Ингар Йонсрюд
Виенското братство (52)

Глава 52

Тина Холтен отново си погледна часовника. Още една група туристи се струпваше на площада пред нея. Правеха си снимки, като позираха пред бронзовия тигър, а след това изчезваха към улица „Карл Юхан“, където бяха уличните продавачи, музикантите и просяците. Чакаше вече четиридесет и пет минути пред входа на централната гара на Осло. Болеше я дупето.

Беше типично норвежки летен ден. Предиобедното слънце беше заменено от сиво-бяла облачна покривка. Бяха минали два часа от обаждането на Анете. Гласът й беше припрян, но решителен. Сякаш беше взела някакво решение. Сякаш нямаше връщане назад.

Уговорката беше Тина да вземе Анете и сина й от централната гара. След това щеше да ги закара при шефката си, Кари Лисе, и нейния мъж в Крингшьо. С това ролята на Тина щеше да приключи.

Съжаляваше, че се е съгласила. Не разбираше как може разумна жена като Кари Лисе Ветре да се остави да бъде убедена да не звъни на полицията. Все пак ставаше дума за убийства. Пет убийства. Шест, ако се смяташе онзи мюсюлманин във ваната. Огледа се. Няколко скейтъри. Шепа мръсни наркомани. Група момичета в сини пуловери, които бяха ходили на турнир по хандбал. Всички останали ходеха забързано. Никой не я следеше. Беше абсолютно убедена. Или почти. Главата й бе станала мокра и лепкава под тъмните й къдрици. Идеше й да се задере с ноктите и на двете си ръце, както правеше понякога, когато осъзнаваше, че е извършила глупост.

Телефонът завибрира. Скрит номер.

— Да?

Гласът от другата страна шепнеше.

— Аз съм. Имате кола, нали?

— Да. Разбира се. Както сме се разбрали. Паркирала съм на…

Анете я прекъсна.

— Вземете ни от станция „Сулбротан“. Ще сме там след двайсет и пет минути.

— Но…

Тишина. Дочуваше на заден план бавното потракване на влак върху релсите. „Сулбротан“? Дори не знаеше къде е това.

Тръгна забързано към паркинга. Искаше да звънне на Кари Лисе, но реши да не го прави.

Оказа се, че „Сулбротан“ е местна станция точно след Кулботн по линията Йостфол. В момента, в който зави от автомобилния път, ги видя. Вилям седеше на ръката на майка си и ближеше ледена близалка. Анете носеше големи слънчеви очила, които закриваха лицето й. Нямаха багаж.

— Здравейте. Аз съм Тина.

Беше спуснала прозореца и се беше навела напред. Но вместо да срещне погледа й, Анете се загледа над колата. Тина изгаси двигателя, а слабата жена се приведе към нея и повдигна очилата си. Лицето на Анете бе сивкаво. Красивите меки черти, познати на Тина от снимките, бяха загрубели и измъчени. Светлата й коса бе вързана на опашка.

— Здравей — усмихна се момченцето и махна с близалката.

Тина му се усмихна, а Анете спусна отново очилата на носа си и загледа през тъмните стъкла. Зениците й бяха малки и се движеха неспокойно.

— Сама ли дойдохте? — прошепна тя.

Тина кимна.

— Няма полиция, нали?

Тина поклати глава отрицателно.

Само мляскането на Вилям нарушаваше тишината, докато минаваха покрай красиви градини, полета и гори. Въпреки затъмненото стъкло Анете не свали очилата си. Тихи сълзи се стичаха по бузите й.

— Имам носни кърпички — каза Тина и посочи чантата между краката на Анете.

— Благодаря — изхълца тя. — Съжалявам. Сигурно си мислите, че съм луда. — Анете се обърна. — Не се осмелих да сляза на централната гара. Имаше много хора. И камери. Затова взехме регионалния влак от другата страна на перона. — Анете се плъзна по седалката в опит да се скрие от колите наоколо. След това сложи ръце на гърдите си върху широката си памучна връхна дреха и задиша. Дълбоко и продължително. — Не знам какво да правя — прошепна тя и погледна към Тина. Захлипа тихичко.

Тина погледна към момчето в огледалото. То гледаше спокойно през прозореца и смучеше голата клечка от ледената близалка. Тя сложи ръка на коляното на Анете и топло я погали. Усети, че трепери.

