Ингар Йонсрюд
Виенското братство (76)

Глава 76

Фредрик трепна и се събуди. Почти не бе спал. Само беше дремал, докато мислите му обработваха какво беше видял в бункера. Или по-точно какво не беше видял.

Не можеше да спре да мисли за причината, поради която изобщо бяха дошли тук. Заради двамата хомосексуални мъже. Къде бяха те? Или поне телата им? Дали нямаше още някакво скривалище?

Нещо обаче човъркаше подсъзнанието му. Измъчваше го през цялото време и сега той осъзна какво беше. Експлозивите. С4 бяха военни взривни вещества и човек лесно можеше да си ги набави. Тъй като същите С4 експлозиви бяха използвани и край операта, Фредрик предположи, че нападателят ги е носил със себе си през цялото време. Но за какво му бяха сега? Целта няма как да е била да взриви вратите на бомбеното убежище. Щяло е да се вдигне твърде много шум. Пасторите са щели да избягат или да организират някаква съпротива. Не беше възможно и да е смятал да взриви целия бункер на парчета. Количеството експлозиви беше твърде малко. Значи имаше нещо друго. Нещо друго там насред планината, което е трябвало да бъде взривено и премахнато от картата. Да стане неоткриваемо.

Момент. Да бъде премахнато от картата? Седна в леглото си. Все още беше нощ. Часовникът показваше четири без десет. Бяха пропуснали нещо. Сега разбра. Осъзнаването съвсем го разбуди. Стана и се загледа към спящия град. Беше толкова сигурен, че е прав, че дори си остави време да включи електрическата кана.

Отиде до банята, за да се освежи. После уви кърпа около кръста си и седна на бюрото. Чак тогава разгъна отново скиците на бункера. Мамка му, беше толкова очевидно. Нужно му беше само да хвърли един поглед, за да е сигурен. През целия проклет ден беше стояло точно пред очите му, без той да го види.

Кафа звучеше сънена и объркана, когато му вдигна.

— Главният склад, Кафа. Твърде малък е — каза той.

Не я остави да схване, а направо продължи.

— В момента гледам скиците. Според картата трябва да е много по-голям. Там някъде има скрита стая. В бункера. Трябва да има вход през главния склад. Има още една лаборатория.

Кафа затаи дъх.

— Да… ами, да. Добре — промърмори тя и се прокашля. — Защо си мислиш, че е лаборатория?

— Заради високото налягане. В бункера има високо налягане, не за да се предотврати замърсяване на въздуха отвън. А за да се предотврати замърсяване отвътре. От лабораторията. За да могат да са сигурни, че въздушният поток ще излиза навън.

— Добре, и? — повтори тя. — Какво означава това?

— Не знам. Но нека се видим след десет минути в лобито, за да разберем. Обади се на момчетата от Силите за специални операции, аз ще предупредя Кос.

 

 

Отне им един час да открият тайната врата. Добре беше скрита.

Фредрик бе сгрешил за едно нещо. Вратата не се намираше в главния склад. Стената, построена там, беше стабилна и масивна. Тъкмо бяха започнали да обсъждат дали да не разбият бетона, когато Кафа извика от кухнята.

Фредрик, Себастиан Кос и четирима от отряда Делта внимателно минаха покрай техническите екипи, които все още работеха в столовата. Тялото на Пол Еспен Хени лежеше на една носилка и беше покрито с чаршаф. Мозъкът му все още беше разпилян по пода.

Кухнята беше продължение на столовата и се състоеше от рафтове, пейки, миялни, два големи котлона, фризери и хладилници. Всичко беше от блестящ индустриален алуминий. По рафтовете имаше стотици чаши за кафе, стъклени чаши и малки чинийки, покрити с дебел слой прах.

Кафа им посочи нещо, което приличаше на отвор към вентилационна шахта и се намираше на стената на около два метра и половина над един от хладилниците. След това им показа още нещо с крак. Тънки извити ивици по балатума издаваха, че хладилникът е бил местен.

Фредрик донесе един стол. Хвана с ръка решетката на шахтата.

— Течението е навън от кухнята — каза той.

Кафа погледна към другите и започна да им обяснява какво да направят.

