Ингар Йонсрюд
Виенското братство (46)

Глава 46

Отцепници. Защо не се бе сетил за това? Беше толкова очевидно. Секти и отцепници. Рядко се случваше да попаднеш на едното без другото. Като чукането и сърбежите, помисли си Фредрик.

Анабел Вие и Бернард Кнутсен седяха в коридора пред залата за разпити. Кнутсен бе опънал кльощавите си крака и потупваше нетърпеливо с ръце закръгления си корем.

Когато се поздравиха, той направи малка крачка напред, докато тя едва забележимо отстъпи леко назад. Бретонът й стигаше точно до веждите. На врата си носеше кръст, а широката й памучна риза само загатваше пищните й гърди.

— Така. Да започнем отначало?

Двойката седеше от едната страна на правоъгълната маса. С Андреас пък бяха седнали от другата.

— С удоволствие.

Изминали единайсет години, откакто Бернард Кнутсен срещнал за първи път Сьорен Плантенстед и Бьорн Алфсен. Било лято, Кнутсен бил студент и работел като доброволец в едно от градските кафенета за наркомани. Пасторите го спрели на улица Карл Юхан и го попитали дали знае, че след аборт ембрионите могат да живеят в продължение на дни, след като ги извадят от утробата на майката. Бернард не го знаел, но по-късно разбрал, че е лъжа.

— Не крайните им твърдения ме привлякоха. А силното усещане да си част от колектив. Живеехме заедно. Хранехме се и спяхме заедно. Предоставихме на общността всичко, което притежавахме, а тя, от своя страна, се грижеше за нас — обясни той, като подръпваше замислено долната си устна. — За мен фундаментализмът през цялото време беше като тухлена стена, която трябваше да се мъча да прескачам.

Само след няколко седмици студентът по специалност „Защита на детето“ се преместил в Сулру. Там срещнал една от новите като него, шведката Анабел от Нуршьопинг, както и двайсет други членове на общността. Някои по-възрастни, повечето млади. Всички те били подмамени от словоохотливия пастор, който се бил отказал от движението „Филаделфия“^[1] и основал „Светлината Божия“, защото смятал, че вече наложилите се общности не се осмеляват да се ръководят по Божията воля. По истинската Божия воля. Сьорен Плантенстед дошъл няколко години по-късно. Двамата били водачите. Пасторите.

Бернард скръсти ръце над закръгления си корем и се загледа замислено в пространството.

— Имаше някаква сила в това харизматично християнско движение. Някой трябваше да се надигне. Да се изправи и да покаже какво не е наред в обществото ни.

„Светлината Божия“ поели тази задача, обясни той. Демонстрирали. Непрестанно. И когато не крещели пред някоя болница или джамия, пишели читателски писма. Изпращали цитати от библията на политици и участвали в дискусии по форумите в интернет. Работели ден и нощ.

Фредрик сипа хладка вода в пластмасовите чаши.

— Но в един момент се е случило нещо? Нещо, което ви е накарало да се махнете от улиците.

— Не нещо. Някой.

Бернард и Анабел се спогледаха.

— Пер Улсен. Или татко Пер, както го наричахме.

Андреас нареди на масата снимките от флашката на нападателя.

— Това ли е Пер Улсен?

И двамата кимнаха.

— Не е Сьорен Плантенстед?

— Не — казаха едновременно и двамата. — Сьорен е дребен. Тъмен и здрав. Това е Пер — допълни Анабел.

Фредрик погледна към облечения си в костюм колега и Андреас също се вторачи в него. Предположението им се беше оказало правилно. Човекът, преследван от убиеца от Сулру, беше тайнственият пастор Пер Улсен.

— Нека тогава чуем малко повече за този татко Пер — каза Андреас.

Било Бъдни вечер и цялата общност, с изключение на пасторите, била в хола. Изминали били две години и половина, откакто Бернард се бил преместил в Сулру. Когато седнали на масата, разговорите затихнали. В края на масата, където винаги седели Алфсен и Плантенстед, било приготвено място за още един. Местата се заемали според йерархията. Тоест, колко дълго даден член бил прекарал в общността и какъв авторитет имал пред Бьорн и Сьорен.

Двамата пастори влезли в стаята. Както обикновено поздравили останалите и подканили всички да налеят в чашите си вино. След това Бьорн взел думата.

— Скъпо семейство. Днес сърцата ни са изпълнени с щастие. Не само заради коледната блага вест за Рождество Христово, но и заради рождеството, което се случва при нас. В нашето семейство. От днес вместо двама в нашата Божия общност вече ще има трима пастори. Какъв по-подходящ ден от този да отпразнуваме Светата Троица.

