Ингар Йонсрюд
Виенското братство (7)

Глава 7

Фредрик още беше в спалнята на Бьорн Алфсен, когато пристигна техническият екип. Беше прекарал времето в разглеждане на етажерката с книги. Най-отгоре имаше голяма купчина със стари тефтери, разпечатки от уебстраници и копия на статии, призоваващи към борба срещу упадъчната безбожна идеология, която според общността заливаше цялата страна. Но откри също готварски рецепти, псалми и записки за проповеди. И един прашен мобилен телефон.

Четирите средни рафта бяха изненадващо празни. Имаше по две снимки на всеки. Фредрик ги беше разгледал внимателно.

Пасторът беше на всяка от тях, но хората с него на снимките бяха различни. Беше красив летен ден, а той стоеше пред обляната от слънце къща, в която в момента лежеше мъртъв. Червената му риза на райета беше разкопчана на гърдите, а Алфсен присвиваше очи срещу слънцето. Твърде почернялата му кожа беше като на старец. На снимката имаше няколко деца. И двама мъже на около трийсет. Мъж и жена. Анете и Вилям. Вилям изглеждаше на около две-три години, така че снимката вероятно беше направена миналата година. Усмихнатото русо момче стоеше точно пред Алфсен. Носеше зелени къси панталони и твърде широка тениска с надпис „Господ е Пастир мой“. Алфсен беше отпуснал ръце върху раменете на момчето, докато майка му седеше на един стол отстрани и държеше ръката на сина си в скута си. Фредрик знаеше, че тя е на не повече от двайсет и седем, но до авторитетния пастор изглеждаше като малко момиченце. Очите й бяха ясни и широко отворени, явно слънцето не я заслепяваше както другите двама. Носът й хвърляше сянка върху тясното лице. Дългата светла коса на Анете се спускаше свободно по раменете й. Беше облечена в бяла пола. Коленете й бяха прибрани, краката — боси. Беше много красива. Млада руса версия на майка си.

Религиозни наръчници, книги с псалми и няколко библии бяха наредени на купчина на най-горния рафт. Една от книгите се различаваше от останалите. На старата корица беше изписано Die Bibel^[1] със златен шрифт. Фредрик внимателно я извади и я разтвори. Някой беше написал на вътрешната страна на корицата със старомоден почерк: „Professor Е. Brinch. Unsere tiefste Dankbarkeit. Der Wiener Gesellschaft für Rassenpflege. Wien 1936“^[2].

Фредрик се обърна към жената от техническия екип, която разглеждаше тялото на Алфсен. Макар и с гръб към него, тя сякаш усети погледа му.

— Със сигурност е мъртъв от половин денонощие — каза тя, докато внимателно докосваше тялото. — Застрелян е от упор, но оръжието не е било допряно до убития. Бих казала, че разстоянието е било между пет и петнадесет сантиметра.

Насочи пинсетата към следите от сажди около отвора на раната.

— Малък калибър, но достатъчен, за да може куршумът да премине през целия череп.

Въпреки че предпазният й костюм я покриваше цялата, той я позна от други местопрестъпления. Не се сещаше обаче за името й.

— Ще ми отнеме известно време да го обърна, за да разгледам отвора на раната от другата страна. Така че, ако се сещате за нещо, преди да…

Тересе се казваше! Тересе Грьофтинг. Първоначално била в съдебната медицина, но според слуховете толкова се интересувала от убийствата, че преминала обучение, за да бъде част от техническия екип на местопрестъпленията. Беше малко над четиридесет, началник на екипа, неомъжена. Имаше син, тийнейджър.

Той подмина предложението й.

— Говорите ли немски?

— Ами… Да, всъщност.

Той се запъна, мъчейки се да прочете на глас текста от вътрешната страна на корицата на Библията.

— На професор Е. Бринк — преведе тя. — С най-дълбока благодарност. От Виенското дружество за расова хигиена. Виена, 1936 година.

Тя се покашля.

— Странно е пастор да притежава подобна антикварна вещ.

— И аз така мисля — отвърна той.

Нощта вече беше настъпила, когато Фредрик отново застана на прага на къщата. А каква идилия можеше да бъде. Да прекара слънчевата лятна вечер на тревата някъде из гората. В прохладните сенки. Тежкият мирис на смола и гъби да се смесва с уханието на окосена трева, малинови листа и пресен боровинков сок. Можеше да долавя кудкудякането на кокошките в хамбара и приглушения шум от кухнята на дървената къща отзад. А сега се чуваше само бръмченето на генераторите.

Едрите капки бяха преминали в студен ситен дъждец, който го обгръщаше като мокра мантия. Бяха издигнали палатка над телата в градината. Освен нея бяха сложили и палатка за разследващите полицаи пред плевнята. Всички убити са мъже, беше казала Сюне. Тогава защо ги бяха застреляли тук, отвън? Защо не лежаха убити в стаите си като пастора? Беше се насочил към телата на поляната, когато чу добре познат глас от полицейската палатка. Беше пристигнал Себастиан Кос.

В най-големия полицейски участък на Норвегия имаше трима богове в Отдела за насилствени и сексуални престъпления. Всевишният беше главният комисар Трун Антон Неме. Рядко се показваше, но винаги кръжеше над тях. Виждаше всичко, можеше да си затвори очите за най-големите пропуски, а в същото време да се нахвърли на някого заради най-незначителната грешка.

Неме обаче не обичаше да си цапа ръцете. За тази цел си беше избрал двама подчинени. Едната беше Сюне Йоргенсен. Беше преминала през всички степени на синята униформа и се беше изкачила до върха на кариерата си. Другият беше Себастиан Кос.

