Ингар Йонсрюд
Виенското братство (18)

Глава 18

Самир Бикфая застана пред полицаите. На лицето му имаше дълбоки бръчки. Сбърчваше вежди, когато натъртваше на нещо.

— Общността в Сулру е била в конфликт с едно от най-опасните религиозни движения в Норвегия. „Джамаат-е-Ислами“. Организация, която наблюдаваме от доста време. Преди две седмици изчезна един от лидерите им, Мохамед Халед Омар. Потъна вдън земя.

Бикфая направи дълга пауза, а веждите му направо завибрираха.

— Но да се върнем на жертвите на извършеното престъпление. Общността „Светлината Божия“.

Фредрик и Андреас седяха отзад в заседателната зала. През спуснатите щори падаха само малки ивици слънчеви лъчи върху перваза на прозореца и напомняха за летния ден. Останалите слушатели бяха от Националната следствена служба, ПСС и служители на полицията в Осло. Имаше най-малко шейсет души. Кафа Икбал седеше отпред между Себастиан Кос и Сюне Йоргенсен.

Бикфая натисна един бутон до екрана. Стаята се затъмни.

— „Светлината Божия“ е общност, която съществува в дигиталното пространство, тоест в интернет, от края на 90-те.

На стената зад Бикфая се появи уебстраница. Вниманието на Фредрик бе привлечено от снимката за фон. Беше отблъскващата картина на Исус, която висеше на стълбището в Сулру. Но, мили боже. Тук беше още по-ужасяващо, защото картината се движеше. Някой с творчески ум беше направил анимация как кръвта се стича от лицето на Спасителя, така че долната част на екрана бавно се превръщаше в тъмночервено езеро.

Както беше очаквал Фредрик, Андреас не беше възхитен от идеята да допусне някаква млада ПСС-агентка до собственото им езерце. Достатъчно ясно го беше изразил. Първо чрез въздишки и въртене на очи. След това пък се здрависа с нея, като каза високо и ясно: „Шалом“.

— В продължение на пет години „Светлината Божия“ са публикували поне четири хиляди статии. В онлайн издания на вестници, религиозни страници и различни форуми — продължи Бикфая. — Използват обвинения, обиди и заплашват с гнева Божи.

Бикфая криеше дистанционното в ръка, но показваше, че натиска копчето, като леко приклякваше и след това се изправяше. На екрана започнаха да се сменят разни статии.

— Освен това са били и активни демонстранти. Вижте това.

В статиите се говореше за протестите, в които бяха участвали членовете на „Светлината Божия“.

— И тази.

Като с магическа пръчка се изпариха всички статии, освен една:

„Бой между християнски фанатици и мюсюлмани“.

— Тази статия е публикувана преди девет години в онлайн вестник. Много от членовете на общността са били бити след демонстрация, при която са хвърляли бутилки, пълни със свински вътрешности, по мястото за сбирки на „Джамаат-е-Ислами“. Крещели са лозунги, заливали са вратите със свинска кръв.

Този момент сякаш събуди чувството за хумор у шефа на ПСС и той се засмя пронизително.

— Явно на някои млади ислямисти им е дошло в повече. Нападнали ги с бухалки. Доста били пребитите, между тях и няколко жени. На мястото е имало и деца. Трима мъже били откарани в болница, а двама ислямисти били съдени за упражняване на насилие.

Бикфая застана пред Кафа Икбал. Толкова близо беше до нея, че би могъл да я докосне със средно голям полов орган. Гласът му прозвуча по-дълбоко.

— По-малко от година след сблъсъка с „Джамаат-е-Ислами“ „Светлината Божия“ изчезна от общественото пространство. Никакви статии. Никакви демонстрации. Никакви обвинения. Следяхме в интернет за техни прояви. Не беше сложна задача.

Натъпка толкова дълбоко краищата на ризата в панталоните си, че гърдите му изпъкнаха.

— Знаете ли защо? — Не изчака отговор. — Ами, защото нямаше такива. Нищо. Нямат профили във фейсбук и туитър. Нямат дори мижав имейл. Общността беше една от най-активните в публичното пространство, а след това просто се изпари.

