Ингар Йонсрюд
Виенското братство (65)

Глава 65

Издига се от тъмната океанска вода като боен самолет. Ослепително бялата сграда на операта на Осло. Пари от нефт, вложени в архитектура и карарски мрамор. Чак когато се приближи, човек вижда, че претенциозната постройка е всичко друго, но не и бяла. Мраморът е сив. По него има черни и кафяви петна. Има дървесен цвят, оттенък от цигарено бежово и жълто като дъвка. Но най-вече е сива. Съдържа всички възможни нюанси на най-често срещания цвят в живота.

През нощта обходиха кофите за боклук. Пуснаха кучетата да душат за експлозиви около роклята на статуята на оперната певица Кирстен Флагстад. Полицаи, преоблечени като строителни работници, проверяваха дали някоя от тежките каменни плочи, които седяха като груби люспи по кожата на операта, не беше разхлабена. Сега целият периметър около главния вход се наблюдаваше внимателно през оптическите мерници на снайперистите и техните SIG-Sauer SSG 3000.

Екип от стрелци се криеше в североизточната кула на Хавнелагер^[1], сто и четиридесет метра дългата, барокова бетонна сграда край Толбукай западно от операта. Разстоянието между кулата и мраморните плочи пред главния вход беше двеста и трийсет метра. Мястото на срещата. Елементарна задача за един трениран стрелец въпреки острото лятно сутрешно слънце, светещо в очите.

Друг снайперист и неговият наблюдател бяха разположени още по-близко. Наблюдаваха операта от север от покрива на хотел „Опера“ пред централната гара на Осло. На най-горния етаж на хотела в стая 1001 се намираше Лебедовият апартамент. Той разполагаше със собствена тераса на покрива на хотела, а на ръба имаше чакълеста пътечка. Само няколко сантиметра висок подиум от алуминий делеше най-красивата гледка към операта от пропадането към неизбежна смърт. Снайперистът седеше на колене на чакъла. Слънцето му грееше отстрани. Нямаше почти никакъв полъх от вятъра. Ако целта бе видима, беше невъзможно да пропусне.

Проблемът обаче беше, че похитителят и Кари Лисе Ветре нямаше да са сами.

Фредрик се намираше вътре във фоайето на операта, скрит от дебелия крив покрив, който се издига от пода към вратите за публиката.

За да не бъдат видени, мястото беше облепено в дебели сини платна с жълти табели, „Внимание — Преминаването забранено“. Беше тясно и го обземаше клаустрофобия. Фредрик се потеше силно. До него седеше Себастиан Кос. Зад тях имаше четирима тежковъоръжени маскирани и униформени полицаи от Силите за специални операции.

— Какво мислиш? — Фредрик притискаше ухо към телефона, наведе се напред на сгъваемия стол и зашепна. Андреас дълго мълча, преди да отговори.

— Дяволски трудно е да се каже. Оттук изглежда като някакъв проклет мравуняк. Видимостта на стрелците ще е ограничена.

Андреас беше заедно с Кафа в хотелска стая под екипа снайперисти. Превръзката на окото й висеше от края на дългия телескоп, който използваха, за да наблюдават целия район пред входа на операта.

Вероятността похитителят вече да се намира между хората, бе голяма. Фредрик предположи, че има между седемдесет и осемдесет цивилни на мраморния площад пред входа. Дори повече, ако се смятаха и тези, които се намираха на кривия покрив на сградата. Туристи от обиколка с автобус в редица зад бял чадър, семейства с бебешки колички и студенти със слушалки в ушите. Много хора бяха насядали на мраморните камъни, където след дванайсет минути щеше да застане Кари Лисе Ветре. Часът бе девет и трийсет и осем.

