Ингар Йонсрюд
Виенското братство (84)

Глава 84

Листа, ноември 1943 година

На яката на сакото му беше пришито парче плат, на което беше изписано името на предния притежател. Мастилото обаче беше избеляло и надписът бе нечетлив. Панталоните му бяха твърде къси, по ръкавите пък имаше кръпки.

— Готов ли си?

Хел Клепшлан го чакаше. Навън времето беше меко, валеше ситен дъждец. Прожекторите се отразяваха в блестящия лед. В уютното антре на къщата ги посрещна възбуждаща апетита миризма на пържен лук, месо и току-що запалени цигари. Чуваше се пращенето на камината в хола. В трапезарията седяха мъже в униформи.

— Господа, ето го и него. Моят студент, моят колега, моето дете. Брут.

Елиас. Устните му се бяха разтворили в изпълнена с очакване усмивка. Носеше тъмносив костюм с тясна кройка.

Немците се засмяха глухо. Елиас отведе Колбайн до празното място в края на махагоновата маса. На нея бяха наредени бял порцелан, тънки сребърни прибори и кристални чаши. Най-близко стоящият офицер се изправи, изтрака с токовете си и подаде ръка. Беше висок колкото Колбайн. Тесните му очи гледаха през кръгли очила. Вероятно бе в началото на трийсетте.

— Това е главен комисар на криминалната полиция и хауптщурмфюрер^[1] Рандолф Фернер. Отговорен е за операциите на Държавната сигурност в Кристиансан и в Южна Норвегия — каза Елиас на немски.

Ръкостискането на Фернер беше леко и безучастно. До офицера седеше неговият асистент. На яките и на двамата беше съшита емблемата на SS. Останалите бяха офицери от Вермахта^[2].

— Капитан Хайнрих Вилюбер ръководи работата по изграждането на военноморските съоръжения в областта и често прибягва до работната ръка от нашия лагер — каза Елиас.

Една дебела и плешива фигура му подаде студената си ръка.

— Според слуховете ти смяташ, че злоупотребявам с работната ръка във вашия лагер — каза високо мъжът и се изсмя. Останалите се усмихнаха снизходително. Колбайн се обърна към последния гостенин на професор Бринк.

— Роберт Ницке, старши лейтенант. Той се занимава с администрацията на работническите лагери в Листа.

Тъмнокосият Ницке не се изправи. Вместо това само се приведе над масата. Колбайн го побиха тръпки в мига, щом стисна ръката му. Мъжът срещна погледа му и се ухили. Липсваха първите две стави на безименния му пръст. Кожата на дланта му беше твърда и грапава. Имаше белези от шевове. Германецът огледа замислено Колбайн. Подпря брадичката си на ръката.

— И какви са вашите наблюдения върху извършваната тук научна дейност, доктор Монсен?

— Ами — отвърна бавно Колбайн. — Професор Бринк е един от водещите учени в тази област още откакто аз започнах да работя за него. Това беше преди повече от петнайсет години. Расовата биология е… многопластова. И сложна. — Той вдигна глава и погледна Елиас в очите. Професорът седеше от другата страна на масата. Внимателно слушаше думите му. — Няма да лъжа. Обезпокоен съм от някои от методите, използвани тук. Но съм склонен да вярвам, че те ще доведат до научни резултати по-бързо, отколкото човек би си представил дори в мирни времена.

— Хм — каза Ницке и погледна към Елиас. — Голям дипломат е това ваше момче.

Елиас Бринк направи знак с ръка на Колбайн да седне. Той самият обаче остана прав. Благодари на всички за присъствието в къщата, която той наричаше „Йостхасел“, и ги приветства с добре дошли на деня за покаяние и молитви.

— Така го празнувахме на улица „Малерщрасе“ — приключи той, задържайки поглед върху Колбайн.

Шумът на масата постепенно значително се увеличи. Ядоха прясна риба, стекове от сърна и крем с диви къпини. Имаше френски вина и коняк. Откакто беше напуснал Виена, Колбайн не се бе наслаждавал на подобно угощение.

По едно време осъзна, че вече не са сами. Някой се смееше. Смях на млади момичета. Идваше от хола с камината. Като след подаден сигнал офицерите изведнъж станаха и нахлуха в хола.

