Ингар Йонсрюд
Виенското братство (44)

Глава 44

— Господин комисар! Насам.

Себастиан Кос крещеше зад него в коридора. Фредрик се обърна и впи поглед в пламналото от яд лице на полицейския инспектор. Беше подгънал ръкавите на официалната си италианска риза, а косата му никога не беше изглеждала толкова неглиже. Офисът вече беше пренаселен. Андреас седеше на двойното канапе до стената. Сюне бе застанала до притворения прозорец и пушеше, а якето на Себастиан Кос висеше на високия въртящ се стол зад бюрото. Пред бюрото стоеше Трун Антон Неме. Главният секретар. Единственият с униформа в стаята. Няколко години по-възрастен от Фредрик и познат като най-бързия, хитър и силен полицай от своя випуск. Ясните му сини очи бяха като прозорец към мозъка му, лишен от хумор и емпатия. Беше любимецът на Себастиан Кос.

Андреас му подаде лист хартия. Фредрик галеше мустака си, докато четеше.

„Толкова съм щастлив, че се отказах от сектата“, беше заглавието. След това подзаглавието: „Дезертьорите разказват за:

* Страха за живота си

* Изчезналите другари

* Тайните ритуали в общността“

Фредрик се покашля, знаейки, че всички се опитват да разчетат изражението на лицето му.

Преди година брачната двойка Анабел Вие (34) и Бернард Кнутсен (37) се отказва от сектата „Светлината Божия“. Сега изплашените съпрузи следят безрезултатното полицейско издирване на техните стари приятели. В същото време те се страхуват за живота си, тъй като се опасяват, че извършителите на убийствата над членовете на общността преследват и тях. — Полицията с нищо не ни помага, казват те.

Фредрик надигна поглед от листа.

— Какво, по дяволите, е това?

— Да, наистина. Какво, по дяволите, е това, Байер? — повтори Кос тихо и злобно. — Ще ти кажа. Това е уводът към статия на TV2, публикувана на страницата им този следобед. — Повиши глас. — Интервюто с Вие и Кнутсен ще бъде показано във вечерната емисия. — Сега вече крещеше. — И някакъв репортер пътува насам, за да ни интервюира по случая!

Кос удари с ръка по бюрото и позлатената настолна лампа иззвънтя.

— Ето какво е това, мамка му! Защо, дявол да го вземе, трябва да гледам новините, за да разбирам какво става с този случай?

Фредрик срещна погледа му. Недоверието и презрението помежду им хвърляха искри. Да го вземат мътните, нямаше да поеме вината за това. Гледаха се злобно, докато шефът на полицията не наруши тишината.

— От TV2 се свързаха с мен преди час. — Гласът на Неме беше мрачен. — Кос, който е отговорният по случая юрист, ще се срещне с журналиста на рецепцията. Няма да бъде допускан вътре.

Неме хвърли на инспектора поглед, който показваше, че решението му не подлежи на обсъждане.

— С удоволствие бих пратил теб… — продължи той и кимна към Сюне, а след това погали брадичката си с пръст. Трапчинката бе толкова дълбока, все едно е бил ударен с брадва.

— … или теб. — Посочи с пръст гърдите на Фредрик. — … но докато не разбера кой се е провалил, ще следваме процедурите.

Очите на Кос пламтяха. Но си замълча.

— Няма какво да коментираме в подробности недоволството на дезертьорите. Но те имат конкретно отправено обвинение. И то представя мен, и с това всички нас, в много лоша светлина. — Неме се загледа в грубите си длани. — Дезертьорите твърдят, че са се свързали с нас. Че са помолили за помощ.

Погледна първо към Фредрик, а после към Сюне, която си хвърли фаса и затвори прозореца.

— В случай като този нямаме право да допускаме подобни грешки. Знаете ли изобщо колко ни струва този случай? Колко много ресурси сме похабили? Колко много разбойници, крадци и насилници се разхождат на свобода, защото съм хвърлил всички сили в това, да открия проклетия убиец?

Неме тръгна с широки крачки към вратата. Там се обърна и докосна с пръст побелелите си коси.

— Така че спрете да ме излагате. Ясен ли съм? Йоргенсен? Байер?

Излезе навън, без да чака отговор. Вратата остана отворена и шефът им продължи тирадата си, докато вървеше надолу по коридора.

— Открийте шибаната общност! — изкрещя той.

Следователите помълчаха, а след това Сюне взе думата.

— Извадката от централата показва, че е бил прехвърлен разговор от телефона на един от дезертьорите към вашия общ служебен телефон два дни след убийствата. Какво ще ми кажете за това?

Фредрик погледна към Андреас. Той поклати глава.

— Няма и следа от подобно нещо — отвърна, отричайки Андреас.

Фредрик се обърна към Кос и сви рамене.

— Сори. Не е стигнал до нас.

— Мамка му! — изкрещя Кос и ритна във въздуха.

— Тогава предлагам да разберем с кого са разговаряли — каза Сюне.

— Да — отговори Фредрик. — Ще ги призовем на разпит.

— Няма нужда — продължи тя. — Те вече са тук.