Ингар Йонсрюд
Виенското братство (55)

Глава 55

Таванското помещение му се стори по-малко, отколкото го помнеше. Спомените от прекатурените маси, големите канапета и холните мебели, скупчени край стените, бледнееха на фона на полицейските фенерчета. Изведнъж заприлича на обикновен таван, където мебелите не бяха нищо друго, освен стари паметници, показващи нечий лош вкус. Като на всеки друг таван, във всеки друг жилищен блок в Осло.

Следователката, която ги прие, беше Тересе Грьофтинг. Същата онази от техническия екип в спалнята на пастор Алфсен в Сулру. Този път Фредрик й помнеше името. Вместо широкия защитен костюм този път тя носеше бяла тениска и тесни джинси, които подчертаваха стегнатото й дупе с форма на сърце.

— Много впечатляващо — каза тя и посочи дървената стена с химикалка с фенерче. — Това е винтът, върху който си ударил ръката му. Блести от чистота. Използвал е смес от спирт, амоняк и киселина, предимно сярна киселина, за да заличи всякакви органични следи. Почти нищо не можем да открием.

— Почти нищо? — попита Кафа, докато се почесваше изпод шапката си, която закриваше ластика, придържащ превръзката над дясното й око.

Беше първият й ден обратно на работа. Изглежда, не я вълнуваше фактът, че отново е на мястото, където едва не е била убита. На мястото, където насилието бе сплотило връзката между Кафа и Фредрик.

— Това също е удивително — продължи жената и отмести настрана косата си на опашка. — Кръв. Кръв. Кръв и пак кръв. — Освети стената с фенерчето. — Виждаме кръв, но не можем да установим каква е. Нито кръвната група, нито ДНК-то. Структурата на клетките е разрушена. Превърнала се е в неразгадаем материал. Изтрил е цялата си идентичност от телесните си течности. Наистина е… впечатляващо. Необикновено и впечатляващо. Не съм виждала нещо подобно.

Фредрик усети, че не споделя въодушевлението на Грьофтинг. Прииска му се да се махне.

— Трудно ли е? Да се скриеш по този начин?

Тя поклати бавно глава.

— Не е трудно. Но отнема много време. Изисква се изключителна самодисциплина.

 

 

Разходиха се през Квадратурен и продължиха към улица „Карл Юхан“. Усети, че куца, и направи всичко възможно да престане. Седнаха на закрита маса в едно кафене. Той изяде един сочен мъфин, а тя си взе плодова салата в пластмасова чашка. Кафа извади няколко листа от чантата си. Бяха извадки от разписанието на Норвежките държавни железници.

— Хвърлих един поглед върху това, докато се прибирах към вкъщи. Малко ми доскуча накрая — каза тя, явно усещайки, че е длъжна да се извини.

Таблицата показваше влаковете, които бяха спирали на гара Сулбротан в часа на изчезването на Анете. Бяха само три. Едно от разписанията беше подчертано.

— Влакът от Вестфол е пристигнал в 14:28 на пети перон…, а в 14:36 регионалният влак е потеглил към Шиен от шести перон. Пристигнал е в Сулбротан в 14:54. — Вдигна поглед към него. — Анете казала на Тина, че само са прекосили перона, нали така?

Фредрик кимна. Нито един от другите два влака, които спираха на Сулбротан, не беше потеглил от същия перон на централната гара. Наведе се напред и разгледа разписанието. Влакът от Вестфол. Тръгваше от Шиен, минаваше през Поршгрюн през вестфолските градове и продължаваше за Драмен и Аскер. Сложи пръст на хартията.

— Значи мислиш, че в един от тези градове тук… — Срещна погледа й — … се намира останалата част от общността?

Кафа се усмихна, зарадвана, че я разбира.

— Абсолютно естествено е да предположим, че са заедно — каза той.

— Ами ако ги държат в плен?

— Не ми се вярва. Ако са някъде там против волята си, не разбирам защо Анете ще е толкова обсебена от идеята да не се уведомява полицията. Трябва да има друго обяснение.

Кафа избута шапката по-нависоко на челото си. Отправи му неразгадаем поглед със здравото си око.

— Попитах Андреас защо куцаш. Разказа ми за сина ти. Фрик. Съжалявам.

Фредрик първоначално я изгледа учудено. След това избута чинийката си настрана, пое си дълбоко въздух и сложи ръце една върху друга.

— Да. Предполага, че новите трябва да чуят тази история.

— Какво се случи?

— Наистина ли искаш да знаеш? Не е много забавно.

Фредрик не помнеше нищо от онзи ден. Нищичко.