Норвежките момичета и офицерите се познаваха. Събраха се около масата, всеки със своята чаша за шампанско в ръка. Германците и пет млади норвежки. Елиас остана на вратата зад Колбайн.

В центъра на стаята седеше Вилюбер, който тъкмо отваряше бутилка шампанско. Тапата излезе с лек пукот и остана в ръката на офицера.

— О… Хайнрих. Трябваше да гръмне хубаво. Нали сме на празненство! — извика едно от норвежките момичета на изненадващо добър немски.

Тя имаше къдрава тъмнокафява коса и бели заоблени зъби. Жълто-бялата й лятна рокля подчертаваше извивките над хълбоците й, а издигнатите й гърди, самоуверената й усмивка и животинските й очи му напомняха на хулдра^[3]. Беше се хванала здраво за дебелата ръка на Вилюбер.

— Нали знаеш какво казват, Мариане — отвърна той и завъртя дебелия си врат. Лицата им бяха близко едно до друго. — Трябва да прозвучи като въздишка на задоволена жена. — Момичетата се разпискаха от неприличния коментар, а онази, чието име беше Мариане, размаха строго пръст пред тлъстите устни на Вилюбер. След това остави Вилюбер да я целуне влажно по ръката, а после направи няколко несигурни стъпки към пращящата камина.

Чак тогава той забеляза нея. В голямото кожено кресло пред камината седеше фина млада жена. Гледаше останалите с интерес, но дистанцирано. Като котка, която наблюдава играта на малки кученца. Кафявата й коса имаше червен оттенък и стигаше до раменете. За разлика от останалите, беше облечена в по-тъмна, по-дълга и значително по-скъпа вечерна рокля. На тънкия си врат носеше малка златна верижка с голяма колкото грахово зърна перла. Лицето й беше тясно и красиво. На Колбайн му напомняше на някого. Приличаше на Елса, осъзна внезапно той.

Докато офицерите от по-нисък ранг си взимаха столове от трапезарията, Вилюбер застана пред камината.

— Време е за представлението тази вечер! — извика той.

Срамежливият Фернер гледаше усмихнат към момичетата, а Вилюбер изчезна в антрето. Момичетата запляскаха в захлас, оправиха летните си рокли и седнаха. Тогава той се върна. На плешивата си глава Вилюбер си беше сложил светла официална лисича кожа. Беше свалил офицерското яке и вместо него си метна един копринен шал на раменете. Държеше половинметрово червено перо, а в ъгълчето на устата си имаше запалена цигара. Мигаше силно с очи и говореше с дрезгав и ведър глас.

— Каква прекрасна вечер, господа. И дами…

— Ти не трябваше ли да си в Лондон и да чукаш евреи? — провикна се Ницке.

Вилюбер не му обърна внимание и направи женствено полукръг на пръсти, после се наведе напред, размаха шала и изви широкия му край. Сетне погледна към тях и сложи, флиртувайки, пръст на долната си устна. Мъжкият му задник висеше тежко от офицерските му панталони. Запя с дрезгав глас:

Аз съм хубавата Лола, любимка на сезона,

Имам пианола у дома в салона,

Аз съм хубавата Лола, всеки ме харесва,

Но никого не пускам до пианолата чудесна!^[4]

Не беше приятна гледка. Колбайн примигна и отправи мислите си към първия път, когато бе чул запленяващата мелодия. Беше гледал филма заедно с Елиас и Елса в едно кино до Пратера във Виена.

Аз съм хубавата Лола, любимка на сезона…

Сега и другите офицери започнаха да припяват, а Вилюбер с танцова стъпка се наведе над Ницке, който се олюля на дървения си стол до масата. Вилюбер седна в скута му и му лепна една сочна целувка на челото. Момичетата запляскаха, а Ницке хвана здраво задника на своя колега и силно го разтресе. След това германецът отново излезе в антрето.

Единствената, която не участваше в целия този шумен сеанс, беше червенокосата жена. Тя само пляскаше леко. Кожата на кльощавите й ръце беше бяла като сняг, а гърдите й съвсем леко се очертаваха под дрехата й. Усмивката й принадлежеше на една по-млада жена от тази, за която бе шита вечерната рокля. Елиас положи самоуверено ръка на рамото на Колбайн и кимна към нея.

