Ингар Йонсрюд
Виенското братство (45)

Глава 45

Лондон, февруари 1943 година

В залата за разпити висеше лампа с ментовозелена крушка. Хвърляше болнично сияние върху лицата на четиримата души. Майорът следовател Хърбърт Гоуън отвори пакет „Дънхил“. Бръкна с палец и показалец вътре и забърка из насипния тютюн. След това дръпна две топчета тютюн с големината на грах, още веднъж ги оваля в пръстите си и ги пъхна в дъното на абаносовата си лула.

— Така, господа. Да обобщим. Вие, господин Актън…

Джон го прекъсна, покашляйки се.

— Доктор Актън. Но вече съм с ранг на лейтенант и съм назначен в „Блечли Парк“^[1].

— Вярно — отбеляза бавно майорът, а след това продължи. — Вие, лейтенант Актън, сте свързан с британското разузнаване и сте работили в продължение на години за тайните служби на Негово Величество. Вие, доктор Монсен, сте норвежец, работите в колежа „Бъркбек“ към Лондонския университет като магистър в областта на морската биология и нямате връзка с норвежкото правителство в изгнание или с бунтовната дейност, която то организира.

Звучеше като обвинение. Колбайн човъркаше по масата.

Гоуън остави лулата до листа, на който си водеше бележки. Зад него, край вратата, която водеше към отдела за следствени анализи, седеше старши матрос с мустак. Нито мускул на лицето му не бе трепнал по време на двучасовия разпит.

— И двамата сте били членове на една и съща общност, занимаваща се с расова наука във Виена. Бихте ли били така добри да разясните състава на тази… — Майорът прелисти няколко страници назад — … тази ваша виенска група?

Джон и Колбайн размениха погледи, сетне Колбайн взе думата.

— Ами… — каза той и взе един молив от вдлъбнатината в центъра на масата. — Ако може?

 

 

От столовата на най-горния етаж се виждаха бледите оранжеви лъчи, които преминаваха в лилави отблясъци малко преди мракът да се спусне над града като нощна шапка. Незабелязано голите корони на върбите в Хайде Парк се сливаха с тухлените сгради на квартал Кенсингтън. Гулашът беше ароматен, вкусен и, както никога, с много месо.

— Разкажете ми защо се отказахте.

Очите на майор Гоуън бяха леко дръпнати. Матроса го нямаше. Вместо него до майора седеше един офицер с норвежко знаме, пришито към униформата на рамото му. Бледият мъж се бе представил като полковник Хашле от Главното командване. На масата пред него имаше пощенски плик. Беше скръстил ръце върху него и гледаше замислено към пръстите си, докато слушаше.

— Професор Елиас Бринк основа Виенското братство в средата на двайсетте — започна Колбайн. — Притвори очи и продължи. — Първият голям проект на братството беше да опише разликите в човешките раси.

Норвежкият полковник надигна поглед. Загледа го учудено.

— Ръбовете на челото, формата на носа и подобни неща? — предположи той.

Колбайн се покашля, за да покаже, че е от хората, които гледат на расовото изследване като на нещо по-комплексно, отколкото изглеждаше.

— Да, това също. Но ние се задълбочавахме повече в медицинските аспекти на расовата биология. Някои раси например понасят по-добре дадени болести. Да речем, испанския грип. В Скандинавия той е бил много по-смъртоносен за самите^[2], отколкото за шведите и норвежците. Расите реагират по различен начин на лечение. И на отровни и хранителни вещества.

Пое си дълбоко въздух.

— Всички, които бяхме част от Виенското братство, искахме да създадем един по-добър свят. Целта бе да систематизираме расовите въпроси в името на доброто за човечеството. Да допринесем за разработката на пригодени за различните раси ваксини, да даваме специфични за расите съвети, свързани с дадени болести, и подходящи за лечението медикаменти. Както и хранителни вещества и витамини… Да. Подобни неща. Но притежаваш ли умението да правиш лекарства, си способен да произвеждаш и отрова.

Потърка длани една в друга. Усмихна се извинително.

Джон взе думата.