В този момент тя пътуваше с метрото и се намираше някъде между Националния театър и Стуртинга. След две минути и четиридесет и осем секунди щеше да слезе от влака и да тръгне уверено, но не и особено забързано през централната гара към улица „Кралица Евфемия“, и след това да пресече късия мост, който свързва операта с пристанището на Осло. Когато стигнеше до бронзовата статуя, щеше или да спре за кратко, или директно да се отправи към мраморните плочи. Спреше ли, това щеше да означава, че е разпознала преследвача си.

Щяха да заловят похитителя, след като двамата се разделят. Стрелбата бе разрешена само при опасност за живота на някого.

Фредрик погледна към мъжа до себе си. Точно като него, и Себастиан Кос имаше пластмасова слушалка в ухото си. Но докато Фредрик си бе оставил коженото яке на стола и носеше бронираната си жилетка видимо над ризата, Кос не си бе свалил шушляковото яке. Твърдата жилетка отдолу го караше да изглежда, сякаш гърбът му е скован и му е неудобно. Русата му коса, както обикновено, бе зализана назад и той дори не се опитваше да скрие самодоволството си. В минутите преди да им наредят да спрат да говорят по радиостанциите, поклащаше спокойно глава в такт с информационния поток, идващ от слушалката. Както одобрително кима някой композитор по време на генералната репетиция на новото си произведение.

Следяха операцията от два екрана. Картината идваше от камерите за наблюдение на операта. Четиримата от Силите за специални операции имаха за задача да защитят Ветре, ако тя притиснеше десния си лакът плътно до тялото си и с това активираше алармата, която бе прикрепена към вътрешната част на сутиена й.

Фредрик леко потрепери, когато тишината по радиостанцията бе нарушена.

— Започваме — уведоми един притъпен глас.

Сигналът. Кари Лисе Ветре бе слязла от метрото. Фредрик отново си погледна часовника. Бяха изминали две минути и четиридесет и пет секунди.

 

 

Кари Лисе Ветре мислеше, че ще се уплаши. Вместо това обаче в дните, след като мъжът в черно бе нахълтал в дома й, тя беше бясна. На себе си. На мъжа си. На Бог и на полицията. Беше бясна на Анете.

Спря се на перона и обходи с поглед лицата около себе си. Един от тях всеки момент щеше да докладва на ръководителите на акцията. Боеше се, че някой може да се намеси. Като заместник-председател на Християнската народна партия не можеше и да очаква друго. Тя беше известно лице и ако достатъчно дълго те дават по телевизията, хората започват да си мислят, че те познават лично. Беше толкова свикнала да отказва приказки с непознати, да я прегръщат или да избягва спорове с вечно недоволни хора, че само един поглед й беше достатъчен да разбере как ще протече разговорът. Уникално социално умение, което в момента я забавяше. Лицата. Дали я разпознаваха зад големите й кръгли слънчеви очила? Не можеше да различи избиратели от полицаи и от него. Дали седеше някъде тук и я следеше? Дали е бил зад нея във влака?

Изпитваше сигурност, като виждаше всички хора, които се разхождаха безгрижно по площада пред операта. От полицията не искаха да й кажат къде са разположени снайперистите, но на нея не й бе необходимо военно обучение, за да се досети, че се намират в някоя от високите сгради в северната част на площада. Опитваше да не се заглежда, докато прекосяваше мраморната повърхност, и седна към средата на каменния блок. Сега й оставаше само да чака.

 

 

Отначало той не я позна. Слънчевите очила закриваха горната част на лицето й, а обемната й коса се скриваше под дългото й пъстро пончо. На рамото си носеше кожена чанта.

За момент си помисли, че спира при статуята, но тя само забави крачка и погледна над очилата си.

Оставаха девет минути и Ветре беше заела позиция. С чанта между краката и с гръб към операта. Цивилните отряди се раздвижиха. Един от тях, мъж и жена, бутаха бебешка количка в близост до водата към мраморния мост, а служебните им оръжия бяха скрити под завивката. Друг екип се забърза към южната част на входа, в дъното на наклонения покрив. Мъжът седна на коженото си яке. Оръжията бяха скрити в малката раница на жената.