Но беше в средата на юни, дърветата трябва да са били прекрасно зелени. Мекото ухание на лято е прониквало през балконската врата. Лястовичките навярно непрестанно са кацали и излитали от гнездото до прозореца на спалнята. Каква ли планове са правили за това лято? Нямаше представа. Но ето как се случи:

Алис беше отишла на работа. Тя беше учителка и все още бе в отпуск по майчинство, но днес беше последният учебен ден и класът й щеше да продължи в основно училище. Заведе София на училище. Щяха да си правят барбекю. След това остави Якоб на детска градина, взе един пакет от пощата и се прибра вкъщи. С Фрик в бебешката количка. За Фредрик ден, прекаран със сина му, беше някакво разнообразие. Пролетта се беше оказала много напрегната за него. Бе обещал на Алис да посрещне всички от семейството в подредена и изчистена къща и да е сготвил вечеря. И така, докато Фрик спеше следобедния си сън, той отскочи до магазинчето на ъгъла. И преди го бе правил. Както и Алис. Това беше много хубаво с Фрик. За него следобедният сън беше толкова блажен. Спеше ли, спеше.

Пожарът вероятно бе възникнал внезапно. Следствието показа, че е започнал от електрическото захранване в кухнята. В старата постройка подът и таванът бяха от дърво. Тапицираните стени — от дъски от дървесина.

— Фрик беше издъхнал, когато го намерих. Задушил се от пушека. — Свали очилата си и избърса очи. Не бе лесно да пазиш спомени от дете, чийто живот тъкмо е започнал.

Просто защото в началото всички деца толкова си приличат. Не си спомняше какъв точно беше Фрик. Или как изглеждаше. Но пазеше един спомен и той го разстройваше до сълзи все път, щом го изкарваше наяве. Как малкият Фрик с усърдие се хващаше за него и напрягаше докрай мускулите си, за да се изправи в седнало положение. Малката беззъба усмивка, докато той му помагаше.

— Изпитваш ли вина? — попита Кафа.

В началото не изпитваше нищо друго. Но като коричка на рана в даден момент започна да се смалява. Ставаше по-дебела и лепкава. Накрая падаше. След това оставаше само белег.

— Чувството на вина е като луната. Не свети навсякъде. Но винаги си е там. Най-трудни са нощите.

— Трудно ли ти е да говориш за това?

— Хората вече не ме питат. Повечето, с които общувам, дори не знаят, че някога съм бил баща на три деца. А дори и тези, които знаят, вече са забравили. След време такива неща са важни само за пряко засегнатите.

— Затова ли се разведохте? Ти и майката?

Фредрик въздъхна.

— Разбира се. По моя вина тя загуби сина си.

Дишането му се ускори и той махна с ръка.

Не беше толкова просто. Бе виждал много различни видове връзки. Такива, които се получаваха, и такива, които не се получаваха. Основани на недоверие и основани на уважение. Щастливи и нещастни. А Фредрик знаеше, че неговата връзка с Алис е от щастливите. В хубавите времена те просто много се обичаха. Рядко търсеха решения на конфликтите въз основа на отрицателните качества на другия.

Смъртта на Фрик промени много неща, но не и това, какъв човек беше Алис. Така и никога не го упрекна. Беше се грижила за него, беше го успокоявала и беше търпяла неговите собствени обвинения и угризения на съвестта.

Как беше могъл да остави Фрик? Да, вярно, че не беше за пръв път, но какво си беше мислил? Не тя задаваше тези въпроси. Само той. Силата на неговата мъка. Тя го притискаше толкова силно, че той просто не можа да се изправи. Твърде дълго Алис трябваше да бъде силната. Загуби уважението си към него, както и той към нея. И затова връзката им се разпадна. Остана само нуждата да се чукат от време на време. За да си спомнят уханието и вкуса на другия, слабите и силните страни. Така всеки можеше да продължи напред.

— Сега имаш ли си някого?

— Имам си… приятелка. — Поклати глава. Прочисти гърлото си. Имаше нещо, за което трябваше да я попита. — Кафа? След като сме на вълна откровения… — Загледа се в нея. Дънковото яке над силните й рамене. Разрошената й коса на опашка, подаваща се изпод шапката и спускаща се като прерязано въже над раменете й.

— Да…?

— Нали гледа репортажа за отцепниците?

— Разбира се.

— Жената, Анабел Вие, твърди, че се била свързала с нас.

Кафа сбърчи чело.

— Казва, че е говорила с теб — продължи бавно той.

— Да… Възможно е. Телефонът ми направо беше прегрял през първите дни. — Кафа се почеса под шапката. — Май имаше такова обаждане, да. Прехвърлено от централата. Някаква жена с шведски акцент, която твърдеше, че била член на общността. Въведох го като подаден сигнал в базата данни. Нещо нередно ли има?

Фредрик намачка мъфина, докато той не стана почти на каша върху меката хартия.

— Сигурна ли си, че си го въвела в базата данни?

— Да.

— Ами, няма го там.