Не беше правен опит да се прикрие модерната, лакирана в бяло, врата на стената зад хладилника. Беше заключена, но след четири минути работа с горелката чуха тихото издрънчаване на стоманения цилиндър, който падна на земята.

Отрядът Делта си сложиха противогази и се приготвиха. По един от всяка страна на вратата и двама, готови да нахълтат вътре.

Фредрик и Кафа затегнаха кобурите, а Кос си нахлузи бронираната жилетка. Късокосият началник на отряда ги погледна. Чакаше знак от Кос. Когато го получи, изрита вратата и се втурна навътре в мрака.

— Полиция — крещеше той.

Полицаите по двата фланга успяха да направят едва две крачки през прага и бяха изхвърлени назад от силната експлозия. Стовариха се по гръб като упоени октоподи.

Ослепителната светлина, придружена от оглушителния гръм, накара всички да се хвърлят на земята. Фредрик веднага усети как му избива пот. Тъпанчетата му горяха от болка, а кръвта бушуваше бясно между слепоочията му. Започна да се бори да си поеме дъх. Мъчеше се с всички сили да задържи въздуха в дробовете си. Усещаше, че надигащото се гадене може да означава заплаха за живота му, ако допусне да премине през диафрагмата му. Ръцете и краката му трепереха, беше обзет от студ. Това беше страхът. Виждаше размазано. Тъмните стени от двете му страни се приближаваха. Виждаше все по-слабо. Нямаше да му мине. Осъзна го. Кос го гледаше през облака от прах. Фредрик се наведе напред и заби ръце в земята. Така застана. На колене. Стори му се, че чува крясък. Не идваше от него. Съсредоточи се в дишане. На пресекулки. И дишаше. И дишаше.

Фредрик Байер получи първия си грамофон на тринайсет години. Понякога поставяше пръст в центъра на хартиения кръг на грамофонната плоча, така че тя спираше да се върти и музиката замлъкваше. След това я пускаше отново. Винаги се изумяваше от този момент. От тези части от секундата, преди скоростта на въртене да стане отново нормална. Сякаш времето беше спряло и му трябваше този момент, за да тръгне отново.

Така се почувства и сега, щом отвори очи. Дробовете му се изпълниха с прах и кислород, а сетне той надигна глава.

Цялата стена пред него беше изкривена и напукана. Рамката на вратата явно бе взривена, защото металната врата беше полуотворена и издаваше скърцащи звуци всеки път, щом вакуумната помпа се опитваше да я затвори. Двамата полицаи, които бяха изхвърлени назад от експлозията, отново бяха на крака, наведени над своя колега, който лежеше на пода пред него. Това беше полицаят, който се беше втурнал вътре с лидера на отряда.

Кафа и Кос ги нямаше. Един от техниците изтича покрай него. Белият му защитен костюм бе опръскан с кръв на гърдите и той си беше свалил качулката, която сега приличаше на зелено-бяла гърбица. В ръцете си техникът държеше дефибрилатор. Избута металната врата настрани и изчезна в мрака.

Фредрик изведнъж се осъзна.

Пистолетът още си беше в кобура на бедрото му. Дрехите му бяха мокри и студени от пот. Но сърцебиенето му бе изчезнало. Изпита екстремно усещане за присъствие. Сетивата му улавяха всичко около него, а мозъкът му го записваше. Фредрик отново избута очилата си на носа и се раздвижи.

Докато вървеше напред, срещна погледа на лежащия полицай. Изглеждаше толкова объркан и гневен. Колегите му превързваха глезена му и той държеше марля на бузата си.

— Дръж това!

Викът на Кафа бе решителен. Фредрик бе застанал на вратата. На пода в тъмния тесен коридор, който минаваше успоредно на кухненската стена, Себастиан Кос и техникът бяха застанали на колене.

Между тях лежеше лидерът на Силите за специални операции. Кафа връчи едно силно фенерче на Фредрик. Притича покрай него и той трябваше да се подпре на рамката на вратата.

— Ще взема лампа. Линейката трябва да е на път.

