Ингар Йонсрюд
Виенското братство (62)

Глава 62

Боята падаше от жълтата жилищна сграда в Рьоа, градината беше неподдържана и навсякъде имаше боклуци. На първите два етажа живееха социално слаби, които получаваха помощи. Бьоре Дранге бе наел мазето. Бетонна стълба със само няколко стъпала водеше към вратата му. Фредрик и Андреас си размениха бързи погледи, а след това почукаха. Половин минута по-късно чуха как някой човърка в ключалката. Вратата се открехна с няколко сантиметра и един мъж на преклонна възраст ги загледа зад веригата.

— Да?

— Бьоре Дранге?

— Кой пита?

Следователите вдигнаха значките си.

— Може ли да влезем и да поговорим?

Бьоре Дранге внимателно разгледа значките, преди да отвори.

Мазето беше като капсула на времето. Бамбуковият тапет в антрето беше жълт и избелял. Възрастният мъж им махна да го последват в байцвания в тъмен цвят коридор. Светлината от лампата на тавана се отразяваше в голото му теме. Малки чинийки с изрисувани по тях платноходки бяха наредени край ламперията. Дебел кафяво-бял килим покриваше пода в хола. Старецът посочи към едно виненочервено канапе, а след това им предложи кафе. Не отказаха.

Единственият естествен източник на светлина бяха два продълговати прозореца високо на стената. Бутилки с различна големина и цвят бяха наредени на перваза и хвърляха дълги цветни сенки на пода. От тавана висеше месингов полилей, а на ниска маса край стената, където повечето хора биха си сложили телевизора, имаше голям модел на танкер. Беше почти метър дълъг, жълто-бял над ватерлинията и червен под нея. До вратата към кухнята имаше голям кафяв глобус от онези, чиито северни полукълба могат да се вадят. Вътрешността на Земята явно се състоеше от прашни бутилки с джин и яйчен ликьор.

Бьоре Дранге се върна в хола, носейки две порцеланови чашки.

— Моряк ли сте? — попита Андреас и посочи танкера. Очите им бяха привикнали към светлината и сега те можеха да разчетат името от едната страна на танкера. „М/S Pallas“.

Мъжът се покашля, потвърждавайки.

— Цели двайсет и две години — каза той, сипа им кафе и извади листчета за цигари от джоба си. След това изтупа старите листенца тютюн от сивия си, покрит с петна, анцуг и започна умело да си свива цигара. — После старата умря и аз акостирах на сушата.

Гласът му бе дрезгав. Фредрик не бе сигурен дали той не се шегува и затова се усмихна леко глуповато.

— Испанец, а?

— Моля?

Морякът бе фиксирал с поглед Андреас.

— Не изглеждате като норвежец. Имате испански корени, нали?

— Да — каза Андреас. — Фигуерас. Доста време е минало. Дядо ми е от Чили.

— Силни гени — отбеляза морякът.

— Тук сме, защото разследваме един случай — каза Фредрик.

Дранге премести поглед върху него.

— Според бюрото за адресна регистрация на този адрес живеят двама души с името Бьоре Дранге. Вие и още един човек на около четиридесет?

Дранге си запали цигарата, преди да отговори. На светлината на пламъка от запалката се видя колко бледа е кожата му. Пенсионираният моряк явно не можеше да прекарва много време навън.

— Не — каза той.

Фредрик се облегна назад на канапето и вдигна чашата кафе от чинийката.

— Извинете. Това може би ще прозвучи глупаво, но сигурен ли сте? — Сръбна от чашката.

— Напълно — отвърна морякът.

Гледаха се мълчаливо известно време. Накрая Фредрик се обърна към Андреас.

— Ами… Явно сме допуснали грешка?

Андреас кимна бавно.

— Така изглежда. Извиняваме се за безпокойството — каза той, изправи се и подаде ръка.

Старецът ги погледна въпросително.

— Мога ли да попитам за какво става дума?

Фредрик се усмихна за кратко.

— Търсим човек с името Бьоре Дранге. Но той трябва да е доста по-млад от вас.

