Ингар Йонсрюд
Виенското братство (85)

Глава 85

Отбиха се от Е18 и Себастиан Кос намали скоростта. Но не достатъчно, че дъждът да не блъска бясно в предното стъкло на мерцедеса на инспектора. Фредрик седеше свит до него и му беше лошо от пътуването. Бяха поддържали самоубийствената скорост, откакто Фредрик му беше казал за снимката на Виенското братство, и че Колбайн Име Монсен е един от мъжете на снимката. Кос трябваше да наруши мълчанието. Направи го чак след като минаха покрай табелата, оповестяваща, че се намират в Хортен.

— Колко надежден всъщност е този твой историк?

Фредрик се усмихна на себе си. За Кос това бе твърде горчив хап. Първо, да научи истината. След това — да живее с мисълта, че и Фредрик я знае. Не пасваше добре към семейната хроника да имаш изследовател на расовата хигиена точно над себе си в родословното дърво. Кос обаче го изненада.

— Това… всъщност не ме учудва — каза трезво той. — Знаех, че е бил изследовател и че е бил част от съпротивата. Но нищо не съм чувал за някакво братство. Баща ми и дядо ми никога не са били близки.

Пътят свършваше край промишлената местност до парка „Брумсюрде“, точно до старата корабостроителница на Хортен. Инспекторът паркира пред тухлена постройка. До главния ход, една стъклена врата с алуминиева рамка, имаше табела с емблемата на Норвежката биолаборатория.

— А военният историк знаеше ли, че съм внук на Колбайн Име Монсен? — внезапно попита Кос.

— Не. Но знаеше, че Герхард Монсен му е син. А баща ти беше на погребението на майка ми по-рано това лято. Той ми каза, че си му син.

На Кос му отне един момент да проследи мисълта на Фредрик.

— Разбирам. Ти познаваш ли баща ми?

— Не. Но родителите ми явно са го познавали. И двамата са мъртви.

Кос отвори вратата на колата и го погледна.

— Защото татко питаше за теб.

 

 

На рецепцията имаше пазач, който ги пусна вътре. Помещението беше неприятно, стените бяха боядисани в светлозелено, имаше пластмасови палми и автомат за кафе, който пускаше само мръсна вода. Докато пазачът съобщаваше за тяхното пристигане, Фредрик се обърна към Кос.

— Явно има нишка, която започва от Виенското братство и стига до общността в Сулру. Трябва да говоря с дядо ти. Това за теб няма да е проблем, нали?

Кос го гледа дълго. Изражението му не можеше да бъде разчетено. Накрая сви рамене и поклати глава.

— Не. Но той е много стар. Само те предупреждавам.

Шефката на отдела за анализи Петра Юхансен беше фина жена на около четиридесет. Със сериозно изражение на плоското си лице провери значките им. След това хвърли поглед към пазача и им махна да я последват надолу по коридора. Спря, чак като се отдалечиха достатъчно, за да не ги чуе никой.

— Резултатите от анализите са много обезпокояващи. Говорим за явна заплаха за здравето на хората.

Себастиан Кос се покашля нетърпеливо.

— Наясно сме с това. Оцелелият е диагностициран с едра шарка.

Шефката на отдел анализи се втренчи безизразно в него.

— По-лошо е от това — каза тя и го погледна право в очите. — Много по-лошо.

Петра Юхансен ги заведе в една полупразна стая със стена прозорец. Пред него имаше редица столове. Беше лаборатория. Имаше поне петнайсет работни места тук, но само двама души бяха вътре. И двамата бяха облечени в предпазни костюми. Фредрик не можеше да види дори дали са мъже или жени. Погледнаха за кратко към тях иззад един голям микроскоп. Юхансен скръсти ръце над лабораторния си костюм и застана пред прозореца.

— В нашия бранш избягваме да си правим прибързани заключения — започна тя, докато гледаше ту единия, ту другия.

Кос забарабани с пръсти по стола.

— Но като имам предвид информацията, която получих, не виждам друго обяснение. — Натисна едно копче. Прозорецът се затъмни и стана непроницаем.

Това, което бяха открили в Поршгрюн, било терористично оръжие. Съдържало всички необходими средства, за да порази дадено общество. Да разпространи страх, смърт и несигурност. Да причини анархия.

Обърна глава към Кос.

— Вярно е, но не е точно да се каже, че е открит вирус на едра шарка. Открихме три вида от вируса на едра шарка. Тоест, три различни щама на един и същ вирус. И това не е някаква случайна мутация. Тези различни видове са били разработени.