След това Сьорен Плантенстед отворил вратата към кухнята и един мъж на около трийсет със светла рошава коса и изразителни очи, разтворил широко ръце. Закрачил усмихнато към събралите се хора.

— Чеда Божи. Чеда мои! — казал той. — Заедно с вас ще се срещнем с Бога.

След това обиколил масата. Прегърнал и целунал всеки един от тях, преди да седне. Бил като пророк.

— Когато Пер те погледнеше, те обземаше чувството, че… — Бернард стисна устни замислено. — Че си в центъра на всичко. Беше силно чувство. Пер притежаваше много дарби, предразполагаше всички да се чувстват като част от едно цяло и имаше изключително присъствие.

Тази пролет не демонстрирали. Почти на никого в общността не липсвало висенето на студа, обидите, мръсотиите и погледите. Така изминало доста време, преди темата отново да бъде повдигната. Татко Пер се изправил и казал, че това време е отминало. През лятото в Сулру щели да идват работници. Очаквали ги големи начинания.

— Защо го наричате татко Пер?

Фредрик имаше чувството, че това понятие носи лек нюанс на кръвосмешение.

Анабел и Бернард повдигнаха рамене.

— Не знам. Сьорен и Бьорн го наричаха така.

— Какво е правил, преди да дойде в Сулру?

Нямаха представа. В общността татко Пер бил този, който задавал въпросите. Не обратното.

 

 

Фредрик се извини, напусна залата за разпити и влезе в тъмната стаичка отстрани. Ядът от крясъците в офиса на Кос все още тлееше у него. Трябваше да си го изкара някак. През огледалното стъкло виждаше как Бернард Кнутсен седи приведен напред и артикулира. Тъмнокафявата му коса се завиваше около оплешивяващото му теме. Анабел Вие се облегна на стола. Раменете й бяха отпуснати и постоянно приглаждаше широката си пастелна риза. Фредрик не чуваше какво казват, защото звукът от микрофоните беше изключен. Зелено триъгълниче на един монитор показваше, че въпреки това всичко казано вътре се записва.

Намери номера в телефона.

— Здравейте, Йорген Мустю, TV2…

— Здравей — каза мрачно Фредрик. Безшумно удряше стената с юмрук. — Аз съм.

— Здрасти, Фредрик — отвърна ведро Йорген. — Звучиш все едно ти е умрял домашният любимец? Ако не знаех, че единствените животни, които се чувстват добре у вас, са акари и прилепи, щях да се притесня. Какъв е проблемът?

— Проблемът е, че си глупак, на когото не може да се разчита. Защо не ме предупреди? Разказах ти за лабораторията. Аз ти пуснах мухата, дявол да го вземе!

Йорген се поколеба за миг. След това тонът му стана по-твърд.

— За какво да те предупредя, Фредрик? Че просто си зарязвате свидетелите? Или че сме попаднали на следа? — Замълча за кратко. — Мислех, че си наясно с всичко.

Фредрик преглътна тежко и отговори.

— Не — каза той. — Не сме наясно. — Прочисти гърло. — Не можем да открием подадения от тях сигнал. Ще ми се да се беше обадил. Въпреки всичко. Щеше да е… — Разтегли думите — … приятелски жест.

Йорген мълчеше. Фредрик очакваше високопарна реч как само си вършел работата, при това дяволски добре, но той не каза нищо подобно.

— Добре — отвърна Йорген. — Следващия път ще ти се обадя. Окей?

— Окей.

Фредрик закрачи напред-назад из тъмната стаичка.

— Още нещо, Йорген. Това, за което говорихме предния път. Източникът. Все още издирваме жени и деца. Шестима души са убити. Лично видях с очите си Ивар Тюфте. Той е направо… съсипан.

Журналистът дишаше дълбоко.

— Фредрик. Няма да издам източника.

— Поемаш голяма отговорност — каза студено Фредрик. Точно толкова студено, колкото беше необходимо.

— Ти си имаш твоята роля, Фредрик, аз си имам моята. Такъв е редът на нещата.

— Не виждаш ли, че ви е въртял на пръста си с тази ислямистка следа?

Йорген изсумтя.

— Нас са ни въртели на пръста си точно колкото и вас. Не се ли изисква твърде много от нашия източник да знае повече от полицията?

Фредрик притаи дъх.

— Внимавай. Това са опасни хора.

— Благодаря за загрижеността — отвърна сухо Йорген.

— Поздрави Тюрид.

— Поздрави и ти… — каза Йорген. — Която е там сега.

В залата за разпити разговорите продължаваха. Фредрик изключи записващото устройство и се върна вътре.