Фредрик отново погледна часовника си. Още шест минути и половина.

Не беше имала никакви съмнения. Не и до този момент. Шефът на полицията, полицейският инспектор Кос и онзи дребничък тип с побеляла рошава коса. И тримата бяха сигурни. Да накарат похитителя да излезе на открито място. Не се бе замисляла за последиците за Анете, ако нападателят прозре плана им. Не смееше да мисли за това. Този път трябваше да се довери на полицията. Ала сега, седейки съвсем самичка, обкръжена от полицаи и нищо неподозиращи туристи, започна да се чуди. Кари Лисе Ветре се почувства ужасно самотна. Твърдата пластмаса в сутиена й убиваше. Тогава чу в далечината камбаните на часовника на кметството. „Вървя със греещо блаженство аз навън. Насред тишина неделна и камбанен звън.“ Това беше Бьорнсон. Часът бе десет.

 

 

Десет и шест. Почти и седем. Фредрик беше сложил часовника си между екраните. Виждаше как безпокойството у Ветре се надига. Когато бе седнала там шестнайсет минути по-рано, се бе облегнала назад. Имаше увереност в движенията й. Сега седеше, приведена напред. Беше прегърбена, а вратът й бе изкривен. Свали си слънчевите очила, избърса потта от челото и ги сложи отново. Дори средно доброто качество на картината от камерите не можеше да скрие бръчките от безсилие на челото й. Това не можеше да продължава още дълго. Търсеха. Минаваха през всяко лице. Гледаха за ненормално поведение, големи чанти, бързи движения. Какво пропускаха? Себастиан Кос барабанеше с пръсти и наруши собствената си заповед да не се използват радиостанциите, като поиска да му докладват всички отряди, които не се намираха на площада край операта.

 

 

— Кари Лисе Ветре? Вие сте в политиката? — Ето, случи се. Бяха я разпознали. Жената стоеше точно зад нея и я гледаше приятелски и усмихнато. Ветре предположи, че е на около двайсет. Хубава и слаба и имаше нещо безгрижно и студентско в нея.

— Гледах за вас по новините. И за дъщеря ви. Надявам се всичко да се оправи — каза жената.

— Аз… — започна Ветре. След това се изправи. — Благодаря, радвам се да го чуя. Извинете. Не искам да съм недружелюбна, но чакам някого.

Младата жена поклати глава.

— Трябва да се извиня. Не исках да преча. Във всеки случай, вземете си телефона.

Ветре я погледна неразбиращо.

— Тук го намерих. Обърнат наопаки. Името ви е изписано на него. — Младата жена й подаде един черен телефон. Ветре никога не го бе виждала преди. На задната страна бе залепен дебел жълт надпис, на който пишеше „КЛВЕТРЕ“.

— Благодаря — каза колебливо тя. В момента, щом го хвана, той изпиука. Имаше съобщение.

— Е, пожелавам ви хубав ден — каза жената.

Кари Лисе Ветре обаче не й обърна внимание. Вместо това се взираше в телефона. Отвори съобщението. Отне й около секунда да разбере какво вижда.

Беше снимка. На заден план се виждаше небето, студено и синьо, а там, където хоризонтът се сливаше с фиорда, синият цвят ставаше по-топъл. След това различи сградата на операта някъде в центъра на снимката и разбра, че фотографът се е намирал някъде зад нея. Обърна се и се загледа към хотела до централната гара на Осло.

Снимката бе направена от покрива. В десния ъгъл имаше малка чакълеста тераса. Там двама облечени в черно мъже седяха на колене. Единият гледаше към операта през мерника на снайпер. Другият се взираше в телескоп. И двамата бяха с гръб към фотографа. Лек проблясък в снимката показваше, че е правена през прозорец. Отдолу пишеше само една дума. „Бум“.