Ингар Йонсрюд
Виенското братство (36)

Глава 36

Тъмни облаци се стелеха по небето. Нощният въздух беше мек. Фронтовете се сменяха.

Кафа прекоси улицата, а Фредрик крачеше след нея. Спря се точно пред входа на тясното тунелче в сградата директно срещу хостела.

— Забелязах това, докато те чаках… — каза тя. Дървена врата препречваше пътя навътре. Кафа я натисна силно и тя се отвори.

— Двама души влязоха, докато седях отвън. Нито един от тях нямаше ключ — продължи тя. Докато влизаше вътре, разгледа ключалката. Нещо като дъвка беше натъпкано в нея. Тухленият тунел водеше към тесен заден двор. Кафа освети тунела, след това отиде до двора, завъртя се малко там и след това се върна.

— Защо сме тук? — попита Фредрик.

— Виж. — Кафа извади телефона от джоба си. Все още хващаше сигнала от безжичната мрежа на хостела. — Трябваше да се сетя — промълви тя и прехапа устни. — Емира никога не е отсядал тук. Само е ползвал интернета.

След това обясни целта на кратката си разходка из хостела. В края на коридора на всеки етаж беше видяла рутер за безжичен интернет. Затова и беше напълно възможно сигналът да се прихваща оттук. Както и от всички апартаменти от тази сграда с прозорци към улицата. Фредрик хвърли поглед към имената върху звънците. Две стълбища. Пет етажа.

— Кой ли би ни отворил по това време? — попита тя.

— Пробвай с този — каза Фредрик.

У. Валме. Единственият жител на сградата, който беше разпечатал името си на малка табелка.

— Подреден човек — добави той. — Освен това живее на първия етаж.

Звъннаха. Около минута по-късно им отговори пресипнал и сърдит глас. Следователите се представиха. Механизмът на вратата забръмча и се чу прищракване, което означаваше, че вратата е отворена. Възрастен мъж ги наблюдаваше през отвора на открехнатата врата.

— Търсим един човек, който смятаме, че се е криел тук — обясни Фредрик.

— При мен. Аз живея сам.

— На някой от горните етажи. Познавате ли съседите си?

Улрик Валме познаваше всичките си съседи. Тъй като беше най-възрастният жител на сградата, отговаряше за това да сменя крушки, да чисти покрива от сняг през зимата, да се грижи за двора през лятото.

— Защо решихте да се появите така посред нощ?

Фредрик не виждаше смисъл да му се обяснява.

— Всички апартаменти ли се използват? Някой да се е нанасял наскоро?

Валме бавно поклати глава.

— Не, отдавна никой не се е нанасял. Един от апартаментите от другата страна го дават под наем на студенти. Оттам постоянно влизат и излизат разни хора. Собственикът е някакъв мръсен адвокат.

— Но, казвате, там живеят студенти?

— Така им викат. Ама дали работят, или лапат пишки, за да си изкарват хляба, не мога да кажа. — Загледа се в Кафа, докато говореше.

— Ще разгледаме малко — каза ядосано Фредрик.

Получиха ключовете и продължиха нагоре по стълбището. Там имаше етажерки за обувки, играчки, пликове с боклук и няколко вестника. На повечето врати имаше табелки с имена. Никакви особени имена. Нищо ненормално. След четвъртия етаж едно тясно стълбище водеше към покрива. Входът на площадката към покрива беше запушен от маси, столове и етажерки. Същото беше и от другата страна. Нищо необичайно.

Отново минаха през тунелчето.

— Какво си мислиш?

— Ще пратим един патрул утре. За всеки случай. Но… — Фредрик я погледна искрено. — Всички добри полицаи се вслушват в интуицията си. Понякога наистина им помага. Понякога не. — Повдигна рамене. — Просто така се случва.

Кафа мълчеше. Сбърчи чело.

— Не — каза тя накрая. — Знам, че съм права.