— Защо… — започна Кос. — Защо някой би направил нещо подобно?

Анализаторката вдигна ръце.

— За да се повиши смъртността — каза мрачно тя. — Ще Ви обясня.

Петра Юхансен го сравни с разработка на антибиотици. Изследователите и производителите на лекарства непрестанно откривали нови формули за тях. Защото бактериите от своя страна непрестанно развивали имунитет спрямо вече съществуващите антибиотици. Било като състезание. Една борба между човек и бактерии в духа на дарвинизма.

С разработката на три различни вида едра шарка значително се понижавали шансовете за оцеляване сред населението. Човек можел да има силите да се пребори срещу един тип, но не и срещу другите. В този случай човекът се превръщал в бактерия. Вирусът нападал човека, както антибиотикът напада бактериите. Ако не бъдеш убит от първия вариант на вируса, вероятно ще умреш от следващия.

Тя се изправи.

— Това откритие показва според мен, че някой е подготвял масова биологична терористична атака.

— Мили боже… — простена Кос.

Анализаторката замълча. Остави ги да осмислят цялата информация и сетне продължи. Имаше и още. Точно преди да дойдат, тя била разговаряла с Института по съдебна медицина. Карл Йосефсен не бил умрял от едра шарка.

— Какво? — извика Кос.

— Умрял е от антракс. Антракс на белия дроб.

— Антракс ли? Онова нещо, дето терористите го слагат в писма, за да убият някого?

Тя се покашля.

— Точно така. И към това успяхме да идентифицираме още една болест. — Тя вдигна извинително рамене. — Шап.

Кос я погледна въпросително.

— Шап ли? Това пък какво е, дявол да го вземе?

— Шапът е болест по животните — прекъсна го Фредрик. — Доколкото знам, доста смъртоносна. Остави я сега да разкаже докрай. Каква е ситуацията с тази болест?

Кос го погледна ядосано, но не каза нищо.

— Едрата шарка, както знаете, е вирус. Много заразен вирус с потенциално висока смъртност. Антраксът и шалът пък са бактериални болести.

Погледна единия, после другия. Обясни им очевидното. Това не били болести, които в природата се срещат заедно. Обаче имали едно общо нещо. И трите били биологични оръжия.

Сключи пръсти пред корема си и загледа Фредрик.

— Имате ли деца?

Той кимна.

— Как бихте реагирали, ако избухне епидемия с едра шарка? Която е всеизвестно биологично оръжие. В рамките на седмица хората започват да умират. В началото само няколко десетки души в болниците и отделенията за контрол на инфекциите. След това обаче стават стотици. Няма вече места в специализираните отделения, няма достатъчно предпазно оборудване за здравните работници. Губим контрола. Болестта може да е навсякъде. Навсякъде, където се събират хора. Малкото останали ваксини стават ценни като злато. — Затаи дъх. — И точно тогава се извършва целенасочена атака с антракс. Чрез вентилационната система на метрото. В болниците. Министерствата. И какво правим, ако в същото време селското стопанство е покосено от шап? Добитъкът трябва да бъде изклан, а после навсякъде ще има купища мъртви горящи животни. Край пътищата? — Разпери ръце. — Няма да тръгнете на работа. Няма да пуснете децата на училище. Вероятно ще напуснете града. Ще отидете в някоя хижа? Хората ще грабнат всичко, до което се докопат. В магазините стоките ще изчезнат. Водоснабдяването ще откаже. Токът ще спре. Канализацията ще се срине.

Фредрик погледна към Кос. Кожата му отново бе придобила онзи нездрав оттенък. Тя продължи.

— Паниката ще се разпространи. У Вас. У онези, които обичате. У всички, които познавате. В цяла Норвегия.

Мълчание.

— Абсолютен хаос. Говорим за терористична атака с апокалиптични размери — каза бавно тя.

— Страшният съд — промълви Фредрик. — Първият от последните дни.

Шефката на отдел анализи ги придружи до паркинга.

— Мислите ли, че… един-единствен човек би могъл да стои зад всичко това? Или една малка група? Като например общността в Сулру?

Петра Юхансен поклати глава.

— Не. Невъзможно е. Тук говорим за нещо много по-голямо. Необходим е голям брой висококвалифицирани учени. С достъп до сложна технология, големи ресурси и най-вече време. Много време. Десетилетия. Трудно е да си представи човек… — Тя поклати глава. — … че нещо подобно би могло да се случи без намесата на властите на нечия държава.