Ингар Йонсрюд
Виенското братство (63)

Глава 63

Листа, ноември 1943 година

Единственото място, на което Колбайн Име Монсен се чувстваше поне малко сигурен, беше в колибата. Нацистът Клепшлан му бе разказал, че малката каменна къщичка била служела за склад на барут на морския разбойник Петер Весел Турденшолд някога през осемнайсети век.

Колибата изглеждаше като продължение на обраслия с трева хълм и тревата продължаваше да расте по покрива и стените на постройката, която се сливаше с пейзажа. Бе абсолютно възможно човек да се разходи по нея, без да подозира, че върви върху нечие спално помещение. Входът бе покрит с една дървена плоча, обрасла с мъх, чиито размери бяха метър на метър, а зад нея имаше дървена врата, която не беше много по-голяма. От вътрешната страна обаче таванът се издигаше под наклон и пред леглото край стената на около пет метра от отвора Колбайн можеше да стои изправен. За да има светлина, бе махнал по няколко тухли от стените на всяка страна. През същите тези дупки изкарваше пушека от огнището. Нямаше маси и столове, а три големи дървени каси, на които пишеше „Л. О. Смит — Абсолютно чиста ракия“. Колбайн седеше на едната, ядеше на другата, а третата ползваше, за да си държи там дрехите и да пази пистолета си сух. Отъпканата пръст на пода ставаше влажна, когато валеше.

По заповед на полковник Хашле си водеше записки. Наблюдения и изводи, след като бе лежал скрит под боровете край работническия лагер Йостхасел по време на все по-малкото светли часове в денонощието.

Прибираше бележките си в една водоустойчива кожена чанта под един камък до изворчето, откъдето си взимаше вода и се облекчаваше сутрин. Когато се връщаше на това място, бележките му ги нямаше, а на тяхно място намираше нови листове на дъното на чантата. Понякога към тях имаше и консерви, хляб и тютюн. Понякога се случваше да открие в чантата и чисто бельо или сапун. Нямаше представа кой взимаше бележките. Не смееше да мисли за това. Щеше да разбере скоро, ако всичко минеше по план. Ако пък не, по-добре изобщо да не знаеше.

С течение на времето Колбайн осъзна, че изпитва надигащо се негодувание. Не бе трудно да брои пленниците, които вкарваха на крак в бараката на Елиас Бринк и труповете, които изнасяха след това с камионите на лагера. Но какво точно се случваше там вътре? Какво всъщност правеше Бринк?

Това го тормозеше. Уговорката бе да продължи своята работа с документирането в продължение на още месец и половина. Да се погрижи Елиас Бринк да не успее да се измъкне от своите злодеяния в деня на немското поражение. Имаше нещо нередно в това. Толкова много неща можеха да се случат през това време. Как можеше да си тръгне оттук, без да е сигурен, че Елиас Бринк ще си получи заслуженото?

От шест седмици живееше там. Още толкова му оставаха. Всяка вечер си пишеше бележките. Така бе и тази вечер. Изведнъж го обзе ужасяващо усещане. Отвън нямаше някакви звуци или движения, които да се отличаваха на лунната светлина от обичайните, на които бе свикнал. Въпреки това потрепери, пусна молива и изгаси парафиновата лампа. Грабна пистолета и с едно движение запълни дупките за пушека.

Пистолетът, който допреди няколко седмици му се струваше толкова тежък и трудно подвижен, сега сочеше уверено към ниската врата. Огънят тлееше и изпълваше стаята бавно с пушек. Изчезнаха и последните съмнения. Нещо или някой ходеше по замръзналия покрив на колибата. Стъпките бяха колебливи. Тежки и бавни.

— Колбайн!

Гласът прозвуча висок и носов насред гората. Отмести плочата пред вратата. След това отвори дървената врата. Хел Клепшлан надзърна вътре, стисна очи и закашля, докато махаше с ръка пред лицето си. Косата му бе по-рошава от обикновено.

— Една година — изстена южнякът през пушека. — Днес става една година, йосинг^[1]. От фабриката за трактори в Спартановка. Тогава болшевиките приключиха с Хел. Една година, откакто бях изпратен вкъщи от бойното поле край Сталинград. Дяволски съм благодарен за това.

След това изпсува, докато се изтласкваше с лакти през отвора на вратата. Хвърли пред себе си бастуна с масивната глава.

— Проклетият крак — промърмори той и постави плочата на мястото й.

