Ингар Йонсрюд
Виенското братство (51)

Глава 51

След три часа, прекарани на колене, Фредрик се предаде. Легна на твърдото червено канапе, изрита обувките си и качи болния си крак на облегалката. Беше му неудобно и си спомни за кафявото кожено канапе от времето преди модерния интериор. Сгъна синята си карирана риза и я направи на възглавница.

Лежеше си така и наблюдаваше как Андреас събира стотици уголемени паспортни снимки. Бяха разпръснати на пода между бюрата в огромния общ офис. Беше късно и нямаше почти никого, освен тях.

— Разбра ли какво е станало с подадения сигнал от дезертьорите? Този, който е бил приет от Кафа? — попита уж между другото Андреас.

— Работя по въпроса — промълви Фредрик.

Андреас се изправи, вдигна черното си сако от облегалката на стола и го изтупа демонстративно, показвайки, че няма намерение да петни името си заради тайните на Фредрик.

— Кос напира да разбере какво са казали двамата. Твърди, че записът бил заглушен. Последната част липсва, нали? Онази, в която разказаха, че са разговаряли с Кафа… — продължи той.

Дори след няколко часа седене на пода кремавата риза на партньора му почти не беше измачкана. Фредрик се зачуди как, по дяволите, успява да си намери ризи с такова високо качество, без да изглежда като тоя пуяк Кос. Безкрайно бавно Андреас си облече сакото, без да сваля поглед от Фредрик.

— Звучи обезпокоително — въздъхна Фредрик. Осъзна, че Андреас няма да се откаже. — Искам първо да говоря с Кафа. Преди някой друг да разбере.

— Майната му на Кос — изпръхтя Андреас, а след това смекчи приятелски тона. — Само внимавай да не те манипулира със своя дар слово. И с големите си бадемовидни очи.

— Не се притеснявай — каза глухо Фредрик.

Най-дебелата купчина от паспортни снимки се озова в някакъв пощенски плик. „Неактуални“ — написа Андреас върху него с флумастер и демонстративно го захвърли в едно чекмедже. Втората по големина купчина също попадна в плик. „Малко вероятно“ — написа той отгоре и я остави върху бюрото. Полицаят притисна внимателно до гърдите си последната купчинка, която трудно можеше да се нарече така, защото се състоеше само от пет снимки. След това седна на един въртящ се стол и се доближи до Фредрик.

— Не мисля, че е някой и от тези — каза мрачно той.

Фредрик отпусна глава назад и изгледа колегата си отдолу, докато изпъваше кръста си, за да притъпи болката в коляното.

Имаше шейсет и един души в Норвегия, които се казваха Пер Улсен. В допълнение към това вече знаеше, че има още четиристотин и петдесет души, чиято фамилия е Улсен, и се казват Пер-нещо си като първо име. През последните три часа се бе взирал в снимки на всички тях. Петима имаха общи черти с неговия Пер Улсен. Пастор Улсен. Татко Пер. Мъжът, който предполагаха, че е бил същинската цел на нападението над Сулру.

— Трябва да привикаме пак отцепниците — каза Фредрик. — Те го познават. За тях ще е по-лесно.

Андреас не отговори. Вместо това задържа във въздуха една снимка на мъж на около трийсет с руса коса и продълговато лице.

— Може да е бил ето този тук. Хем си приличат, хем не. Виж му очите. Липсва… липсва същият пламък в тях. Разбираш ли ме? Този е просто… някакъв тип.

Фредрик смъкна краката си на пода. Андреас го бе казал още в самото начало. Че Пер Улсен е псевдоним. Може би беше прав.

— Да не губим повече време с това — каза Фредрик и махна ядно с ръка. — Каза, че си прегледал форумите в интернет?

Андреас донесе папка и лаптоп и седна до него. Беше прегледал всички дискусии в мрежата, в които бяха участвали известни на полицията членове на „Светлината Божия“. Беше направил списък и на всички останали, взели участие в дискусиите. По някакъв начин явно сектата беше подразнила мъжа, който ги беше нападнал. Имаше купища листове хартия с имена от форуми. Повечето явно бяха псевдоними.

— Доста дълъг списък — каза примирено Фредрик и взе папката. — До какви заключения стигна от всичко това, Андреас?

Трудно бе да се установи схема. Някои от потребителите бяха изключително активни. Други пишеха по-рядко, но пък явно имаха много болни възгледи. Някои бяха силно активни в продължение на месеци, а други — в продължение на години. Андреас поклати глава.

— Без да сме наясно какво точно търсим, е трудно да започнем отнякъде.

Фредрик кимна.

— Ще трябва да го оставим за по-нататък. — Тъкмо щеше да затвори папката, когато едно име привлече вниманието му. Беше анонимно потребителско име. Въпросното лице не беше публикувало много коментари, но участваше в дискусии по доста теми, при това в продължение на години.

— Този тук — каза той и посочи. — Какво имаш за него?

Андреас се приведе. Написа псевдонима в компютъра.

— „Ръката Божия“ — промърмори той. — Ето го. „Ръката Божия“ е участвал в сто и четиридесет дискусии, в които членовете на „Светлината Божия“ също са писали. Изглежда, е силно религиозен с добри познания в сферата на теологията. Накратко казано, споделя вижданията на общността, отговорите му най-вече са ориентирани към унищожението на Земята, скорошното завръщане на Исус, Страшния съд, наказанията за всички безбожни хора по света и т.н. — прочете набързо Андреас. Вдигна поглед от екрана. — Звучи доста екстремистко. Но, повярвай. Ако си прочел всички тези дискусии, в общи линии това за тези хора са си нормални възгледи. Пълно е с такива. — Андреас го погледна въпросително. — Учудва ли те нещо?

Фредрик срещна погледа на колегата си.

— Не си ли спомняш паролата? Паролата за флашката от покрива? Ръката Божия?

Андреас го изгледа с ококорени очи.

— Мамка му.

Фредрик грабна телефона и понечи да се обади на Кафа, но след това се досети, че тя все още е в болнични. Интуитивно беше реагирала на тази парола и се беше оказала права. „Ръката Божия“ не беше случайно избрана парола. Това беше онлайн прякорът на мъжа от снимките на флашката. Той беше Ръката Божия. Мъжът, когото отцепниците бяха идентифицирали като пастор Пер Улсен. Пророк на Страшния съд.