Върна се обратно в центъра на подиума.

— Смятаме, че това се дължи на сблъсъка с „Джамаат-е-Ислами“. Боят предизвика реакции. Заплахи. Насилие, което вероятно дори не е докладвано на полицията. Възникна дълготрайна вражда.

Бикфая посочи своята подчинена.

— Госпожица Икбал ще ви обясни.

Кафа Икбал изтри изпотените си длани в ризата и се изправи. Фредрик се опита да разчете погледа й, когато тя се обърна към тях. Млада жена, мюсюлманка от ПСС. Със сигурност не й е било лесно. Фредрик беше използвал времето преди срещата, за да разгледа досието й. Само допреди три години и половина самата тя беше патрулирала по улиците на Осло като полицай. След това се беше махнала от Грьонланд и беше получила едно от малкото места за много желаната позиция на анализатор в полицейската централа.

Фредрик знаеше, че младите полицаи таят смесени чувства към облечените в цивилни дрехи разследващи полицаи от криминалния отдел. Зад гърба му и тези на колегите му се говореше как обичат да разпускат, бъбрейки си и смучейки тютюн, защото знаят, че униформените полицаи вършат цялата работа и ограждат местопрестъпленията с жълта лента вместо тях. В отдела често се казваше, че те никога не носят тежки униформи, затова пък винаги казват тежката си дума. Тя вероятно ги беше ненавиждала. А сега седеше тук.

Фредрик видя как Кафа хвърля остър поглед на Бикфая. Ама че задник. Беше изтъкнал, че идеята да „остави Кафа да се пробва“ е била негова, докато я галеше по гърба. Изглеждаше като наскоро опитомена дива кобила. Все още замаяна от електрошока.

— Преди десет години „Джамаат-е-Ислами“, срещу която са протестирали от „Светлината Божия“, е била съвсем нова и незряла организация. Липсвали са й силни водещи фигури. Към днешна дата обаче…

Фредрик, подобно на повечето норвежци, добре познаваше „Джамаат-е-Ислами“. Малка група млади ядосани мъже, ненавиждащи безбожната страна, в която родителите им бяха дали живот. Ненавиждаха всички мюсюлмани, които бяха различни от тях и с това осмиваха собствения си Бог. И ненавиждаха онези хора, които ги караха да се държат като норвежци, защото те никога нямаше да станат такива. Нито в собствените си очи, нито в тези на норвежците. „Джамаат-е-Ислами“ искаха да превърнат Норвегия в ислямски халифат.

— Години наред са се движили на ръба на закона. Упражнявали са насилие срещу хора с различно мислене и техните семейства. Притежавали са незаконни оръжия. Имаме и сведения, сочещи към терористични заговори.

Кафа направи пауза и отново избърса длани в ризата си.

— Работата по събирането на доказателства обаче отнема много време.

Взе дистанционното и показа снимка, на която се виждаше клекналият пастор Алфсен, убит до собственото си легло. Коприненият шал около ръцете му беше опънат.

— Някой да знае арабски?

Няколко ръце се вдигнаха колебливо.

— Преводът изглежда горе-долу по следния начин — каза Кафа и посочи надписа с лазер от дясно на ляво.

Достойни да водят борбата за Делото Божие са онези, готови да заменят земния си живот с този в отвъдното. Този, който се бори за Делото Божие, независимо дали загине или победи, ще бъде богато възнаграден от нас.

Тя огледа хората в залата.

— Това е пасаж от Корана. Често се появява в два случая. Използва се от ислямисти, за да оправдаят извършените жестокости, и от антиислямисти, за да докажат жестокостите, съдържащи се в исляма.

Себастиан Кос я прекъсна.

— А в конкретния случай?

Тя го погледна и примигна.

— Ами… — започна тя и си пое дъх. — Зависи от мотивите на убиеца на пастора.

Кос се покашля.