Колбайн запали отново парафиновата лампа и отпуши дупките за пушека. Южнякът се подпря на бастуна и се изправи. Колбайн за първи път го виждаше без униформа. Изглеждаше много по-малко страшен, както се клатушкаше, облечен в сиви джинси и дебел пуловер.

Колбайн бе раздразнен.

— Пил ли си, Клепшлан? Защо си дошъл тук? Станало ли е нещо?

Никога да не се срещат или разговарят на друго място, освен под бора край лагера. Това бяха собствените думи на нациста. Хел Клепшлан си проправи път до импровизираната маса. Облегна бастуна на стената и натика ръце в дълбоките си джобове. От единия извади пистолета. От другия измъкна една плитка и полупълна бутилка ликьор „Danziger Goldwasser“. След това внезапно изблъска листовете на Колбайн и сложи шишето и оръжието на касата между тях. После извади две малки ракиени чашки. Плю и в двете и ги избърса с външната част на джоба си. Седна тежко. Касата под него изпука.

— Това, което се случи… — започна той. — Е, че сестрата на Ранди е дошла на гости. А когато на Ранди… — хлъцна и повиши глас — … сестрата е на гости… да, тогава Хел трябва да се маха. Защото Хел пие. Не като Видар. Защото, когато… — хлъцна пак — … Хел отиде в Съветския съюз да се бие… Тогава Видар отиде в Кристиансан да стане банков служител. — Покашля се. — А Видар не пие… — погледът му стана отвеян — … защото Видар няма нужда да пие.

Колбайн продължи да мълчи. Гледаше мъжа пред себе си. Клепшлан се наведе напред и стопли пръстите си над колбата на парафиновата лампа. След това отвори бутилката, наля в чашите, пресуши своята и пак наля. Другата я избута напред по масата.

— Какво е станало с него?

Клепшлан примигна няколко пъти неразбиращо. Поклати глава.

— С кого?

— С мъжа от площадката, на която строяват пленниците. Руснакът, когото завлякоха в бараката на Бринк.

Нацистът се облегна на каменната стена. Загледа се в юмруците си.

— О — каза той незаинтересовано. — Този ли? Пленниците, които нарушават правилата, биват наказвани. Те го знаят и ние го знаем. Пленниците, които планират бягство, биват… Озовават се първи в чакалнята на доктора.

— Толкова ли е просто?

— Толкова е просто.

Колбайн поклати глава.

— Тези опити, които Елиас Бринк провежда тук… не можеш да обвиняваш хората, че искат да избягат.

Появи се пламък в очите на нациста.

— Докторът сам си е отговорен за нещата, които прави — отвърна яростно той.

Гледаха се подозрително в мълчание. Клепшлан сръбна от чашата, а след това я тресна в дървената каса и го закова с очи.

— Някога правил ли си нещо, за което да съжаляваш, йосинг?

Колбайн си пое дъх, но думите не излязоха от устата му. Опита отново. Черната дупка в гърдите му нарастваше. Сведе поглед към касата между тях.

— Петнайсет години — отговори бавно той. — Съжалявам за петнайсет години от живота си. И всичко започна в деня, в който срещнах Елиас Бринк.

— Нещо да споделиш? — попита нацистът.

Колбайн поклати глава. Настрои фитила на лампата, а след това вдигна чашата си. Помириса съдържанието й. Загледа се в сиянието на жълтите късчета лед. Потъващи като есенни листа в прозрачната течност. След това си пое дълбоко въздух, преглътна и надигна глава.

— Елиас Бринк трябва да бъде спрян. И ти трябва да ми помогнеш.

Чак към полунощ Колбайн се провря през отвора на вратата зад войника от Хирдата. Подаде му ръкавиците, бастуна, пистолета и празната бутилка. На фона на лунната светлина те си стиснаха ръцете. Щом гората утихна и войникът се изгуби от поглед, Колбайн отново пропълзя под земята.

Шест часа по-късно се събуди. Все още бе тъмно. Излезе навън, протегна се и остави свежият студен въздух да му вдъхне живот.

Откри извора на лунната светлина. Облекчи се и взе вода за сутринта.

Обратно в колибата я усети. Тишината. Не се чуваха никакви звуци около него. Нямаше го шумоленето на дребните гризачи из гората. Нямаше ги сънените врани сред клоните. Липсваше дори полъх на вятъра между дърветата. Само силен пукот, при който един клон се разцепи на две.