— Красива е, нали? — прошепна той и си проправи път през стаята. Седна на страничната облегалка до нея. Сложи ръка в началото на шията й. Тя затвори тъмните си очи и заклати като в транс глава от една страна на друга.

Постепенно настроението се промени. Всички бяха пияни и играта загрубя. Бяха пуснали един грамофон в ъгъла. Стаята се беше замъглила от цигарен дим. Едрата Мариане седеше в скута на капитан Вилюбер, който най-безсрамно беше заровил ръка дълбоко под полата й. Ницке и асистентът на Фернер седяха на канапето между момичетата. Там те се забавляваха с игра, в която целта беше от намокрени със слюнка парченца от салфетки да изобразиш полови органи.

Колбайн не напускаше мястото си на вратата. Елиас отново насочи вниманието си към него, изправи се и даде знак на жената във вечерната рокля да направи същото. Заведе я при него. Изглеждаше почти срамежлива.

— Да седнем в трапезарията — каза Елиас.

Докато излизаха, той му прошепна в ухото:

— Така обичат да правят немците. Имат нужда от това. Отговорността им е голяма, а и много им липсват семействата.

Елиас издърпа един стол и младата жена мина пред него. От нея се носеше уханието на лято. Беше толкова дискретно, че най-вероятно само бе навлажнила пръстите си с розова вода.

— Колбайн, това е Карен.

Карен? Карен. Разбира се. Сега я позна. Отблизо ясно се виждаха малките детски лунички. Жената беше Карен Клепшлан. Дъщерята на Хел Клепшлан. Момичето, което го беше издало. Тя се усмихна скромно и подаде ръка. Колбайн я пое. Беше все едно да държиш новоизлюпено врабче.

— Докторе — каза тя и кимна леко с глава.

— Госпожице — отвърна той.

— Госпожица е още, да, но няма да е задълго — намеси се Елиас. — Ще се оженим, щом Карен порасне достатъчно. След това ще взема сина си от Елса в Германия и тримата ще се преместим тук, в Йостхасел. Толкова ще е хубаво да има някое дете тук. Нали, Карен?

Елиас я погали по изпъкналите бузи. Тя се изчерви и сведе поглед към масата.

Колбайн се опита да си поеме дъх. Гърлото му се сви, а сърцето му блъскаше като чук на ковач. Не бе трудно да се досети какво цели професорът. Човъркаше го, беше като търпелив лешояд до ранен човек. Професорът искаше да го пречупи. И какъв бе най-добрият метод? Елса? Или момичето, което го бе предало? Напомнянето, че Елиас и Елса имаха дете? Явно разговорът водеше натам. Професорът щеше да използва неговото собствено сакато момиченце, за да му нанесе смъртоносната рана. Да го накара да падне на колене. Да му се подчини.

Елиас Бринк имаше цялото време на света и не криеше, че се наслаждава на прикрития двубой. Колбайн се насили да срещне погледа на професора. Преглътна тежко.

— Ами Елса?

— Елса — повтори Елиас. Усмихна се почти измъчено. — Така ще е най-добре. Елиас в момента живее с баба си и дядо си в Бортфелд, докато Елса е в Гърция. Но свърши ли войната… Искам сина си тук. Расте бързо. Пет години. Никое дете не бива да израства без баща. А и Карен го иска. Очаква с голямо нетърпение да стане майка на момчето. Ще го обича като свой собствен син.

Никое дете не бива да израства без баща. Как смееше. Колбайн отново преглътна своята ненавист. Не трябваше да се поддава.

— Елиас ли? Кръстил си сина си Елиас?

— Това беше желанието на Елса. Елиас Герхард Шрадер. Кръстен на нейния брат и на мен. — Поклати засмяно глава. — Нали знаеш… Елса си е малко емоционална. Като повечето жени. Искаше да почете дори името Колбайн. Разбира се, докато беше бременна с твоето дете. Преди да разбере, че е момиче. И че е изчадие. — Усмивката му бе преминала в животинска изкривена гримаса. — Можеш ли да си представиш? Немско дете, кръстено Колбайн? — Изсмя се гръмогласно. — Бива ли такова нещо… Добре, че нищо не излезе от това.

 

 

Миришеше на канализация и едно куче излая, когато Хел Клепшлан го блъсна обратно в килията.