— Майка ви ще се погрижи за вас — каза тя утешително. — Кари Лисе е разумна. Ще знае какво да направи.

Анете подсмръкна.

— Знам — каза тя. Изведнъж си вдигна блузата. От колана й стърчеше пощенски плик. Извади го. Тина видя, че е издут.

— Може ли вие да се погрижите за мен? Само за няколко дни?

Не изчака отговор, а пъхна плика в жабката. Тина я погледна въпросително.

— Ами… Сигурно ще мога?

 

 

Вилната зона Крингшьо се намира в най-високата част на града в самия край на столицата. Тук изобилства от ябълкови дръвчета, сливи и барбекюта през лятото. През зимата пък огромни джипове със ски на багажника и социални бюрократи зад волана създават опасности на пътя. Те, заедно с болните за медийни изяви академици и изморените от медиите известни личности, бяха изкупили целия квартал. Тук беше домът на Кари Лисе Ветре.

Завиха от околовръстното и се отправиха по малките улички към езерото Сонсван. Тина отвори прозореца. В градинките си играеха деца, носеше се ухание на розови храсти. Минаха покрай един мъж, излязъл на разходка с огромния си немски дог. Слънцето блестеше ярко над тях.

— Все пак се оказа чуден ден — усмихна се ведро Тина.

Дори не успя да натисне спирачките. Тъмният микробус изскочи изневиделица пред тях. Удариха се челно. Сблъсъкът не бе много тежък, но достатъчно силен, за да се отворят въздушните възглавници. Тина бе изтласкана назад от резкия натиск. За миг й причерня. Топлината от слънцето изчезна, сякаш бе погълната от тъмни вълни, но в първия момент не усети болка. Нищо не усещаше. Само острия мирис на бензин. Кракът й се бе заклещил между педалите. Сега вече болеше.

— Не. Моля ви. Не. Не, не, не…

Това бяха писъците на Анете. Тина надигна глава. Всичко около нея се въртеше и не й оставаше друго, освен да се опита да фокусира с поглед улицата пред нея. Микробусът бе минал назад и паркирал напряко. Тя видя, че шофьорското място е празно. Какво ли се беше случило. Може би на шофьора му бе станало лошо?

Внезапно вниманието й бе привлечено от някакво движение в страничното огледало. Почувства се застрашена. Мъглата пред очите й се разсея. Сякаш някой беше притискал силно гръдния й кош и сега я отпускаше. Обърна глава встрани и го видя. Гледаше я през прозореца. Сърцето й спря, когато погледите им се срещнаха. Очите му бяха кръгли, сиви и почти лишени от живот. Бяха се вторачили в нея през черната маска.

Изведнъж колата силно се разклати и вратата се отвори. Една огромна ръка с ръкавица се обви около гърлото й. Задърпа я. Тина осъзна, че може да й изтръгне ключицата. Стискаше я и тя с всички сили успя да си разкопчае колана. Зарита със свободния крак. Изчукването в ходилото на другия крак не можеше да се сбърка. Глезенът й се счупи, минавайки през педалите. След това мъжът я хвърли на асфалта до колата и тя падна по корем. Устата й се напълни с кръв, а погледът й падна върху лъщящи войнишки ботуши. Гащите й бяха мокри, беше се напишкала. Дали щеше да умре сега?

Най-много от всичко й се искаше да затвори очи, да се свие на кълбо и да закрещи. Да крещи, да крещи, докато той я довършва. Да крещи толкова силно, че болката да не може да проникне през звучния океан, който щеше да изпълни съзнанието й. Не можеше обаче да издаде и звук. Вместо това гледаше право напред като току-що уловена риба. С ъгъла на окото си видя как мъжът насочва пистолет през отворената врата. Към Анете. Чу как й заповяда да се качи в микробуса и хълцащата жена се подчини. Великанът, който се извисяваше над Тина, се отдалечи. Чу се захлопването на врата и форсирането на двигател, а след това микробусът изчезна.

Крясъкът успя да се освободи от свитото й гърло. Хленчейки, се претърколи. Надигна се на лакти. Погледна в колата. Млъкна. Защото там седеше Вилям. Клечката от близалката се бе счупила.

— Мамо — промълви тихо момченцето. — Мамо.