Ингар Йонсрюд
Виенското братство (73)

Глава 73

Хотелът все още хвърляше дълга сянка, когато Фредрик дръпна пердетата. Сутрешното слънце грееше ниско над гористата местност, простираща се от Телемарк до Вестфол. Главата му пулсираше от болка. Почти не бе спал.

Погледна през прозореца към отблъскващия център на Поршгрюн, състоящ се от тухли и бетон. Точно в този град за последно бяха видели двойката хомосексуални. Освен това според проучванията на Кафа за маршрута на влаковете имаха основателни причини да вярват, че Анете Ветре бе пътувала с влака от Вестфол до Осло, преди да бъде отвлечена. Поршгрюн се намираше по маршрута на същия този влак.

На паркинга пред местния магазин, шест етажа по-надолу, седеше колата на Себастиан Кос, приличаща на черна пантера. А вдигнеше ли поглед, виждаше последната част от реката на Телемарк, преди да се влее във фиорда Фриер. Хората от Поршгрюн я наричаха река Поршгрюн, а тези от Шиен — река Шиен.

Фредрик така и не можеше да разбере защо двата слели се града не се бяха обединили в един. И двата имаха по един безличен футболен отбор, по няколко хиляди жители и дълбоко се ненавиждаха. В Шиен бе роден Видкюн Квислинг^[1], а пък Поршгрюн бе най-известен с производството на тоалетни чинии. Това се бе опитал да обясни Фредрик на Кафа по време на двучасовия път с кола на юг от Осло. Но си помисли, че нея това слабо я вълнува. Тъкмо бяха хванали отбивката и Тюрид се обади. Залязващото слънце хвърляше червени и оранжеви лъчи над полетата.

Симон Рибе беше тайният източник на Йорген. Лидерът на Десните, Симон Рибе, беше информаторът на TV2. Толкова много пъти си го беше повтарял през последните дванайсет часа, че вече се замайваше. Дали Йорген бе убит, защото е можел да разкрие Рибе? Защо Симон Рибе имаше подробна информация за настоящото разследване? Кой го информираше? Дали Рибе бе просто информиран или бе замесен? Мамка му, този мъж бе на път да стане следващият премиер на страната.

Фредрик обърна гръб на Поршгрюн и затвори очи.

 

 

Косата на Видар Сага беше оредяла, а коремът му се бе закръглил. Това забеляза Фредрик, когато час по-късно стисна силно ръката на бившия си колега от университета. Седяха пред хотела.

— Мътните го взели, Байер. Много време мина — каза главният комисар на полицейския участък на Телемарк.

На носа му с формата на картоф имаше чифт големи кръгли очила. Фредрик поклати глава и се усмихна.

— О, да. Поне двайсет години. Половин живот.

— Амин — отвърна другият и нагласи полицейската си шапка. Униформата открай време бе любимото облекло на Сага. Фредрик представи Кафа. Видар Сага се загледа първо в тесните й джинси, после в широкото й деколте и чак тогава срещна погледа й.

— Значи така изглеждат в момента агентите от централата. Добре е да знае човек — каза той с тон, който не стана много ясен на Фредрик. Дали имаше предвид пола, начина й на обличане или цвета на кожата?

— А, както виждам, така изглеждат застаряващите полицаи в провинцията — светкавично отговори Кафа.

Погледът й пробяга по бледия му врат, който изглеждаше като коледна наденица между тялото и главата му, и надолу по корема му, изскачащ над униформените му панталони.

Сага я погледна подозрително за момент, а после подаде ръката си с големината на ръкавица за хокей на лед.

— Хе-хе — усмихна се сухо той.

Само на няколкостотин метра от хотела бе мястото, където пет месеца по-рано за последно бяха видени двойката Карл Йосефсен и Пио Отаменди.

— Изчезнали са точно след като заведението е затворило. Таксито ги е чакало там… — каза Сага и махна с ръка към мястото точно пред вратата. — Това се вижда от записа на охранителната камера до банката точно от другата страна на улицата. — Посочи им с пръст. — Разстоянието, за съжаление, е твърде голямо, за да могат да се различат някакви детайли. Освен че шофьорът най-вероятно е бил сам.

В полицейската кола Фредрик седеше до шофьора, а Кафа отзад. След като прекосиха реката и се отправиха на запад покрай старите порцеланови сгради на Поршгрюн, Сага им обясни как следствието е в застой.