За миг Фредрик се порадва на явното недоволство на инспектора. Снизходителният тон на Кафа беше очевиден и в същото време неуязвим. След това обаче осъзна нещо: На кого щеше да се наложи да работи от сега нататък със самодоволната полиглотка, бюрократка от ПСС? Мамка му, нямаше да е Кос.

Преди срещата се беше развихрила дискусия. Ясно беше, че всички полицейски екипи, работещи по случая, бяха попитани дали може „дамата анализатор“ да работи с тях. Всички бяха отказали. Нямаше в никакъв случай да позволят на ПСС да ги подслушват. Знаеха какви са хората там. Двайсет и няколко годишни с костюми, използващи електронни таблици и устройства за подслушване, с които само провокираха скъпоплатени адвокати. Не проявяваха никакво уважение към добрата старомодна полицейска работа.

Фредрик не си спомняше Кос да го е питал. Затова заключи, че Кафа Икбал е наказание за нещо нередно, което е извършил. Например това, че съществува по същото време и на същото място — в същата вселена — като Кос.

На половината екран се появи кадър на мъжа от записите на камерите в Сулру. Взираше се в камерата. Главата зад маската изглеждаше издължена върху тесния му врат. Кафа отново натисна копчето. Останалата половина от екрана беше заета от паспортна снимка на мургав мъж с много изразителни очи, дълга брада и черна права коса. От десния ъгъл на устата до адамовата му ябълка се спускаше крив белег.

— Това е Мохамед Халед Омар. Или, както сам се нарича, Емира. Рожденото му име е Рахим Раза Хюсеин, на трийсет и четири години, британски гражданин, живял в Норвегия през последните три години. Емира е осъден във Великобритания за участие в провален бомбен атентат преди единайсет години. Тогава е взривил четирите пръста на лявата си ръка, без палеца, и му е останал този белег на лицето. Лежал е седем години. Твърди, че изучавал исляма в затвора и станал правоверен мюсюлманин.

Кафа застана на ръба на подиума и се наведе леко напред. Фредрик осъзна, че оглежда младата жена. Слаби крака в чорапогащник и добре тренирани бедра под полата. Тъмна вдлъбнатина около слабините, тесен ханш и плосък корем под ризата. Изящна сянка под гърдите й.

Прехапа бузата си и преглътна.

— За съжаление, снимковият материал от местопрестъплението не е достатъчно добър, за да можем да си направим изводи. Но, както всички виждате, има нещо общо между мъжа от Сулру и Емира, а именно черните, взиращи се очи и продълговатата глава. Операторите ни, които го наблюдават от известно време, твърдят, че двамата се движат еднакво. На осемдесет процента са сигурни, че става дума за един и същ човек. — Усмихна се криво. — Това е най-доброто, с което разполагаме.

Фредрик се загледа в снимките. Много беше вероятно да става дума за един и същ изверг. Но можеше и да не е така.

Кафа отново натисна копчето. Показа се още една размазана снимка на Мохамед Халед Омар. Стоеше в кухня и говореше по телефона. Лявата ръка на Емира, на която бе останал само палецът, беше отпусната на масата. Приличаше на перка на тюлен.

— Снимката е отпреди осемнайсет дни и е последната, направена от екипа ни. Заснет е в собственото си жилище. Емира не е стъпвал там доста отдавна. Не е ходил в джамията. Това засилва подозренията ни, че може да е замесен в убийствата в Сулру.

На екрана зад Кафа се появи копие на първата страница на норвежки паспорт. Притежателят му беше Мохамад Камбрани, според документа на трийсет и шест години, висок сто осемдесет и четири сантиметра, със заоблена брадичка и широки рамене.

— Емира рядко ходи някъде без Камбрани. Роден е в Норвегия, родителите му са пакистанци. Бил е в хулигански банди в Осло. Има две присъди за насилие и многократно е съден за наркотици, грабежи и укриване. В днешно време е бодигард и последовател на Емира. Също като господаря си твърди, че е открил пътя към исляма. — Почти недоловимо изсумтя. — В момента и двамата се издирват.