Ингар Йонсрюд
Виенското братство (17)

Глава 17

„Пакистанци, сомалийци, афганистанци, шведи и поляци. Какво е общото между всички култури? Искат да гледат собствените си простотии по телевизията.“

Още една сателитна антена се беше появила на една от терасите в жилищния блок точно до полицейския участък на улица „Окебергвайен“ в Грьонланд. Девет от двайсетте балкона бяха украсени с огромни чинии, обърнати на юг. Процентът се беше качил на четиридесет и пет. Андреас го наричаше най-точния начин за отчет на мигрантите.

Фредрик седеше сам в една от заседателните зали на седмия етаж. Беше в лошо настроение и броеше антени, смяташе проценти и мислеше за Андреас. Дори дългият сън не беше успял да прогони болките в тялото му от часовете, прекарани в Сулру. Протегна се, повдигна тежките очила от носа си и си пое дълбоко въздух от топлия свеж летен бриз, който се прокрадваше през защитения против самоубийства малък отвор на прозореца.

През нощта бурята беше утихнала. Вместо нея бели летни облачета пробягваха по небето. По това време обикновено имаше задръстване на светофарите. Но не и сега. Не и в последната седмица преди лятната ваканция. Няколко коли бавно задминаха колоездач в състезателен екип. Две млади момичета с бледи бедра подтичваха по тротоара.

Позна баритона на Себастиан Кос още преди вратата да се затвори зад него.

— … Така че предстои да разберем какво ще кажат медиите по въпроса. Петима убити. Една цяла проклета общност, безследно изчезнала. Ислямистката следа все пак е ужасно интересна.

Кос наблегна на а-то. „Ужааасно.“

Инспекторът сам се прекъсна.

— Ето го Байер, за когото ти споменах. — Кос направи крачка встрани и сякаш намигна леко на мъжа, който го следваше. Нисък човек с къдрици и много космати вежди. Той прекоси уверено стаята.

Фредрик подаде ръка и мъжът я стисна силно с потната си длан. Носеше пластмасов камък на врата си, на който беше отпечатан норвежкият лъв^[1] и три букви. ПСС.

— Самир Бикфая, Полицейски служби за сигурност.

Изговаряше думите кратко и насечено с интонация, която издаваше, че норвежкият не му е майчин език. Ако се съдеше по външния му вид, сигурно беше от държава на изток от Средиземно море.

— Приятно ми е — промълви Фредрик без излишен ентусиазъм. Надигна поглед. Още някой беше влязъл в стаята. Млада слаба жена. Стигаше до раменете на Кос. Кожата й беше по-скоро бежова, отколкото кафява, а черната й гъста коса бе сресана настрани. Лицето й беше широко, бузите й — закръглени, брадичката й — тясна и хубаво оформена. Очите честни. От Пакистан или Индия е, помисли си Фредрик.

— А това е Икбал Кафа — каза Кос. — Тя е от анализаторския екип на ПСС и е под ръководството на Бикфая. Кафа е специалист по ислямски фундаментализъм и тероризъм. Назначих я в твоя екип. Тя ще бъде свръзка между полицията в Осло и централното управление в този случай.

— Окей…? — отговори колебливо Фредрик.

Всичко това не беше нормално.

Самир Бикфая се прокашля.

— Както разбираш, от ПСС се отнасяме изключително отговорно към този случай. Ако работим заедно, ще можем да оптимизираме потока на информация и управлението на случая чрез общите ни знания и опит.

Самир може би не беше учил норвежки като дете, но прекрасно бе усвоил целия норвежки речник на бюрокрацията. Докато разговаряха, Бикфая сложи ръката си на най-долната част на кръста на жената агент. Точно там, където късото яке свършваше и започваше тясната й пола. Тя протегна малката си топла ръка, отмести решително неговата и почти незабележимо направи крачка встрани от своя шеф.

— Кафа Икбал, ПСС — каза тя. Срещна погледа му. След това погледна към Кос. — Икбал е фамилията ми.

— Аха — изръмжа инспекторът. — Пише Икбал Кафа на това нещо там — каза той и посочи камъка на врата й.

— А пък на вратата на офиса Ви пише Кос Себастиан — отвърна тя. Ръкостискането й беше по-силно, отколкото Фредрик бе очаквал.

— Ще работим заедно. С нетърпение го очаквам.

Фредрик хвърли мрачен поглед на Кос.