— И от криминалната полиция бяха тук — каза той с тон, оправдаващ местните полицаи. Поклати глава и бузите му се разтресоха. — Търсихме врагове. Бивши гаджета. Оказа се, че на доста семейства не им е приятно… около тях да има хомосексуални. Но сякаш не това е проблемът.

— Какво знаете за изчезналите? — попита Кафа.

— Хм. Карл Йосефсен е от Мошьо, от самите, на трийсет и пет. По образование е пекар и работел в пекарна в Шиен. Няма родители, но има една сестра и един брат, които живеят на север. Пио Отаменди… той е на четиридесет и три, баск от Билбао, Испания… и доста изявен политик, поне на местно ниво. Харесван е. Освен с политика, се занимавал с внос на вино. И двамата нямат досиета. Нямат дори глоба за неправилно паркиране.

— И отдавна ли са заедно?

— Поне от десет години. В началото са били малко на приливи и отливи. Дошли са от Осло преди седем-осем години.

— Това, че са били хомосексуални… — започна Фредрик. — Възможно ли е да е провокирало някого? Някого извън семейството?

Полицаят възрази ядосано.

— Не мисля. Изобщо не ми се вярва. Нищо не сочи към подобно нещо. Светът върви напред. Същото важи за нашия град.

Продължиха пътя в мълчание. Криволичещи тесни улички ги отведоха навътре в полето на запад от Поршгрюн. След три-четири километра се отклониха от главния път и поеха по неравен чакълест път през иглолистната гора. Започнаха да се изкачват по един склон. Накрая Сага спря на едно поле пред някакъв полусрутен ламаринен гараж.

— Тук — каза Сага. — Тук открихме колата. Някакво старо возило. Не е като тия луксозни чудесии, с които шефът ви фучи наоколо.

Мерцедесът бил претърсен от криминалната полиция. Същото важало и за мястото, където бил намерен. Колата била открадната и предположили, че шофьорът е използвал ръкавици. Защото били намерени отпечатъци само на двамата издирвани. На пода на колата имало счупена ампула. Видар Сага извади снимка от една пластмасова папка. На нея имаше една синя стъклена капсула с дебелина на детски пръст.

— Ампулата съдържала остатъци от някакво упоително вещество. Сребърното фолио отгоре най-вероятно е било пробито с игла от спринцовка. От лабораторията казаха, че субстанцията не се продава. Някой я е произвеждал за лично ползване.

По чакъла и в ъглите на сребристия на цвят гараж растяха плевели. Сага отиде до вратата и се наведе, колкото да стигне големия висящ катинар на земята. Фредрик се зачуди дали той ще успее сам да се надигне. Гаражът беше абсолютно празен.

— Чие е това място? — попита Кафа и влезе вътре.

— Общинско е. В миналото тук са складирали инструменти, чакъл и други подобни неща. Колата съвсем случайно е била намерена. Искали са да съборят гаража.

Подът бе от бетон, а слънчевите лъчи, които минаваха през пукнатините на ламарината, очертаваха малки ивици. Миришеше на старо масло и мокра пръст.

— Няма следи, така ли? Никакви?

Кафа погледна скептично към Сага. Той бавно поклати глава.

— Почти никакви. Намерихме следи от ботуши в кишата отвън и взехме някакви отпечатъци. Не можем да разберем какви ботуши са били. Във всеки случай са мъжки и според криминалните полицаи лицето е било между седемдесет и пет и деветдесет и пет килограма. Но… не забравяйте, че това се е случило в края на зимата. Имаше сняг, киша и като цяло кофти условия. Съвсем възможно е тези следи да са на някой от изчезналите.

Видар Сага сложи ръце на кръста и погледна Кафа. Тя отвърна на погледа му. Фредрик излезе на слънце.

— Нищо повече?

— Не.

— Как са изглеждали двамата изчезнали?

Сага си издуха носа.

— Как са били сложени? Така ли? Бих предположил, че са били със съвсем нормално телосложение. Обикновени зрели мъже. Нито дебели, нито слаби.

— Което означава, че следва да предположим, че при всички положения Пио Отаменди и Карл Йосефсен не са били тук — заключи Кафа.

— Как така?

— Да. Защото, ако човекът, който ги е отвлякъл, ги е носил, е щял да тежи много повече от деветдесет килограма. Не е ли така?

— А защо изобщо да ги е носил?

— Защото в колата има счупена ампула с упойващо вещество.

Дълго време Видар Сага не каза нищо повече.