Стройният юрист никога не криеше, че подарява на полицията само няколко години от живота си. Беше роден да притежава власт, да печели много пари и да бъде влиятелна личност. Тялото му беше добре сложено. На главата, в която протичаше бързата му мисъл, растеше буйна права златиста коса. Лицето му беше тясно, с чиста кожа, а в интернет пространството беше известен като Леголас.

Тази двойка на противоположни личности беше назначена на престижната позиция да разследва убийства, насилствени престъпления и всякакви други злодеяния, които биха извършили жителите и туристите в Осло.

В едно нещо главен комисар Неме можеше да е сигурен. Двамата инспектори никога нямаше да се обединят срещу него. Бяха ин и ян^[3]. Супермен и Лекс Лутор^[4].

— Йоргенсен! Какво прави Фредрик Байер тук, по дяволите? Мамка му, не можем да оставим психически нестабилни полицаи да се размотават на местопрестъплението. Мислех, че съм го закотвил зад бюрото в Грьонланд^[5]. — Говореше високо. Гласът му беше плътен. Фредрик застана на входа на палатката, загледан в костюмирания гръб на Себастиан Кос. С два удара можеше да го повали на земята.

— Нека изясним нещо — извика ядосано Сюне, която на ръст стигаше едва до гърдите на инспектора. — Фредрик е моя отговорност. Има пълното ми доверие. Така че можеш да вървиш по…

Прекъсна ги шумното прокашляне на Андреас. Беше в палатката заедно с останалите полицаи, които до един бяха потърсили спасение в ъгъла, при масивните термоси. Андреас се усмихна криво и насочи пръст към Фредрик, който влезе вътре.

— И аз се радвам да те видя, Кос — каза мрачно Фредрик.

Полицейският инспектор изръмжа нещо в отговор.

— Чудесно — каза Сюне. — Всички вън. Фредрик, ти остани. Себастиан… — Погледна го строго.

Останалите полицаи недоволно минаха покрай Фредрик и излязоха навън в нощта. Само Андреас срещна погледа му.

— Ама че задник — измърмори той, достатъчно силно, за да го чуе Кос.

Фредрик и Кос се отпуснаха край избелялата маса за къмпинг. На нея някой беше надраскал пенис с големи топки. Фредрик прокара пръст по неравните драскотини и вдигна поглед. Сюне сипа в чашите няколко големи лъжици кафе на прах и вряла вода от термос. Много добре знаеше, че Кос предпочита чай.

— Знаеш ли, аз го намерих. Абсолютно безпомощен, прегърнал кофа за боклук в една от стаите за разпит. — Кос гледаше през Фредрик, сякаш той беше въздух. — Не разбираш ли, Сюне? Момчетата говорят. Един полицай трябва да знае на кого може да разчита. И всички бяхме на едно мнение, а именно че Байер трябва да бъде държан настрана от важните случаи, които биха могли… да доведат до обществено недоволство. Дори той беше на същото мнение, ако не се лъжа? — Кос се облегна на клатещия се стол и скръсти ръце. — Не можем да рискуваме с него на място, пълно с трупове.

Сюне поклати глава.

— Такива глупости плямпаш, Себастиан. Фредрик беше обявен за здрав. Много добре го знаеш. — Прехвърли погледа си към Фредрик. — Искаш ли да кажеш нещо?

— Не. Ти ме помоли да дойда. Дойдох. Нямаше да имам нищо против да си прекарам едно спокойно лято… — каза той и се обърна към Кос — … зад бюрото в Грьонланд. И да си гледам случая с изчезналите хора. Единственият проблем е, че жената и детето, които издирвам, са живели тук. Така че по някакъв начин това се превърна в моя работа.

Кос погледна недоверчиво към Сюне. Тя се покашля в знак на подкрепа към Фредрик.

— В Сулру са живели членовете на общността „Светлината Божия“. Анете Ветре е била част от нея.

— Дъщерята на Ветре от Християнската народна партия? Мамка му.

Десет минути по-късно Фредрик се срещна с Андреас отвън. Засмян, Фредрик му разказа как пребледнелият до смърт Кос се обадил на главен комисар Неме, за да го информира, че дъщерята и внукът на един от най-успешните политици в страната са изчезнали безследно. Не приел новината никак добре.

— Пада му се на тоя идиот — изръмжа тихо Андреас, докато вървяха към бялата палатка насред поляната.

В нея съдебните лекари бяха застанали на колене. Трупът, на който липсваше половината глава, още лежеше с крака, стърчащи като механизъм на счупен часовник. Един от облечените в бяло лекари се изправи и отиде до тях.

— Двама мъже на по трийсет и няколко години, застреляни с автоматично оръжие от сравнително късо разстояние. Има две дупки в главата на единия и три — в тази на другия. Не съм допускал, че куршумите могат да помогнат да отвориш съзнанието и ума на някого, но може би съм грешал?

— Разбирам — каза снизходително Фредрик.

Не завиждаше на работата на тези хора. Само така можеха да преживеят отвратителните си дни. С черен хумор. Надникна зад рамото на лекаря. Двата трупа бяха боси, носеха спортни клинове и тениски. Телата и дрехите им бяха подгизнали.

— Може би има нещо, което ще ви заинтригува — каза съдебният лекар и кимна към прозрачните торбички до платното на палатката.

В едната имаше сълзотворен спрей. В другата — електрошоков пистолет. Електродите, които обезвредяват жертвата, не бяха освободени. Фредрик и Андреас се спогледаха. Това беше оръжие за самоотбрана. Забранено в Норвегия. Как, за Бога, някаква общност насред пустошта се беше снабдила с нещо подобно?