— Професор Бринк се занимаваше сериозно с въпроса за човешката дегенерация. Много расови учени смятат, че модерната медицина в днешно време поддържа живота на болнавите. Онези, които според Дарвин би трябвало да загубят борбата с по-добре приспособените индивиди. Но вместо да измрат, те се плодят. Размножават се. Според разбиранията на професора това увредено генетично наследство е унищожително за човешкия род.

Джон погледна норвежкия полковник право в очите.

— Това, разбира се, привлече вниманието на политическите и научни кръгове в Берлин. С времето осъзнахме… — Джон хвърли поглед към Колбайн — … че задачата на Виенското братство е да наложи тези възгледи.

Колбайн сведе поглед и продължи с понижен глас.

— С огромен срам трябва да призная, че се оставих да бъда заслепен от славата. От свободата да мога да извършвам научна дейност. От манипулативните думи на професор Елиас Бринк. Но накрая се отказахме. Различията ни станаха твърде големи. Виенското братство се разцепи между тези, които подкрепяха Хитлер, и тези, които бяха против него и отказваха да приемат, че се занимаваме точно толкова с политика, колкото с наука.

Ужасен, че делото на живота му ще се разпадне на парчета, професор Бринк предложил споразумение, разказа Колбайн. Осемте членове се разделили с известно помирение и всеки бил свободен да пътува и работи, където си иска. Расово-биологичният проект на Виенското братство трябвало да бъде преустановен. Да бъде замразен, докато положението в света не се нормализира, така че да могат да възобновят своята работа.

Колбайн се покашля.

— Причината, поради която сме тук, е, че Елиас Бринк и асистентката му Елса Шрадер са нарушили това споразумение. Професорът отново провежда опити. Върху хора.

— И това ваше твърдение, ако правилно Ви разбирам, се основава на засекретената дума, която сте успели да прихванете. Локуста? — попита норвежкият полковник. — Какво означава това?

— Придворната убийца на император Нерон — отвърна Джон.

Офицерите повдигнаха вежди.

— Локуста била жена от Галия, известна в цялата Римска империя със своите знания за растенията и билките. Тя обаче избрала да използва уменията си за убийства. През петдесет и трета година след Христа отровила император Клавдий по нареждане на жена му Агрипина. С това незаконният син на Агрипина, Нерон, станал император. Нерон държал Локуста под крилото си, докато самият той бил осъден на смърт. Тогава и Локуста била екзекутирана.

Джон се приведе над масата.

— Превърна се в жаргонно понятие за братството. Да вървим по стъпките на Локуста. Това означаваше, че проследявахме протичането на дадена болест, но не с цел излекуване, а с намерението да установим дали някои раси се поддават по-лесно на зарази и болести от други. Създадохме видове отрови. Търсехме вредни, а не лекуващи вещества. Елса Шрадер и Елиас Бринк използват понятието, когато общуват помежду си.

Норвежкият офицер отвори плика. Пръстите му бяха оставили мазни петна по хартията. По масата се плъзнаха две снимки. На първата се виждаха смърчове, покрити със сняг. Пред дърветата имаше ров, а до него лежеше гол мъж.

Колбайн разгледа втората снимка. Беше извадка от първата и показваше горната част от тялото на мъжа. Очите му бяха затворени и бе трудно да се предположи възрастта му. Беше обаче със светла кожа и не беше нито пълен, нито слаб. Късата му коса беше тъмна, имаше сивкава набола брада и почти никакво друго окосмение. Плоският нос на широкото му лице му придаваше вид на монголец. Липсваха външни рани по тялото.

— Снимките са правени преди около месец. Близо до работническия лагер на Листа, в най-южната част на Норвегия. Нашите хора ни докладват за извънредно висока цифра на смъртни случаи. Дори за лагер с руски военнопленници. Лагерът е построен по по-различен начин и се управлява различно от който и да е работнически лагер в Норвегия.

Хашле скръсти ръце.

— Лагерът не се управлява от немски началник на SS. Нито от някой представител на „Национално обединение“^[3]. Или пък от някой офицер на батальоните на Хирдата^[4]. А от един доктор.

— Немците го наричат доктор Елиас Бринк.