Ингар Йонсрюд
Виенското братство (59)

Глава 59

Листа, октомври 1943 година

— Нет. Нет. Нет. Нет! Не! Не мен.

Ужасяващият глас кънтя дълго в тъмната гора. Пленниците в груби затворнически дрехи бяха наредени в десет редици по седем-осем човека във всяка. С погледи, заковани върху обръснатите вратове пред тях.

Ледените нощи бяха започнали месец по-рано от обикновено и върху локвите се бе образувал тънък слой лед. Както обикновено, Колбайн лежеше на ниския хълм край работническия лагер, скрит от боровите дървета на гъстата гора. Откакто бе пристигнал в Листа, където норвежката крайбрежна ивица се разширяваше на север, той всеки ден се спотайваше тук с бинокъл и тефтер в ръка.

Скривалището му беше на около двайсет метра от дънерите, които маркираха началото на изсечената от дървета площ около работническия лагер „Йостхасел“. Лагерът се намираше в края на малка, но гъста гора, наречена Марка. Само един обръч от сто и петдесет метрова ивица, състояща се от хълмове и пасища, делеше гората от океана и дори дълбоко навътре сред дърветата, където мъх и папрат оцветяваха земята в зелено, се усещаше лекият полъх на море, гниещи водорасли и овчи изпражнения. На запад бе заливът Нордхасел, а на югоизток — Аустхаселстранда. Бетонните бункери и артилерийски постройки бяха поникнали като дебелокожи лишеи между дърветата, по полетата и хълмовете. Нямаше място в страната, където немците да строят по-нагъсто отбранителните си съоръжения. Работата се извършваше от руски военнопленници. Наричаха тази защитна стена на Хитлер — от крайбрежието на Хиркенес на север до Свети Жан де Луиз на юг — Атлантическата стена. Тук нацистите смятаха да спрат инвазията на Алианса. Знаеха, че тя ще настъпи рано или късно. Но не знаеха откъде. Затова гъмжеше от немци. Пристигаха с препълнени камиони и претоварени тресящи се каруци, напиваха се и стреляха по птици в гората, правеха военни обучения и чукаха селските девойки в плевните.

Все още бе тъмно, когато Колбайн осъзна, че нещо е различно. От постройката в центъра на лагера, която наричаха работна барака, се извисяваше голяма наблюдателна кула. Обикновено светлинните прожектори обхождаха нагоре-надолу като гладни хиени чакъла около четирите пленнически бараки. Но не и тази нощ. Вместо това бяха приковани във входа на лагера. Сякаш искаха да създадат измамно чувство на спокойствие. Забеляза блещукането на фенерчета. Чу шепнещи гласове и недоволното ръмжене на кучета с плътно поставени намордници. С изгряването на първите лъчи той го видя. Седеше с гръб към Колбайн на бетонната платформа пред работната барака. Бе се обърнал към търчащите войници. Носеше бяла лабораторна престилка. Светлата му коса се спускаше прилежно настрани, беше бос и държеше ръцете си отзад. Елиас Бринк не беше нито особено висок, нито нисък. Но беше слаб, с тесни рамене и изправена стойка. Колбайн го побиха тръпки, като видя как противните войници вървят в кръг около него. Как един прегърбен офицер се приближава, как професорът командва движенията им с едно махване на пръста. Като диригент пред оркестър. Колбайн бе виждал това и преди.

Войниците се захванаха за работа. От тиха пантомима сцената се превърна във вряща циркова арена. Прозвучаха свирки, махнаха намордниците от муцуните на овчарките и гюрултията от ожесточения кучешки лай се понесе чак до небесата. Войници и псета нахълтаха с викове и лай в бараката. Чуваха се удари и крясъци отвътре и първо един по един, а след това в малки групи, пленниците заизлизаха между две редици пазачи и ръмжащи кучета. На прозорците по другите бараки се бяха появили уплашени и бледи лица. Пленниците бързо си намериха мястото. Застинаха в колони, изпънати и неподвижни. Не трябваше по никакъв начин да привличат вниманието на садистите. Тогава един войник от Хирдата застана на вратата. Триумфирайки, вдигна някакъв увиснал платнен чувал. Трофеят. Какво ли имаше в чувала? Два сухи хляба? Лопата? Ръждясал нож?

Бринк вдигна юмрук с вдигнат пръст нагоре. Войникът метна силно чувала в бараката. Посочи един от пленниците. Двама войници го издърпаха от мълчаливата безпомощна група и го затеглиха към работната барака. Елиас Бринк се обърна и ги последва. Боровата гора бе озарена от крясъци, изпълнени с ужас.

— Този ли търсеше?

Колбайн остави бинокъла и си сложи вълнените ръкавици. След това се обърна и погледна мъжа до себе си, който му подаде една манерка. Бе наблюдавал цялата драма в работническия лагер със студените си сини и будни очи. На Колбайн отново му направи впечатление острият мирис на одеколон, идващ от яката на сиво-синята норвежка униформа на Хирдата. На ръкава беше съшит малък знак с надпис „Нордланд“. Между тях лежеше бастунът, с който се подпираше, докато вървеше. Колбайн го побиваха тръпки, гледайки кръглата абаносова глава на бастуна, която му напомняше на някаква кост. Хел Клепшлан беше нацист и бе назначен в работническия лагер Йостхасел. Бяха изминали четири седмици и половина от запознанството им.

Колбайн бе пътувал в трюма на една миризлива рибарска лодка и така бе пристигнал в Абелснен, част от фиорда Флеке. Клатейки глава, бе изслушал рибаря, който му обясни, че контактът му в Листа беше верен член на Национално обединение.

— Дам, той си е нацист. Но мрази Елиас Бринк — разказваше рибарят.

— Достатъчно, че да мога да му вярвам? — бе попитал Колбайн. Не последва отговор от рибаря.

Два дни по-късно мъжът от Хирдата беше дошъл. Рибарят бе излязъл в морето. Едва когато чу за трети път клаксона на колата, Колбайн изпълзя от таванското помещение. Сигналът.

— Клепшлан. Хел — каза войникът и подаде ръка. Беше облечен в елегантно черно кожено яке.

Вместо да я стисне, Колбайн застина. Парабелумът на колана му не беше обикновен пистолет, който немците биха дали на някой объркан норвежки нацист. Кой беше всъщност този човек?

Замисли се за фалшивото име и фалшивите документи в джоба си. Но какво значение имаше. Той бе изпратен тук като шпионин. И двамата с нациста го знаеха. Ако щеше да умира, щеше поне да умре с истинската си идентичност.

— Колбайн. Името ми е Колбайн Име Монсен. Дали имаш глътка алкохол да се посгрея малко?

Хел Клепшлан седеше замислен зад волана, докато преправеният остин се бореше с хълмовете на Феда. Пътуваха около два часа. През това време нацистът издаваше шепнещи звуци. Беше нещо средно между тананикане и мърморене и Колбайн просто не можеше да откъсне поглед от него. Устните на тясната му уста трепереха силно. Имаше светла къдрава коса, която се спускаше над побелелите бакенбарди. Колбайн предположи, че е на около четиридесет и пет. Брадичката му бе изпъкнала, а носът — остър.

На последната отсечка Хел Клепшлан му обясни как да стигне до малката колибка в гората, където Колбайн щеше да остане. Клепшлан от своя страна живееше във Вансе, населеното място, през което тъкмо бяха минали. След като се увери, че никой не ги е видял, пусна Колбайн да слезе.