Пенсионираният моряк не обърна внимание на ръката на Андреас. Вместо това ги изгледа проницателно, а след това се надигна с много усилия.

— Почакайте — каза той. — Седнете.

През отвора към кухнята видяха как свали изрезка от вестник от вратата на хладилника. Върна се в стаята и подаде на Фредрик пожълтялата смачкана хартия. Некролог. На Бьоре Дранге. Според него той беше починал преди шест години на трийсет и девет. Пишеше: „Морето дава, морето отнема. Синко мой. Толкова ми липсваш.“ Отдолу имаше кръст.

— Имали сте син? Син, чието име е било Бьоре Дранге? И той е починал?

Старецът на стола изглеждаше още по-изморен.

— Бьоре загина в Северния ледовит океан. Беше учен. Казаха ми, че паднал зад борда. Обаче така и не намериха тялото му. Казаха ми, че паднал зад борда на изследователски кораб. През нощта. В Северния ледовит океан. — Сведе поглед. — Помислих, че затова сте дошли. Че сте го открили. — Гласът му беше глух.

— Имате ли… снимка на вашия син?

Да, имаше. Беше стара, вероятно правена скоро след студентските му години. Имаше и изрезка от вестник. „Млади таланти от Техническия университет, търсени от Въоръжените сили“, беше заглавието над смачканата снимка на усмихнатия Бьоре Дранге. Да, тя беше неясна. Стара и пожълтяла. Но Фредрик нямаше съмнения. Светлата начупена коса. Погледът. Стойката. Позна и очите. Лицето. Това беше техният Бьоре Дранге. Пер Улсен. Пасторът. Даде изрезката на Андреас, който изсумтя тихо. Фредрик помоли Дранге да разкаже за смъртта на сина си.

— Ами… няма много повече за разказване. Обадиха ми се. Някакъв полицай ми каза, че Бьоре е мъртъв. Дори не можа да ми каже къде е станало. И защо. Защо е бил на палубата посред нощ по време на буря в Северния ледовит океан? Каза, че щели да ми съобщят, ако го намерят. — Старецът поклати глава. — Мисля, че ме взимат за глупак — продължи той. — Мисля, че Бьоре се е самоубил. Че е скочил. Но не са искали да разстройват един старец.

— Защо мислите така?

Дранге замълча. Бе оставил цигарата си в една сребърна чинийка на масата. Сега я запали отново. Една тлееща снежинка от сух тютюн и хартия се разпиля в скута му, ала това не му направи впечатление.

— Имаше нещо в гласа на този, който се обади. Нещо, което ми прозвуча… нередно. Познавах добре сина си. Винаги беше или на върха, или на дъното. Като майка си.

Когато Бьоре Дранге станал баща на Бьоре Дранге, той бил на двайсет и три години и на път от Индия към Великобритания, пренасяйки чаени листа. Неговата шеста година на борда. Майката на детето искала да го кръсти на бащата, който ужасно много й липсвал. Когато той се прибрал онази Коледа, му харесало в бебешката люлка до неговото легло да спи един малък Бьоре и така момчето получило това име. Бьоре Дранге-младши бил на шестнайсет, когато майка му се обесила в хола. Точно тук, в същия хол, на една от куките над полилея. Бьоре я намерил, свалил я и повикал линейка. Изпратил телеграма до баща си. Но когато старият Бьоре четири дни по-късно вече се намирал във Форнебю, облечен в официален костюм, се наложило сам да вземе такси. Синът му се бил изнесъл на квартира.

— Бьоре смяташе, че е трябвало да съм там, разбирате ли? Обвиняваше ме за това, че Будил… се разболя и умря. Макар и никога да не го каза направо. След погребението се прибрах вкъщи за постоянно. Бьоре завърши гимназия, а след това се записа в Норвежкия технически университет в Трондхайм. Стана биохимик. Виждахме се по няколко пъти в годината.

