жена началник седеше на мястото до шофьора и раздаваше заповеди по радиостанцията. Нямаше и следа от Кос.

Спря пред автомобила, така че той се падаше между него и хотела. Обади се. Най-накрая Андреас вдигна.

— Какъв е този хаос. Нямат си шибана представа от нищо. Какво се случва?

— Не знам — отвърна кратко Фредрик. — Само знам, че сте в опасност.