Ингар Йонсрюд
Виенското братство (50)

Глава 50

Йорген Мустю обичаше, когато наоколо ври и кипи. Когато говорителят на новините нахълтва вътре, крещейки „путки“ и „мамка му“ на помощниците си. Когато журналистите търчат от бюрата си към стаята за редакции с телефони на ушите и тефтери в ръце. Радваше се, когато бесни съветници и PR-кучки джафкат, защото шефовете им изглеждали като идиоти по телевизията.

Точно затова следобедите бяха най-гадни. След сутрешните срещи, след които репортерите излизаха, за да приготвят репортажите си за следобедните предавания. Тогава клавиатурите замлъкваха. Плямпането от кръглите маси затихваше, а какофонията от звънящи телефони замираше. В една новинарска редакция пулсът отново се покачва чак когато редакторите вече са в асансьорите на път за вкъщи. Тогава се събуждат нощните птици. Тези, които правят новините.

Този случай плашеше Йорген повече, отколкото беше склонен да признае. Източникът беше негов. Той пръв научи. Негова беше заслугата, че TV2 се справяше по-добре от „ВГ“, „Дагбладе“, „Афтенпостен“ и Националното радио и телевизия с репортажите от убийствата в Сулру — имението, което сега вълнуваше цяла Норвегия.

Сега той закрачи тежко през тихото помещение. Почука и после затвори след себе си вратата към стъкления офис, където редакторът на новините Карл Сули четеше вестника с икономическите новини и както винаги си ядеше сандвича със скариди от столовата. Сули вдигна поглед от вестника, но не каза нищо, преди Йорген да се свлече на стола пред бюрото.

— Така — започна Сули. — Имаме ли напредък по случая с конфликта между ръководителите на следствието? — Йорген го гледаше с отнесен поглед. — Това, за което говорихме по-рано на срещата на редакцията?

— А, да… Това. Ами, този въпрос вече е решен в голяма степен — отвърна той разсеяно.

След това обаче журналистът с червена къдрава коса скръсти ръце и се наведе напред.

— Обаче има нещо друго… за което искам да поговорим.

Сули свали вестника и срещна погледа му. Виждаше, че нещо го мъчи. А Йорген знаеше, че Карл Сули не обича измъчени служители. Това винаги можеше да попречи на отразяването на един хубав случай.

— Става дума за източника. За главния източник — каза Йорген.

— Аха?

— От полицията искат да знаят кой е.

Сули го погледна и сбърчи чело.

— Ами… къде е проблемът? Просто да кажем не?

Йорген отпусна ръце в скута си.

— От полицията смятат, че източникът може да знае къде са останалите членове на общността. И че може да има информация за извършителя. За него или за тези, които стоят зад всичко това.

Никога не беше трудно да се разбере кога Карл Сули е ядосан. Лицето му придобиваше пламенно червен оттенък, който се разпространяваше като пожар от гърлото към гладко избръснатите му бузи и след това към слепоочията. Очите на момчешкото му лице се изцъкляха и присвиваха толкова силно, сякаш беше в анафилактичен шок. Дишаше на пресекулки.

— Ще ни призоват ли? Ще ни изправят пред съда?

Йорген поклати глава.

— Не мисля, не.

Сули го гледаше неразбиращо.

— Къде е проблемът тогава? Анонимността на източника е свята! Забрави ли? Това се учи още първия ден във факултета по журналистика.

Стовари вестника върху сандвича със скариди.

— Ти не искаш да кажеш дори на мен кой е източникът ти. А сега искаш да го изпееш на полицията? Да не би шибана чавка да ти е изпила ума?

Йорген задиша толкова тежко, че ноздрите му засвириха. Опита да запази самообладание, но и той пламна. Първо караницата с Фредрик, а сега още глупости от тази крастава жаба. Всичко си има граници.

— Ако притежаваме информация, която застрашава човешки животи, то тогава поемаме дяволски голяма отговорност. Помисли какво ще стане, ако някой бъде убит, защото източникът ни е имал информация, която е била необходима на полицията за разследването. Мамка му, сигурен съм, че никак няма да ми е приятно!

Сули замахна към вестника и го избута настрана. След това се изправи и стовари юмруци върху масата.

— Да го вземат мътните, ние сме четвъртата власт! Ние сме независими! Мислиш ли, че някой някога би се доверил отново на TV2, ако изпеем на полицията източника си в случай като този? Направо не мога да повярвам, че изобщо ти минава през ума — бучеше Сули. — Трябва да подадем сигнал срещу Фредрик Байер и цялата проклета полиция на Осло, задето упражняват натиск върху нас.

Отново удари с юмруци по масата и чинийката от столовата издрънча.

— Отговорът е не, не и пак не. Забрави. Разбра ли?

Йорген се изправи. Преглътна тежко. Гласът му цвърчеше като врящо олио.

— Казах абсолютно същото на Фредрик. Но ще се свържа с източника и ще го посъветвам да отиде в полицията. Ако с това го загубим като източник, така да бъде.

Карл Сули остана с желязно изражение. Гледаха се като разярени бикове в търсене на слабост у другия. Сули разбра, че човекът пред него не е склонен да промени мнението си.

— Става — каза кратко той. Йорген се обърна и излезе. Веднага получи отговор на съобщението си.

— Свободен съм за среща. И аз исках да обсъдя нещо с теб.