Дранге отвори плъзгащата се врата на шкафа и извади отвътре една дебела хартиена папка. Мърморейки, заразлиства страниците, докато не откри това, което търсеше. Един-единствен лист. Смъртен акт. Бьоре Андреас Дранге бе цялото име на сина му. Причина за смъртта — удавяне. Дата — юни. Професия — неизвестна. Местоживеене — неизвестно. Място на смъртта — неизвестно. Тялото не е открито, но е обявен за мъртъв. Смъртният акт не беше подписан, но на него имаше печат от общината от юли същата година.

— Не казахте ли, че синът ви е бил учен? Изследовател?

Дранге кимна.

— Да. Беше много кадърен.

— Тогава защо не го пише тук?

Старецът вдигна рамене.

— Не сте ли попитали?

— Кого да питам? Това просто се появи в пощенската ми кутия.

— Често ли сте контактували с Бьоре през последните години?

Отново поклати глава. Бръкна в ухото си с кривия пръст.

След университета Бьоре бил назначен към Въоръжените сили. Заминал на север. Говорели си от време на време по телефона и той разказал, че си има приятелка. Американка. Щели да го местят. След това посетил баща си само веднъж. Четири-пет години по-късно починал.

— Тогава говорихме за последно.

Фредрик местеше поглед от Андреас към моряка.

— Твърде малко общувахме — промълви той. Старецът срещна погледа му. — Той така искаше. — Говореше ясно. — Никога не ми даде телефонен номер. Нито адрес.

— А вие… Вие казвате, че не знаете какво е правил в Северния ледовит океан?

Старецът поклати глава.

— Не. Нямам идея. Никога не ми е споменавал нищо.

— Тази приятелка… Коя е тя?

— Казваше се Лиса. Не знам фамилията. Бяха заедно няколко години. Тя ми пращаше коледни картички. Американците са си малко странни.

Преди да успеят да попитат, той вече бе извадил от папката две червени картички с танцуващи джуджета. Текстовете бяха еднакви, кратки и неособено лични. „Весела Коледа. Много любов. От Лиса и Бьоре“. И двете картички имаха печати точно преди Коледа в Арвидсяур^[1], Швеция. Бяха изпратени преди дванайсет и тринайсет години.

— Швеция?

Дранге повдигна рамене.

— Не знам — отвърна той. — Може би са били на почивка или нещо такова.

— Може би — каза колебливо Фредрик. — Доста необичайно място за почивка. Две години подред. — Изправи се. Пресуши чашата с кафе и прочисти гърло. — Имаме един последен въпрос. Казахте, че Бьоре е бил като майка си. Винаги на върха или на дъното. Какво имате предвид с това?

Дранге се загледа в него. Фредрик имаше чувството, че той се опитва да разбере какво се случва в главите на двамата полицаи.

— Защо толкова ви интересува Бьоре — контрира го той. — Да не би да сте го открили?

Фредрик се усмихна меко и поклати глава.

— За съжаление, господин Дранге, не сме. Дори не знаех, че синът ви е мъртъв. Името му се появи във връзка със случай, по който работим в момента.

— Той да не би… Да не би Бьоре да е направил нещо нередно, преди да умре?

Фредрик поклати убедено глава.

— Липсват подобни улики. Просто разследваме всички имена, които са свързани със случая.

На челото на Бьоре Дранге се появи дълбока бръчка. Сякаш не сметна обяснението за особено достоверно.

— Бьоре беше много интелигентен. Още от дете. Но беше… пъзльо, така вероятно биха се изразили хората. Не обичаше футбол, коли и други подобни неща, от които се вълнуват момчетата. Като порасна малко, изведнъж стана социалист. Съвсем беше погълнат от тази идея. Само за това говореше. След това обаче загуби интерес и реши да стане учен. Изследовател. Всичко при него се въртеше около училището. Последния път, когато го видях, отново се беше променил. Беше станал по-… набожен. Каза, че бил открил Бога. Станал християнин. — Дранге се замисли. — Винаги на върха или винаги на дъното може би е грешно описание. Но постоянно откриваше нови глупости. Хлътваше във всеки нов интерес. А не успееше ли, всеки път оставаше ужасно разочарован. И ядосан на себе си. И на всички нас около него. Това имах предвид.

Замълча за известно време, преди да продължи.

— Самообвиненията ги е наследил от майка си. Гнева — от мен.