Кос и техникът бяха разкъсали дрехите по тялото на ранения полицай и докато Кос му правеше учестен и груб сърдечен масаж, другият се опитваше да намести електродите на косматите му гърди. Кожата му беше бледа и лъщяща. Очите му се затвориха. Когато Кафа се върна с една мощна халогенна лампа, електродите вече си бяха на мястото. На светлината Фредрик видя, че левият крак на полицая беше взривен от коляното надолу. Една кърпа бе увита около отрязания му крак. Десният си беше на мястото, но горната част на подбедрицата му беше изкривена под някакъв неестествен ъгъл.

— Имало кабел. Като този в коридора — каза Кафа. Бяха застанали от двете страни на десния му крак и разкъсваха панталона му.

— Ниско на стената е бил поставен взривен заряд. Според мен е било мина.

Кафа го погледна. По лицето й се стичаха малки капчици кръв. Големите й тъмни очи бяха ясни и будни. Работеше бързо и целеустремено с ръце. Подбедрицата на полицая беше счупена и бялата кост се подаваше от отворената рана.

— Добре ли си? — попита тя с понижен глас.

Фредрик кимна.

— За момент останах без дъх — отвърна той. — Явно съм се нагълтал с прах.

Докато изнасяха ранения през тесния коридор, пристигнаха санитарите от линейката.

— Ще отида с тях в болницата. Вие оставате тук. Полицията от Шиен е на път, екипът на сапьорите е предупреден. Никой да не продължава навътре, без да го е обсъдил с мен. Повече никакви солови акции от вас двамата. Това не е лично отмъщение! Ясно ли е?

Прашната коса на Себастиан Кос стърчеше над главата му. С ръкави, навити до лактите, и бели изпръскани с кръв ръкавици приличаше на някой борсов агент, попаднал в окоп. Изгледа ги строго, после им обърна гръб и изчезна.

 

 

Тесният коридор зад кухненската стена беше седем-осем метра дълъг и по-малко от метър широк. В противоположния край на коридора имаше метална врата като тази, която се бе взривила на парчета.

Кафа седеше с ръце на кръста и гледаше към тавана високо над тях. Още носеше бронираната жилетка над спортното си яке, а пистолетът си седеше на хълбока над джинсите й. На врата си имаше същата бяла маска с въздушен филтър като Фредрик.

На светлината от фенерчето лесно можеха да видят къде е бил поставен зарядът. Около метър навътре в коридора бетонът беше напукан и опушен от сажди. Зарядът бе оставил вдлъбнатина на мястото на взрива.

Откъде, дявол да го вземе, се беше снабдила общността „Светлината Божия“ с нещо такова? Фредрик прокара ръце през косата си. Беше сплъстена от пот и прах.

Кафа използва пинсета, за да извади остатъците от мината. Събра ги в прозрачно пликче. Взривеният крак на полицая беше отнесен в линейката, но тук още имаше остатъци от дрехи и парчета кожа около локвата кръв.

— Няма ли да оставиш тази работа на техническия екип?

— Трябва ми нещо, с което да се занимавам — промърмори тя.

Искаше да й отговори, но в този момент тя вдигна рязко глава като сърна, която е усетила смяната в посоката на вятъра. С ръка му даде знак да мълчи. Нямаше нужда. И той го бе чул. Едно слабо звънтящо прищракване. Той се промъкна до затворената врата в края на коридора. Ето го отново. По-силно.

— Идва отвътре — каза Фредрик. — Има нещо… което удря по вратата?

Кафа не отговори. Щракането беше в неравномерен такт и с различна сила.

— Влизаме — каза Фредрик.

— Но… Кос беше ясен, че…

— Ти наскоро се върна на работа, след като беше на косъм да ти пръснат мозъка. Мой приятел е убит. Един от колегите ни беше взривен на парчета. Пет пари не давам какво казва Себастиан Кос. Случаят се превърна в личен и това е положението. И двамата много добре знаем, че някой човек издава този шум. Влизаме.

Кафа го гледаше, изпълнена със съмнение, но той мина покрай нея, за да хвърли поглед в кухнята. Местните полицаи щяха скоро да пристигнат. Тогава щяха да поемат командването и Фредрик знаеше какво ще направят. Нищо. Нищо без подкрепление. Обърна се, извади пистолета от кобура и спусна маската над устата и носа си.

Кафа вече беше готова.